Реших да преведа съчинението на Боеций – „За различните видове топоси“ – De differentiis topicis, тъй като то е от изключително значение за развитието на диалектиката, реториката и като цяло на логиката. В него Боеций се занимава с… и т.н. (В този пост – с цел съхранение – последователно ще добавям преведеното в суров вид до момента на завършването на текста, след което той ще бъде изтрит от тук. Бих бил благодарен на случайната публика, за несъгласия, забележки и коментари. Линк към латинският оригинал

ЧАСТ 1

De differentiis topicis

[1173B] Целият рационален дискурс, който древните Перипатетици наричат „логика” се подразделя на две части: едната е намиращата, другата е отсъждащата. Частта, която прeчиства и интруктира съждението, те наричат „аналитика”, а ние я наричаме резолютивна. Тази, която се занимава с умението за намиране [на аргументи], се нарича от гърците „topika” а от нас „топика” (localis). За онази част, която владее отсъждането, ние вече говорихме другаде [1173C].

Настоящият ми план сега е да покажа какво са топосите, какви са техните различия и кои от тях са подходящи за силогизмите.

Това няма да бъде извършено просто и еднообразно, ами в действителност ще бъдат представени две разделения: едното е изнамерено от гръцките книги, а другото е взето от „Топики” на М. Тулий. Така също за да завършим изследването ще трябва да покажем по какъв начин тези две разделения се различават едно от друго, и по какво те си приличат и по какъв начин могат да бъдат включени едно с друго в общ порядък.

Сега ние няма да се спираме върху отделното, ами ще дискутираме общо цялото разделение на топосите, от които се пораждат аргументите, а именно: дефиниците, примерите и обединяващи (събиращи) различия.

Детайлите, които са подходящи за особените качества на тази работа, са изложени или в тези осем книги на „Топика” на Аристотел, които са преведени [1173D] на латински, или в онези седем книги на „Топика” на М. Тулий, за които с много усилия написахме ясен и пълен коментар. Там всички части(детайли) са представени в техните специфики и различия; тук обаче е извършено общо разглеждане на това, което се разкрива в детайлите.

Ние трябва да сме загрижени и да изследваме не само диалектическите топоси, ами и реторическите – които от една страна се различават от диалектическите, а от друга се различават помежду си – така че да бъдат ясно разгледани всички топоси във всички възможни ракурси: а именно пропозициите [1174B], различията (диференции) помежду им; да се сравнят общите им знаци, а също как става мултипликацията/изобилието на аргументите, и същевременно между отделните топоси трябва да се направи ясно разграничение.

Но за да представим ясно всички основания, ще се наложи да направим малко по-дълго нашето въведение.

‘Пропозицията’ е реч, обозначаваща истинното или неистинното, както когато някой казва: „Небето е подвижно” и това се нарича изказване или твърдение. ‘Въпросът’ е пропозиция, която се въвежда при съмнение или колебание, както, ако някой пита: „Дали небето е подвижно?” [1174C] ‘Заключението’ е пропозиция, доказвана с аргумент, както когато някой, чрез някакви факти, доказва, „че е подвижно”. ‘Изказването’ е доказваща пропозиция, която се казва или заради себе си или за да докаже нещо друго: когато самата тя пита, е въпрос, а когато самата тя доказва, е заключение. Следователно пропозицията, въпросът и заключението са тъждествени, но се различават по споменатият по-горе модус.

‘Аргументът’ е рационално основание, което създава вяра за нещата, за които има съмнение (колебание, или противопоставяне). Аргумент и аргументация не са едно и също нещо. Аргумент се нарича, когато чрез смисъла (vis sententiae) и разума се оформя речта и се доказва някакво двусмислие (съмнение, колебание). Аргументация се нарича самото устно изказване на аргумента. От където следва, че аргументът е някаква способност (сила), мяра и смисъл на аргументацията[1]; докато аргументацията е експликация на аргумента чрез устната реч [1174D].

Топосът е седалището на аргумента или това, от което към твърдението или към въпроса бива извеждан аргументът.

Старателно да представим природата на отделните части (детайлите) и да направим тяхното разделение по вид, части и фигури, както казахме.

Най-напред ще направим дискусия за пропозицията. Тя е, както казахме, реч, която съдържа истинна или лъжа. Пропозицията има два вида: единият е утвърждението, другият е отрицанието. Утвърждение имаме тогава, когато някой се произнася така:

„Небето е подвижно”

Отрицание, когато обозначава така:

„Небето не е подвижно’

От пропозициите едни са универсални, други частни, други неопределени, а други единични.

