Юлия Роне & Георги Петков „Изгубените дневници“
ЧАСТ ПЪРВА. Утрото на Джули
http://news.uni-sofia.bg/piron/news.php?id=32
Реконструкция първа
Относно споменатите страници съм почти убеден, че те са от един ръкопис на Борхес, който преди години Юлия беше открила на едно антикварно тържище точно зад Collège Calvin в Женева и който се беше запазил благодарение на факта, че предишните собственици на ценното произведение бяха използвали листовете, за да записват на гърба им готварски рецепти. За съжаление лошото съхранение хартията и неразумното желание на младата ми приятелка веднага да се запознае със съдържанието на страниците (без да вземе никакви предпазващи мерки) доведоха до това, че още на следващата сутрин тя се събуди с треска и висока температура. От бълнуването й си спомням тя да споменава името на някакъв човек, който щял да се превърне на сутринта в огромно насекомо и бил близък приятел с някакъв потомък на Лойола на име Одисей, който пък бил прототип за образа на Санчо Панса и криел някаква ужасна тайна за някакво писмо или книга до която Борхес изглежда се бил добрал. Но какво точно беше открила Юлия не успях да науча тогава, защото бяхме принудени много бързо да напуснем мястото, тъй като наблизо се чуха полицейските сирени и от приближаващите гласове разбрахме, че търсят нашия ръкопис. Твърде скоро се наложи пътищата ни да се разделят и нямахме време да говорим за станалото. Младата ми приятелка се прибра в дома си, за да се лекува и в последствие научих, че е имала за чест посетител някакъв лекар, чиято самоличност в последствие не успяхме да установим. За съжаление по-късно тя не успя да си спомни нищо за тези събития – нито за ръкописа, нито за непознатия лекар. Единственото описание на непознатия посетител, което гувернантката (тази простовата и несъобразителна жена) успя да направи, беше, че при всяко свое идване гостът отварял вратата, а след това погалвал котката, която излизала да го посрещне. Не се усмихвал и гледал строго смеещите се пред къщата деца и повтарял пред леглото на болната едни и същи думи, но какви, гувернантката не успя да си спомни. Изглежда непознатият беше взел със себе си ръкописа, защото не го намерихме, когато го потърсихме. Всички си казахме дано да го е взел, тъй като в камината личаха следи от изгорена хартия, а никой в къщата не си спомняше тя да е била палена някога.
Реконструкция втора
Беше минала повече от година след споменатите събития и Георги замина за Брюж, за да довърши дисертацията си върху оригиналните ръкописи на чернокнижника Херберт Аврилакски от 10 век. Юлия се възстанови забележително бързо и всички щяха да забравят случилото се, ако не беше това нейно толкова подозрително изчервяване, всеки път, когато станеше дума за ръкописа. Дали тя беше забравила съдържанието му или просто не искаше да си го спомни –това никой нямаше да разбере. Всеки път когато имаше време, тя пишеше на Георги дълги писма, в които разказваше по нейния детински начин събитията от малкото градче. Животът се върна в своето русло и всичко щеше да продължи по старому, ако не беше серията от толкова странни случки, които завършиха с трагичния край, известен на всички.
Георги не беше там, когато всичко започна, и научаваше за случващото се със сериозно закъснение – от обърканите писма на Юлия, писани сякаш в бълнуване, и от разкази на пътуващи студенти, които минаваха през Брюж.
Няколко месеца след неговото заминаване къщата на Юлия започна да се изпълва с котки. Те се появиха за пръв път в една безлунна нощ и останаха до самия край. Първо живееха само на двора, но тъй като там нямаше повече място, се преместиха в къщата. Към каквото и да посегнеше, Юлия се сблъскваше с котки: уютно сгушили се на възглавниците, сред дрехите от гардероба, в шкафовете, под масата и на масата. Поразителното беше, че всички котки бяха напълно еднакви: черни като мрака, със светли като луната очи и опашки, разкъсващи облаците. Възможно е това описание да беше измислица на самата героиня, която признаваше в едно от писмата, че котките са толкова много, че вече започват да й се присънват и губи представа за реалността. Някой по-скептични съседи казваха просто, че след болестта е полудяла и е започнала да храни котките от квартала. Ала тя самата беше сигурна и се кълнеше в писмата си, че причината за странното котешко нашествие може да се крие само в ръкописа и единственият, който може да оправи проклятието, е непознатият лекар. Георги, макар и далеч от нея, се зае с тежката задача да й помогне да установят самоличността на непознатия.
