Боеций – “За различните видове топоси” – De differentiis topicis

 

Реших да преведа съчинението на Боеций – “За различните видове топоси” – De differentiis topicis, тъй като то е от изключително значение за развитието на диалектиката, реториката и като цяло на логиката. В него Боеций се занимава с… и т.н. (В този пост – с цел съхранение – последователно ще добавям преведеното в суров вид до момента на завършването на текста, след което той ще бъде изтрит от тук. Бих бил благодарен на случайната публика, за несъгласия, забележки и коментари. Линк към латинският оригинал

ЧАСТ 1

De differentiis topicis

[1173B] Целият рационален дискурс, който древните Перипатетици наричат „логика” се подразделя на две части: едната е намиращата, другата е отсъждащата. Частта, която прeчиства и интруктира съждението, те наричат „аналитика”, а ние я наричаме резолютивна. Тази, която се занимава с умението за намиране [на аргументи], се нарича от гърците „topika” а от нас „топика” (localis). За онази част, която владее отсъждането, ние вече говорихме другаде [1173C].

Настоящият ми план сега е да покажа какво са топосите, какви са техните различия и кои от тях са подходящи за силогизмите.

Това няма да бъде извършено просто и еднообразно, ами в действителност ще бъдат представени две разделения: едното е изнамерено от гръцките книги, а другото е взето от „Топики” на М. Тулий. Така също за да завършим изследването ще трябва да покажем по какъв начин тези две разделения се различават едно от друго, и по какво те си приличат и по какъв начин могат да бъдат включени едно с друго в общ порядък.

Сега ние няма да се спираме върху отделното, ами ще дискутираме общо цялото разделение на топосите, от които се пораждат аргументите, а именно: дефиниците, примерите и обединяващи (събиращи) различия.

Детайлите, които са подходящи за особените качества на тази работа, са изложени или в тези осем книги на „Топика” на Аристотел, които са преведени [1173D] на латински, или в онези седем книги на „Топика” на М. Тулий, за които с много усилия написахме ясен и пълен коментар. Там всички части(детайли) са представени в техните специфики и различия; тук обаче е извършено общо разглеждане на това, което се разкрива в детайлите.

Ние трябва да сме загрижени и да изследваме не само диалектическите топоси, ами и реторическите – които от една страна се различават от диалектическите, а от друга се различават помежду си – така че да бъдат ясно разгледани всички топоси във всички възможни ракурси: а именно пропозициите [1174B], различията (диференции) помежду им; да се сравнят общите им знаци, а също как става мултипликацията/изобилието на аргументите, и същевременно между отделните топоси трябва да се направи ясно разграничение.

Но за да представим ясно всички основания, ще се наложи да направим малко по-дълго нашето въведение.

‘Пропозицията’ е реч, обозначаваща истинното или неистинното, както когато някой казва: „Небето е подвижно” и това се нарича изказване или твърдение. ‘Въпросът’ е пропозиция, която се въвежда при съмнение или колебание, както, ако някой пита: „Дали небето е подвижно?” [1174C] ‘Заключението’ е пропозиция, доказвана с аргумент, както когато някой, чрез някакви факти, доказва, „че е подвижно”. ‘Изказването’ е доказваща пропозиция, която се казва или заради себе си или за да докаже нещо друго: когато самата тя пита, е въпрос, а когато самата тя доказва, е заключение. Следователно пропозицията, въпросът и заключението са тъждествени, но се различават по споменатият по-горе модус.

‘Аргументът’ е рационално основание, което създава вяра за нещата, за които има съмнение (колебание, или противопоставяне). Аргумент и аргументация не са едно и също нещо. Аргумент се нарича, когато чрез смисъла (vis sententiae) и разума се оформя речта и се доказва някакво двусмислие (съмнение, колебание). Аргументация се нарича самото устно изказване на аргумента. От където следва, че аргументът е някаква способност (сила), мяра и смисъл на аргументацията[1]; докато аргументацията е експликация на аргумента чрез устната реч [1174D].

Топосът е седалището на аргумента или това, от което към твърдението или към въпроса бива извеждан аргументът.

Старателно да представим природата на отделните части (детайлите) и да направим тяхното разделение по вид, части и фигури, както казахме.