Универсални са, когато някой казва така:

„Всеки човек е справедлив”

„Никой човек не е справедлив”

Частни, когато някой се изразява по следния начин:

„Някой човек е справедлив”

„Някой човек не е справедлив”

Неопределени са по следния начин:

„Човекът е справедлив”

„Човекът не е справедлив”

Единични са, когато изразяват нещо единично или индивидуално (indiuiduum), както:

„Катон е справедлив”

„Катон не е справедлив”

Тъй като Катон е нещо неделимо като нещо единично.

От тези пропозиции едни наричаме предикативни, а другите условни (кондиционални).

Предикативните са тези, които изказваме безусловно, т.е., чрез които не се добавя никаква условна сила, например, ако някой казва, че „небето е подвижно” безусловно [1175B]. Ако тук връзката (средния термин) е условен, то това става от две пропозиции, едната от които условна, по следния начин:

„Ако небето е сферично, то е подвижно”

Условната предпоставка има този резултат, че това, че небето е подвижно, да се възприема по тази причина, че е сферично.

И така едни от пропозициите са предикативни, а другите са условни. Частите на предикативните пропозиции наричаме термини: те са ‘предикат’ и ‘субект’. Термините, наричам глаголи и имена и от тях са свързани пропозициите, както в тази пропозиция, когато казваме:

„Човекът е справедлив”

Тези две имена: че е ‘справедлив’ и че е ‘човек’, наричаме части на пропозицията; а така също ги наричаме нейни термини, и от тях единият е субект, а другият е предикат. Субектът е малкият термин, а предикатът е големият термин, както в тази пропозиция, когато казваме;

„Човекът е справедлив”

[1175C] Тъй като ‘човекът’ е нещо по-малко, отколкото да е ‘справедлив’. Тъй като справедливостта не може да бъде в един единствен човек, а така също и в телесните и в божествените субстанции. Следователно терминът ‘справедлив’ е голям, а ‘човекът’ е малък термин, от което следва, че ‘човекът’ става термин-субект, а ‘справедлив’ става предикат.

Понеже този вид безусловни пропозиции имат от една страна термин предикат, а от друга термин субект, поради привилегированата роля на големия термин, тази пропозиция се нарича предикативна.

Често обаче става така, да открием, че тези термини са еднакви, по тази начин:

„Човекът е способно да се смее”

Термините са равни, тъй като „човекът” и „способното да се смее” са едно на друго субекти, понеже не съществува „способно да се смее” отвъд „човека”, нито човек отвъд „способното да се смее”.

От тук произлиза необходимостта, че ако дадените термини са неравни, винаги [1175D] големият термин се предицира за субекта. А ако те са равни, то тогава се казва, че те се предицират взаимно (conuersa praedicatione – т.е. , че са тъждествени), понеже не е възможно в никаква пропозиция малкият термин да се предицира за големия.

Възможно е обаче да откриваме частите на пропозицията, които наричаме термини, не само в имената, а така също и във фразите (orationes). Понеже често една фраза се предицира за друга, по този начин:

„Сократ и Платон, и учениците им изследват основанията на философията”

Тази фраза: „Сократ и Платон, и учениците им” е субект, а другата „изследват основанията на философията” се предицира.

Така също, възможно е името да е субект, а фразата да е предикат, например по този начин:

„Сократ изследва основанията на философията” [1176A], понеже тук само „Сократ” е субект, а фразата, с която казваме: „изследва основанията на философията” е предикат.

Случва се също така да се суппонира/поставя като субект фразата, а да се предицира простата дума, по тзои начин:

„Подобието на Сократ с божествените субстанции е справедливост (истина).”

Тук фразата, в която се казва „Подобието на Сократ с божествените субстанции” бива поставена като субект, а „справедливост” се предицира.

Но тези видове пропозиции по-задълбочено обсъдихме в коментарите, който написахме върху книгата „За тълкуването” на Аристотел.

Частите на условната пропозиция, която гърците наричат ‘хипотетична’, са прости/безусловни пропозиции. От тях тази част, която е първа се нарича антецедент, а която е последваща се нарича консеквент, както в тази пропозиция, която казва:

„Ако е сферично, е подвижно”

[1176B] От тях едни са прости условности, а други са съчетани.