Всичко, което беше останало от лекаря, бяха пепелта в камината и три клечки кибрит. След мъчителни разследвания и няколко пътувания до библиотеки из Европа, Георги успя да разбере най-важното: въпросният човек не беше никакъв лекар. Гувернантката (това иначе толкова симпатично момиче) беше изтълкувала думата „доктор” като лекар, а въпросният човек беше всъщност доктор по черна магия. Някои от децата, които си играеха пред къщата, успяха да дадат на Юлия нещо като описание на непознатия : тъмнокос, със скъп сив костюм и чуждестранни обувки, дясното му око – черно, а лявото кой знае защо, зелено. С други думи – чужденец. След като прочете това описание в писмото на младата си приятелка, Георги задейства познанствата си и успя да научи името на чужденеца – Воланд – изключително опасен и могъщ човек, закусвал някога със самия Кант. Думите, които Воланд беше повтарял пред леглото на болната, се оказаха на немски – ето защо никой не ги бе разбрал. Говореше се за въпросния Воланд, че прекарал известно време в Русия. Бил атеист и болшевик, но поради
особено тежък свой грях по времето на революцията, се отказал от всичко и се отдал на академична кариера. Може би ръкописът криеше тайната на неговото минало?
Точно когато се готвеше да пише писмо на Юлия с всичко, което беше разбрал, Георги получи от нея колет. Вътре нямаше писмо или каквото и да е било послание от нея – само книгата на Аристотел за смеха, която тя му връщаше. В книгата имаше изсъхнала роза. Това странно известие наведе Георги на лоши предчувствия. И наистина, малко по-късно пътешественици разказаха как една нощ по време на пълнолуние къщата на Юлия пламнала и от нея с нечовешко мяучене изскачили десетки черни котки, чиито очи светели в мрака и хвърляли искри.
Георги бързо събра багажа си, остави Брюж и тръгна обратно към дома.
Реконструкция трета
- Не можеш да си тръгнеш от Брюж, освен ако не се качиш сега с мен на теснолинейката! – продума Старецът с мустаците и изпусна облак ментов дъх.
Нещо в очите му ме караше да му вярвам. Нещо толкова познато, което ми се стори, че бях забравил или може би не бях научил все още. Той ме погледна дяволито и ми подаде торбичка с малки зелени бонбони. Поклатих глава отрицателно.
- Мислех, че са ти любимите. – каза той.
- Не обичам мента. – отговорих.
- Не е мента, а босилек.
Замислих се, кому е хрумнало да приготвя ментови бонбони от босилек и ми се стори странно, защото той сякаш прочете мислите ми, понеже побърза да отговори:
- Ти ги харесваш. Това са твоите бонбони, които започна да правиш сам, след като прочете онази книга, защото това е единствения начин да се противопоставиш на Воланд. Но хайде, нека да се качваме! Той скоро ще е там. Трябва да побързаме. Трябва да отидем в Университета!
Изкачих стълбите сякаш насън и не разбирах нищо от думите му, освен отново това име. Кой беше Воланд: Мъж, жена, звяр или риба, или хермафродит? Съществуваше ли наистина?
Старецът с мустаците, който, от както се качихме на влака, не беше промълвил и дума, а само ме наблюдаваше и се усмихваше, сега изведнъж придоби сериозно изражение и каза:
- Нещо подобно е на птицечовка. Но не мисли сега за това.
Трябва да съм се унесъл малко по-късно, а след като се събудих открих, че него го нямаше. В ръката на седалката до мен беше оставен малък син тефтер. Озадачи ме списъка с имена и адреси на хора на вътрешната корица – някои живи, които и ти познаваш, и други, за които сме чели. Твоят телефонен номер също беше там, но трябва да видиш почерка и датата… Но така или иначе, това не е важно сега.