Най-напред ще направим дискусия за пропозицията. Тя е, както казахме, реч, която съдържа истинна или лъжа. Пропозицията има два вида: единият е утвърждението, другият е отрицанието. Утвърждение имаме тогава, когато някой се произнася така:

„Небето е подвижно”

Отрицание, когато обозначава така:

„Небето не е подвижно’

От пропозициите едни са универсални, други частни, други неопределени, а други единични.

Универсални са, когато някой казва така:

„Всеки човек е справедлив”

„Никой човек не е справедлив”

Частни, когато някой се изразява по следния начин:

„Някой човек е справедлив”

„Някой човек не е справедлив”

Неопределени са по следния начин:

„Човекът е справедлив”

„Човекът не е справедлив”

Единични са, когато изразяват нещо единично или индивидуално (indiuiduum), както:

„Катон е справедлив”

„Катон не е справедлив”

Тъй като Катон е нещо неделимо като нещо единично.

От тези пропозиции едни наричаме предикативни, а другите условни (кондиционални).

Предикативните са тези, които изказваме безусловно, т.е., чрез които не се добавя никаква условна сила, например, ако някой казва, че „небето е подвижно” безусловно [1175B]. Ако тук връзката (средния термин) е условен, то това става от две пропозиции, едната от които условна, по следния начин:

„Ако небето е сферично, то е подвижно”

Условната предпоставка има този резултат, че това, че небето е подвижно, да се възприема по тази причина, че е сферично.

И така едни от пропозициите са предикативни, а другите са условни. Частите на предикативните пропозиции наричаме термини: те са ‘предикат’ и ‘субект’. Термините, наричам глаголи и имена и от тях са свързани пропозициите, както в тази пропозиция, когато казваме:

„Човекът е справедлив”

Тези две имена: че е ‘справедлив’ и че е ‘човек’, наричаме части на пропозицията; а така също ги наричаме нейни термини, и от тях единият е субект, а другият е предикат. Субектът е малкият термин, а предикатът е големият термин, както в тази пропозиция, когато казваме;

„Човекът е справедлив”

[1175C] Тъй като ‘човекът’ е нещо по-малко, отколкото да е ‘справедлив’. Тъй като справедливостта не може да бъде в един единствен човек, а така също и в телесните и в божествените субстанции. Следователно терминът ‘справедлив’ е голям, а ‘човекът’ е малък термин, от което следва, че ‘човекът’ става термин-субект, а ‘справедлив’ става предикат.

Понеже този вид безусловни пропозиции имат от една страна термин предикат, а от друга термин субект, поради привилегированата роля на големия термин, тази пропозиция се нарича предикативна.

Често обаче става така, да открием, че тези термини са еднакви, по тази начин:

„Човекът е способно да се смее”

Термините са равни, тъй като „човекът” и „способното да се смее” са едно на друго субекти, понеже не съществува „способно да се смее” отвъд „човека”, нито човек отвъд „способното да се смее”.

От тук произлиза необходимостта, че ако дадените термини са неравни, винаги [1175D] големият термин се предицира за субекта. А ако те са равни, то тогава се казва, че те се предицират взаимно (conuersa praedicatione – т.е. , че са тъждествени), понеже не е възможно в никаква пропозиция малкият термин да се предицира за големия.

Възможно е обаче да откриваме частите на пропозицията, които наричаме термини, не само в имената, а така също и във фразите (orationes). Понеже често една фраза се предицира за друга, по този начин:

„Сократ и Платон, и учениците им изследват основанията на философията”

Тази фраза: „Сократ и Платон, и учениците им” е субект, а другата „изследват основанията на философията” се предицира.

Така също, възможно е името да е субект, а фразата да е предикат, например по този начин:

„Сократ изследва основанията на философията” [1176A], понеже тук само „Сократ” е субект, а фразата, с която казваме: „изследва основанията на философията” е предикат.

Случва се също така да се суппонира/поставя като субект фразата, а да се предицира простата дума, по тзои начин:

„Подобието на Сократ с божествените субстанции е справедливост (истина).”

Тук фразата, в която се казва „Подобието на Сократ с божествените субстанции” бива поставена като субект, а „справедливост” се предицира.

Но тези видове пропозиции по-задълбочено обсъдихме в коментарите, който написахме върху книгата „За тълкуването” на Аристотел.