Прости са тези, които имат предикативни пропозиции в частите и за тях казахме по-горе, както например:

„Ако е сферично, е подвижно”

Тъй като и двете пропозиции: „Ако е сферично” и „е подвижно”, разграничени и взети поотделно са предикативни.

Съществуват много видове съчетани пропозиции, за които ще говорим подробно в това съчинение, от които се съставят хипотетичните силогизми.

Простите хипотетични силогизми са четири вида: Те или са съставени от две утвърдителни категории, както:

„Ако е сферично, е подвижно”, тъй като и двете са утвърдителни; или от две отрицателни, както:

„Ако небето не е сферично, не е подвижно”

 Тъй като, „ако не е сферично”, то „не е подвижно” и двете са отрицания. [1176C];

Или от утвърдителни и отрицателни, както:

„Ако е квадрат, не е подвижно”, тъй като „да е квадрат” е утвърдително, а „не е подвижно” е отрицание; Или пък от отрицателни и утвърдителни, както:

„Ако не е сферично, е устойчиво”. „Не е сферично” е отрицание, „е устойчиво”  е утвърждение.

Има и други пропозиции, които са познати сами по себе си, чието доказателство не трябва да се търси. Има и други, които въпреки че трябва да се възприемат от слушателя и да се доказват в неговата душа, все пак могат да бъдат доказани от другите, които са по-висши пропозиции. Има и такива, за които няма никакво доказателство и те се наричат максими или начала (принципи) и чрез тях доказва този, който прави доказателство. Такава пропозиция-максима, е например тази: „Ако от равните се извади равно, това, което остава, също е равно”.

Понеже това, е известно само по себе си, [1176D]. И не може да има нещо по-познато, което да може да се докаже, от това, което е познато само по себе си. Тези пропозиции създават вяра по своята собствена природа, и не само не се нуждаят от друг аргумент за своята убедителност, ами самите те са начала/принципи на всяко друго доказателство. Следователно пропозициите, познати сами по себе си, от които нищо не е по-познато, се наричат недоказуеми или максими, или принципи.

Съществуват и други, които, се нуждаят за доказването си от оценката на слушателя, макар че все пак притежават нещо известно по природа, поради това, че когато става въпрос за тях, те се нуждаят от друго (външно доказателство), за да утвърди вярата в тях. Те се наричат доказателства, а също по-малки и вторични.

За пропозициите (които са несъмнени) казаното е достатъчно.

Въпросът е пропозиция, съдържаща съмнение, за която е необходимо да се покажат почти същите неща, които бяха казани и за пропозицията.

[От въпросите] едни са [1177A] прости, а други са съставни. Прости са тези, които произтичат от прости пропозиции по този начин, например, ако се пита: „Дали небето е подвижно?” и този въпрос произлиза от пропозицията, която казва, че „небето е подвижно”. Ако въпросът произлиза от условно съставена пропозиция, той ще бъде условен или съставен, по този начин: „дали ако небето е сферично, то е подвижно?”.

Този въпрос взема началото си от условна съставна пропозиция, която е: „ако небето е сферично, то е подвижно ли е?”. Въпросът следователно е в едната си част предикативен, а в другата условен.

Въпросът също има части, за което е необходимо да се покажат почти същите неща, които бяха казани и за пропозициите. Предикативните въпроси притежават предикат и субект, както тези, в които се обмисля „дали небето е променливо?” А именно „променливо” е предикат, [1177B] а „небе” е субект. „Променливо” е по-голям термин, отколкото „небе”, тъй като не само небето може да се нарече „променливо”.

Когато въпросът е съставен, той също има тези части; предикат и субект, антецедент и консеквент (предпоставка и следствие), както когато се казва: Дали ако небето е сферично, то е подвижно?

Антецедент е „че е сферично”, консеквент е „че е променливо”.

В предикативния въпрос, това, което се обмисля със съмнение е дали предикатът е присъщ на субекта. В хипотетичните въпроси се пита е само това; дали онова, което се полага като консеквент (следствие), наистина е придружено от това, което се поставя като антецедент (причина).

Всичко това, което казахме за предикативните пропозиции, че едни са универсални, други частни, други неопределени, а други единични може да се каже също и за предикативния въпрос.

Въпросът [1177C] и пропозицията се различават само по това, че пропозицията, която е слово, обозначаващо истината или неистината, или просто обозначава нещо [че е истинно или неистинно], или доказва нещо друго. Въпросът, който също така е някакво слово, е пропозиция, обмисляна със съмнение. Следователно добавеното съмнение, което се съдържа в пропозицията, е това, което ще се изследва във въпроса.