По-важна е историята, която прочетох вътре. Тя описва обстоятелствата около смъртта на Мари, онова мило момиче, от което закупихме ръкописа на Борхес при Collège Calvin и която имах щастието да срещна отново в един стар хостел в Брюж. То почина ден преди моето заминаване и разказът в този тефтер поразително прилича на това, което ми разказаха хората, които са били в клуба в нощта, когато това се бе случило. По тревожното е, че тук се споменава и за нашия скъп приятел Франсоа и аз съм изключително притеснен за него, тъй като казаното за Мари е твърде близо до обстоятелствата, за да е съвпадение.
Реших да препиша и да ти изпратя няколко странници от този тефтер…
П.П. Трябва да се срещнем в Университета
Бъди добре!
Г. П.
„Изглежда, че отново това беше дело на Воланд. И не изпитвам никакво съмнение в това, не само защото той напълно отговаряше на описанието, което посетителите на „Мъжки клуб за четене на вестник” дадоха на непознатия, замесен в събитията около смъртта на куртизантката Мари, но тъкмо защото беше заговорил за Троя.
Учудващо беше, че никой не бе запомнил лицето му, нито от къде или кога се появил, нито кога си е заминал, но всички бяха сигурни в това, че появата му е предизвикала огромно напрежение като за нещо непредвидено, ужасно и неизбежно, което ще се случи. С влизането си той попитал за някаква базилика която се намирала в Троя (а някои казваха, че било за човек – за някой си Базиликус, за когото твърдяха, че е нацистки лекар, укрил се в Брюж след войната) и след като не получил отговор, ужасно се ядосал и започнал да троши огледалата, прозорците, картините по стените и чашите. Точно в това време Мари слизала по стълбите от втория етаж. Непознатият се приближил до нея и й прошепнал на ухото нещо, от което тя силно се разстроила, прибрала се в стаята и плакала с часове, а на сутринта Емили, която отивала да смени чаршафите на момичетата, я намерила мъртва с отворени очи, загледани през прозореца, някъде далеч отвъд. „Като малък ангел, който се усмихваше, защото виждаше райската врата” – каза Емили.
Точно тези думи ми направиха голямо впечатление и си ги припомних седмица по късно, когато умря Франсоа.
Както ти разказах, ние отидохме веднага след като разбрахме за случилото се. Може би бяха минали само няколко часа. Беше все още утро. Франсоа лежеше в страни до алеята при езерото с лилиите. Гол, прегърнал коленете си като малко дете. Капки роса проблясваха в разпилените му коси. По врата му още личаха следи от целувките на Пиер. Очите му бяха отворени.
Стори ми се, че се усмихва на тази последна прегрътка, на това меко зелено легло, на тази нежна мъгла, която сега го завиваше.
Пиер стоеше до него. Когато се приближихме, той тихо прошепна: „Спокоен път, Красавецо.” Целуна го по устните и се приближи.
Учудих се на това, което Пиер сподели, докато се прибирахме: „Красиво е –каза той – да съчетаеш неутешимата тъга и безмерното щастие в един последен образ, изваян от собственото тяло, чрез изкуството да се умира добре. Франсоа, мили мой Франсоа, ти вече беше твърде стар, за да понесеш безпокойството на този свят…”
Трябваше още тогава, докато имах възможност, да разпитам Пиер по-подробно за случилото се, защото на следващата сутрин той изчезна, но тогава не подозирах, че може би става дума за убийство, тъй като по нищо не личеше това да се беше случило.
На следващия ден, докато прекосявах градината, носейки цветя за стаята на Франсоа, минах близо до мястото, където го намерихме. Погледнах към водата, за да си припомня вечерите, в които с Франсоа стояхме в езерото, обсъждайки стиховете на един мъртъв германец и измежду другите, хвърлени от непознати, тъгуващи, търсещи късмета си хора, видях малка монета, която се отличаваше от останалите. Взех я в ръката си и разпознах букви на старогръцки (този проклет нечетим език), а монетата изглеждаше съвсем автентична, което силно ме озадачи, защото трябва да е била подхвърлена съвсем скоро там, дори може би още вчера, защото такъв страстен любител на старогръцката култура като Франсоа едва ли би я отминал. Той прекарваше всеки ден по няколко часа тук, а тя беше съвсем близо до брега и едва ли би останала незабелязана. Побързах да отида в музея при моя приятел Марсел и когато той завърши експертизата се разбра, че това е действително автентична монета, но не старогръцка, а представляваше копие на гръцка монета от V век пр. Хр., направено от италиански майстор от XV или XVI век. Другото странно нещо беше, че това бе ритуална монета, от онези, които древните елини поставяли на очите на мъртвите, за да платят с тях на лодкаря да ги прекара през Лета по пътя към Хадес и към задгробния живот.