Частите на условната пропозиция, която гърците наричат ‘хипотетична’, са прости/безусловни пропозиции. От тях тази част, която е първа се нарича антецедент, а която е последваща се нарича консеквент, както в тази пропозиция, която казва:

„Ако е сферично, е подвижно”

[1176B] От тях едни са прости условности, а други са съчетани.

Прости са тези, които имат предикативни пропозиции в частите и за тях казахме по-горе, както например:

„Ако е сферично, е подвижно”

Тъй като и двете пропозиции: „Ако е сферично” и „е подвижно”, разграничени и взети поотделно са предикативни.

Съществуват много видове съчетани пропозиции, за които ще говорим подробно в това съчинение, от които се съставят хипотетичните силогизми.

Простите хипотетични силогизми са четири вида: Те или са съставени от две утвърдителни категории, както:

„Ако е сферично, е подвижно”, тъй като и двете са утвърдителни; или от две отрицателни, както:

„Ако небето не е сферично, не е подвижно”

 Тъй като, „ако не е сферично”, то „не е подвижно” и двете са отрицания. [1176C];

Или от утвърдителни и отрицателни, както:

„Ако е квадрат, не е подвижно”, тъй като „да е квадрат” е утвърдително, а „не е подвижно” е отрицание; Или пък от отрицателни и утвърдителни, както:

„Ако не е сферично, е устойчиво”. „Не е сферично” е отрицание, „е устойчиво”  е утвърждение.

Има и други пропозиции, които са познати сами по себе си, чието доказателство не трябва да се търси. Има и други, които въпреки че трябва да се възприемат от слушателя и да се доказват в неговата душа, все пак могат да бъдат доказани от другите, които са по-висши пропозиции. Има и такива, за които няма никакво доказателство и те се наричат максими или начала (принципи) и чрез тях доказва този, който прави доказателство. Такава пропозиция-максима, е например тази: „Ако от равните се извади равно, това, което остава, също е равно”.

Понеже това, е известно само по себе си, [1176D]. И не може да има нещо по-познато, което да може да се докаже, от това, което е познато само по себе си. Тези пропозиции създават вяра по своята собствена природа, и не само не се нуждаят от друг аргумент за своята убедителност, ами самите те са начала/принципи на всяко друго доказателство. Следователно пропозициите, познати сами по себе си, от които нищо не е по-познато, се наричат недоказуеми или максими, или принципи.

Съществуват и други, които, се нуждаят за доказването си от оценката на слушателя, макар че все пак притежават нещо известно по природа, поради това, че когато става въпрос за тях, те се нуждаят от друго (външно доказателство), за да утвърди вярата в тях. Те се наричат доказателства, а също по-малки и вторични.

За пропозициите (които са несъмнени) казаното е достатъчно.

Въпросът е пропозиция, съдържаща съмнение, за която е необходимо да се покажат почти същите неща, които бяха казани и за пропозицията.

[От въпросите] едни са [1177A] прости, а други са съставни. Прости са тези, които произтичат от прости пропозиции по този начин, например, ако се пита: „Дали небето е подвижно?” и този въпрос произлиза от пропозицията, която казва, че „небето е подвижно”. Ако въпросът произлиза от условно съставена пропозиция, той ще бъде условен или съставен, по този начин: „дали ако небето е сферично, то е подвижно?”.

Този въпрос взема началото си от условна съставна пропозиция, която е: „ако небето е сферично, то е подвижно ли е?”. Въпросът следователно е в едната си част предикативен, а в другата условен.

Въпросът също има части, за което е необходимо да се покажат почти същите неща, които бяха казани и за пропозициите. Предикативните въпроси притежават предикат и субект, както тези, в които се обмисля „дали небето е променливо?” А именно „променливо” е предикат, [1177B] а „небе” е субект. „Променливо” е по-голям термин, отколкото „небе”, тъй като не само небето може да се нарече „променливо”.

Когато въпросът е съставен, той също има тези части; предикат и субект, антецедент и консеквент (предпоставка и следствие), както когато се казва: Дали ако небето е сферично, то е подвижно?

Антецедент е „че е сферично”, консеквент е „че е променливо”.