Въпросите са два вида. Едните от тях се наричат от диалектиците ‘тези’. Това са вид въпроси, които нито питат, нито отговарят за точните обстоятелства (circumstantia) на нещата, и те се използват от диалектиците най вече при дискусии, например: „Дали удоволствието е най-висше/общо благо” или „трябва ли да се жени?”

Това от нас се нарича пропозиция или предпоставка. Другият вид въпроси е този, който се нарича от гърците „хипотезис”, а ние го наричаме „дело”/”случай”. Този вид въпроси е за лицата, времената, делата, и другите присъщи обстоятелства, например [1177D]: Правилно ли е Цицерон да бъде осъден на изгнание във време на трудности за републиката, защото осъдил на смърт римски граждани без съгласието на народа?

Тези два вида въпроси би трябвало да имат някакви подвидове. Тезите се отнасят към философите, хипотезите принадлежат към реториците.

Аз ще направя подразделянето на този вид въпроси, каквито са хипотезите по-късно. Сега ще изложа разделението на тезите, които се подразделят на четири типа.

Във всеки предикативен диалектически въпрос обмисля със съмнение (проблематизира) дали това, което се предицира е свойствено на субекта.

Когато нещо се предицира като вътрешно присъщо на нещо друго, се казва, че то или ще бъде: или по-голямо [1178A] от субекта, за който се предицира и ще се предицира за неговата субстанцията; или ще се твърди, то е по-голямо от субекта, за който се предицира, но няма да се предицира за неговата субстанция; или ако са равни субектът и предикатът, то тогава ще се предицира за неговата субстанция; или ако предикатът и субектът са равни, но предикатът е по-малък от неговата субстанция – но такава предикация е невъзможна, тъй като в никаква пропозиция не е възможно това, което е по-малко да се изказва за това, което е по-голямо.

Ако това, което се предицира във въпроса е такова, че е по-голямо от субекта и се предицира за субстанцията на субекта, то то ще бъде род: понеже всеки род е по-голям от това, за което се предицира, и същевременно показва неговата субстанция, както „живото същество” в човека. Ако е по-голямо от субекта, но не се предицира за неговата субстанция, то ще бъде акциденция, както „белотата” в човека. Ако субект и предикат са равни и предикатът се изказва субстанциално, то той ще бъде дефиниция на субекта, както „разумно смъртно живо същество” на човека. Тези именно (субект и предикат) са взаимозаменими, и предикатът разкрива същността/дефиницията на субекта, т.е. субстанцията на човека. А ако е [1178B] по някакъв начин равен (предикатът на субекта), но е отделен от основанието на субстанцията, ще бъде свойство, както: „способното да се смее” в човека.

И така простите диалектически въпроси са или за рода, или за акциденцията, или за дефиницията или за собствения признак. Също така могат да се задават въпроси за видовото различие/диференцията, както когато се пита дали небесните тела са рационални или не са, както и когато се проблематизира каква е разликата между владетеля и тирана, а именно, че владетелят има своята власт от законите, а тиранът налага властта си с насилие. Да се питаме за диференцията е същото, както и да разсъждаваме за рода. Диференцията е или конституираща или разграничаваща. Ако е конституираща, то тя се разгръща така, все едно търси мястото на рода, както например ‘рационалността’ в човека; или също дали са рационални небесните тела, и дали рационалността е в телесното или в небесното. А ако е разграничаваща, е както да разсъждаваме за вида. [1178C] Тъй като всеки вид се получава чрез разграничаваща диференция. Ние използваме диференцията както на мястото на рода, така и на мястото на вида, не може да се съмняваме, че когато питаме за диференцията, разсъждаваме за рода.

Някой би могъл да каже, чрез сравнението в спор, че се двоуми дали мъжеството е по-добро от справедливостта. Но този въпрос с необходимост внася акциденции в разсъждението (dubitatio). Понеже сравнението нищо друго не донася освен акциденции, тъй като възприема единствено по-голямото и по-малкото.

Също така и за това, което е същото може да има спор, например дали са едно и полезното и достойното. Този въпрос може да се сведе до дефиницията, тъй като нещата, чиито дефиниции са тъждествени, самите те са тъждествени; но същевременно нещата, които имат различни дефиниции за субстанцията, са самите те различни [1178D]. Следователно можем с право да кажем, че видовете на простите диалектически въпроси са четири, за които беше казано достатъчно.