Реших да разбера нещо повече за този ритуал, защото имаше нещо много смущаващо в смъртта на Франсоа, както и на Мари, най-вече заради това, че в Брюж много рядко някой умира, а хората идват да намерят утешение в спокойствието и бавния ритъм на времето тук; а и двамата, както установиха лекарите, бяха умрели от сърдечен удар следствие на огромен адреналин, нещо което си остана трудно обяснимо, още повече, че и двамата бяха млади и в разцвета на силите си.
Докато разглеждах лавиците с книги в отдела за старогръцка литература забелязах една книга, която очевидно не би следвало да бъде на това място. Книгата беше изписана на латински и по начина на изработването на печата разбрах, че това е старо издание, при това напълно оригинално, а не копие, изработено по маниера на медиоланските печатници от късния XVI век. Изданието не посочваше година, място на издаване, автор и дори нямаше каталожен номер към библиотеката и когато попитах на регистратурата, никой не беше чувал за подобна книга. Заглавието й гласеше: „Ars moriendi” (Изкуство за умиране). Веднага си припомних думите на Пиер, че смъртта на Франсоа е като изкуство да се умира добре, а също и факта, че странната монета беше от същия период от който и тази книга, която държах в ръцете си.
Отворих я и я зачетох. Думите ми се сториха познати и сякаш вече срещани неколкократно при други автори в други книги от други епохи. Ставаше дума за наш съгражданин, посветен в изкуството на смъртта, който разказваше: Сякаш се бях събудил от дълъг сън, но още бях потопен в някаква млечна сивота. Или пък не бях буден, а сънувах. Странен сън, без образи, изпълнен със звуци. Сякаш не виждах, а чувах гласове, които ми разказваха какво трябва да виждам. И ми казваха, че още не виждам нищо, освен мъгливите изпарения покрай каналите, където гледката се размиваше. Брюге, казах си, в Брюге съм, бил ли съм някога в мъртвия Брюге? Където мъглата извира между кулите като тамян, който сънува? Сив град, тъжен като гроб, покрит с цъфнали хризантеми, където мъглата виси раздърпана от фасадите като стенен гоблен… Душата ми бършеше стъклата, за да се гмурне в подвижната мъгла на фенерите. Мъгла, моя неопетнена сестрице… Гъста млечнобяла мъгла, която поглъщаше шумовете и пораждаше безформени призраци… Накрая стигах до огромна дупка и виждах една много висока фигура, увита в саван, лицето й беше бяло като девствен сняг.
В маргиналиите някой беше надраскал с химически молив:
Минути, които преминават като часове, месеци и години, и часове, които преминават за минута. Първо приеми минутите, потопени в тъга, през които душата остарява със столетия, докато се разпаднат онези връзки, които създават нейната кръгла и подвижна форма. Тя ще спира многократно и ще се задвижва, но ти изчакай движението й да намалее почти до пълен покой. Премахни всички образи и отражения, счупи всички огледала и тогава повикай черния вятър. После приеми годините, прекарани в щастие и ги събери в една минута, за да може да бъде отречена. Не избързвай! Трябва да събереш цялото щастие в една минута и след това да убиеш тялото. Трябва също така да направиш тази минута на векове, като събереш тъгата, за да остарее душата. Бъди прецизен в съгласуването…
Художествено ориентиране
с МИХАИЛ ИВАНОВ и ЮЛИЯ РОНЕ отдавна се каним да правим ПЕРФОРМАНСИ (Преформанси, Пърформанси, Периформанси и т.н.). Това което ни се случи е да поставим началото на тази практика. На есен от-ново и по-яко. Репортажи и концепции недописах тук: http://nequaquam.wordpress.com/
ПОЗДРАВИ, ВИЛИ!!!
Imago Mundi