В предикативния въпрос, това, което се обмисля със съмнение е дали предикатът е присъщ на субекта. В хипотетичните въпроси се пита е само това; дали онова, което се полага като консеквент (следствие), наистина е придружено от това, което се поставя като антецедент (причина).

Всичко това, което казахме за предикативните пропозиции, че едни са универсални, други частни, други неопределени, а други единични може да се каже също и за предикативния въпрос.

Въпросът [1177C] и пропозицията се различават само по това, че пропозицията, която е слово, обозначаващо истината или неистината, или просто обозначава нещо [че е истинно или неистинно], или доказва нещо друго. Въпросът, който също така е някакво слово, е пропозиция, обмисляна със съмнение. Следователно добавеното съмнение, което се съдържа в пропозицията, е това, което ще се изследва във въпроса.

Въпросите са два вида. Едните от тях се наричат от диалектиците ‘тези’. Това са вид въпроси, които нито питат, нито отговарят за точните обстоятелства (circumstantia) на нещата, и те се използват от диалектиците най вече при дискусии, например: „Дали удоволствието е най-висше/общо благо” или „трябва ли да се жени?”

Това от нас се нарича пропозиция или предпоставка. Другият вид въпроси е този, който се нарича от гърците „хипотезис”, а ние го наричаме „дело”/”случай”. Този вид въпроси е за лицата, времената, делата, и другите присъщи обстоятелства, например [1177D]: Правилно ли е Цицерон да бъде осъден на изгнание във време на трудности за републиката, защото осъдил на смърт римски граждани без съгласието на народа?

Тези два вида въпроси би трябвало да имат някакви подвидове. Тезите се отнасят към философите, хипотезите принадлежат към реториците.

Аз ще направя подразделянето на този вид въпроси, каквито са хипотезите по-късно. Сега ще изложа разделението на тезите, които се подразделят на четири типа.

Във всеки предикативен диалектически въпрос обмисля със съмнение (проблематизира) дали това, което се предицира е свойствено на субекта.

Когато нещо се предицира като вътрешно присъщо на нещо друго, се казва, че то или ще бъде: или по-голямо [1178A] от субекта, за който се предицира и ще се предицира за неговата субстанцията; или ще се твърди, то е по-голямо от субекта, за който се предицира, но няма да се предицира за неговата субстанция; или ако са равни субектът и предикатът, то тогава ще се предицира за неговата субстанция; или ако предикатът и субектът са равни, но предикатът е по-малък от неговата субстанция – но такава предикация е невъзможна, тъй като в никаква пропозиция не е възможно това, което е по-малко да се изказва за това, което е по-голямо.

Ако това, което се предицира във въпроса е такова, че е по-голямо от субекта и се предицира за субстанцията на субекта, то то ще бъде род: понеже всеки род е по-голям от това, за което се предицира, и същевременно показва неговата субстанция, както „живото същество” в човека. Ако е по-голямо от субекта, но не се предицира за неговата субстанция, то ще бъде акциденция, както „белотата” в човека. Ако субект и предикат са равни и предикатът се изказва субстанциално, то той ще бъде дефиниция на субекта, както „разумно смъртно живо същество” на човека. Тези именно (субект и предикат) са взаимозаменими, и предикатът разкрива същността/дефиницията на субекта, т.е. субстанцията на човека. А ако е [1178B] по някакъв начин равен (предикатът на субекта), но е отделен от основанието на субстанцията, ще бъде свойство, както: „способното да се смее” в човека.

И така простите диалектически въпроси са или за рода, или за акциденцията, или за дефиницията или за собствения признак. Също така могат да се задават въпроси за видовото различие/диференцията, както когато се пита дали небесните тела са рационални или не са, както и когато се проблематизира каква е разликата между владетеля и тирана, а именно, че владетелят има своята власт от законите, а тиранът налага властта си с насилие. Да се питаме за диференцията е същото, както и да разсъждаваме за рода. Диференцията е или конституираща или разграничаваща. Ако е конституираща, то тя се разгръща така, все едно търси мястото на рода, както например ‘рационалността’ в човека; или също дали са рационални небесните тела, и дали рационалността е в телесното или в небесното. А ако е разграничаваща, е както да разсъждаваме за вида. [1178C] Тъй като всеки вид се получава чрез разграничаваща диференция. Ние използваме диференцията както на мястото на рода, така и на мястото на вида, не може да се съмняваме, че когато питаме за диференцията, разсъждаваме за рода.

Някой би могъл да каже, чрез сравнението в спор, че се двоуми дали мъжеството е по-добро от справедливостта. Но този въпрос с необходимост внася акциденции в разсъждението (dubitatio). Понеже сравнението нищо друго не донася освен акциденции, тъй като възприема единствено по-голямото и по-малкото.

Също така и за това, което е същото може да има спор, например дали са едно и полезното и достойното. Този въпрос може да се сведе до дефиницията, тъй като нещата, чиито дефиниции са тъждествени, самите те са тъждествени; но същевременно нещата, които имат различни дефиниции за субстанцията, са самите те различни [1178D]. Следователно можем с право да кажем, че видовете на простите диалектически въпроси са четири, за които беше казано достатъчно.

Сега ще обсъдим условните въпроси. От тях едните са съставени от две утвърждения, други от две отрицания, други от утвърждение и отрицание, а други от отрицание и утвърждение. Ако условната пропозиция е съставена от две утвърждения, то въпросът е дали от едното утвърждение следва другото утвърждение. Ако пропозицията е съставена от две отрицания, то [във въпроса] следва да се уточни дали отрицанието следва от отрицанието. Ако е съставена от отрицание и утвърждение или от утвърждение и отрицание, то обмисляме дали утвърждението следва от отрицанието или дали отрицанието следва от утвърждението.

Най-напред относно тези въпроси ще бъде направено [1179A] такова разделение, в което ще разискваме дали утвърждението следва от утвърждението.

Какви са нещата, които предхождат това ‘нещо да следва от нещо друго’, можем да открием в онези разисквания, за които споменахме накратко по-горе. А именно: 1) От вида следват: родът, видовото различие (differentia), дефиницията, собственият признак и неотделимите акциденции. 2) От собствения признак и дефиницията следват видовете. 3) От собствения признак следват видовото различие (differentia) и дефиницията. И 4) От дефиницията следват собственият признак и видовото различие (differentia). Например: 1) Ако е човек е живо същество (вид→род); Ако е човек, е рационално (вид→видово различие); Ако е човек е разумно смъртно живо същество (вид→дефиниция); Ако е човек е способно да се смее (вид→собствен признак); Ако е Етиопец, е черен (вид→неотделима акциденция). 2) Ако е способно да се смее, е човек (собствен признак →вид) [1179B]; Ако е разумно смъртно живо същество, е човек (дефиниция→вид); 3) Ако е способно да се смее, е рационално (собствен признак→видово различие); Ако е способно да се смее е разумно смъртно живо същество (собствен признак→дефиниция); 4) Ако е разумно смъртно живо същество е способно да се смее или двукрако. (дефиниция→ собствен признак; видовото различие).

Освен това веднъж ефектът следва от причината, а друг път причината следва от ефекта. Ефектът следва от причината по този начин: „Ако слънцето е налично, е светло.” Ефектът следва от причината по този начин: „Ако нещо е изгоряло, значи е имало огън” или така: „Ако се вижда слънцето, значи е светло”.

По подобен начин частите следват от цялото, така: „Ако къщата е изцяло завършена, значи се състои от покрив, стени и под.”

По същия начин категориите на съществителното име следват от основното име, например ако се каже, че „справедливостта е благо и следователно, което е справедливо е благо”.[2]

Основните имена също така следват от категориите на името?, например: „което е справедливо е благо, следователно справедливостта е благо”.

От акциденцията също може да следва това, което е субект, например: „Ако е бяло, е тяло”.

Така, ако вземем предвид само това деление на въпроса, а именно „прост условен въпрос, съставен от две утвърдителни предпоставки”, то в него ще разсъждаваме или за рода, или за видовото различие, или за вида, или за собствения признак, или за дефиницията, или за акциденцията (съпътстващият признак), или за причината и ефекта, или за цялото и частите, или за основното съществително име и отделните му категории…

---

[1] Mens, virtus, sententia – могат да се тълкуват рационалистики, но не бива да се забравя, че те са по-скоро етически адресирани понятия.

[2] Срв. Аристотел и медицината