Сега ще обсъдим условните въпроси. От тях едните са съставени от две утвърждения, други от две отрицания, други от утвърждение и отрицание, а други от отрицание и утвърждение. Ако условната пропозиция е съставена от две утвърждения, то въпросът е дали от едното утвърждение следва другото утвърждение. Ако пропозицията е съставена от две отрицания, то [във въпроса] следва да се уточни дали отрицанието следва от отрицанието. Ако е съставена от отрицание и утвърждение или от утвърждение и отрицание, то обмисляме дали утвърждението следва от отрицанието или дали отрицанието следва от утвърждението.

Най-напред относно тези въпроси ще бъде направено [1179A] такова разделение, в което ще разискваме дали утвърждението следва от утвърждението.

Какви са нещата, които предхождат това ‘нещо да следва от нещо друго’, можем да открием в онези разисквания, за които споменахме накратко по-горе. А именно: 1) От вида следват: родът, видовото различие (differentia), дефиницията, собственият признак и неотделимите акциденции. 2) От собствения признак и дефиницията следват видовете. 3) От собствения признак следват видовото различие (differentia) и дефиницията. И 4) От дефиницията следват собственият признак и видовото различие (differentia). Например: 1) Ако е човек е живо същество (вид→род); Ако е човек, е рационално (вид→видово различие); Ако е човек е разумно смъртно живо същество (вид→дефиниция); Ако е човек е способно да се смее (вид→собствен признак); Ако е Етиопец, е черен (вид→неотделима акциденция). 2) Ако е способно да се смее, е човек (собствен признак →вид) [1179B]; Ако е разумно смъртно живо същество, е човек (дефиниция→вид); 3) Ако е способно да се смее, е рационално (собствен признак→видово различие); Ако е способно да се смее е разумно смъртно живо същество (собствен признак→дефиниция); 4) Ако е разумно смъртно живо същество е способно да се смее или двукрако. (дефиниция→ собствен признак; видовото различие).

Освен това веднъж ефектът следва от причината, а друг път причината следва от ефекта. Ефектът следва от причината по този начин: „Ако слънцето е налично, е светло.” Ефектът следва от причината по този начин: „Ако нещо е изгоряло, значи е имало огън” или така: „Ако се вижда слънцето, значи е светло”.

По подобен начин частите следват от цялото, така: „Ако къщата е изцяло завършена, значи се състои от покрив, стени и под.”

По същия начин категориите на съществителното име следват от основното име, например ако се каже, че „справедливостта е благо и следователно, което е справедливо е благо”.[2]

Основните имена също така следват от категориите на името?, например: „което е справедливо е благо, следователно справедливостта е благо”.

От акциденцията също може да следва това, което е субект, например: „Ако е бяло, е тяло”.

Така, ако вземем предвид само това деление на въпроса, а именно „прост условен въпрос, съставен от две утвърдителни предпоставки”, то в него ще разсъждаваме или за рода, или за видовото различие, или за вида, или за собствения признак, или за дефиницията, или за акциденцията (съпътстващият признак), или за причината и ефекта, или за цялото и частите, или за основното съществително име и отделните му категории…

проф дфн Цочо Бояджиев

ЧЕСТВАНЕ НА 60 ГОДИШНИНАТА НА

ПРОФ. ДФН ЦОЧО БОЯДЖИЕВ

И ПРЕДСТАВЯНЕ НА ЮБИЛЕЙНИЯ СБОРНИК

„NOMINA ESSENTIANT RES“

1 ноември 2011, 18 часа

Аулата на СУ „Св. Климент Охридски”

http://academicwriting.webs.com/

и тук:

http://academicwriting.webs.com/metaphysica.pdf

- вместо мотивационно писмо и за слава на отегчението

Л1, Фрейм 1-30 (fly-in-left / import fl.transitions.*; ) или „По-лесно е да избираш продукти, когато разсъждаваш за таргетите”:

(Library): От предния проект е останало, че след като сапунът е „полезен” по дефолт, следва да се рекламира като нещо „красиво” или „истинско” и се сещам, че едно стандартно маркетингово проучване обхваща макс. 150 безпризорни, които се рекортират между 11 и 15 по обяд – случване, в което русокосият таргет пред погледа ми никога не би участвал. Довиждане на опаковките! Искам да използвам този рус респондент или сапуна му – защо да не е нещо „истински красиво”! Реклама вместо маркетинг… Може би освен prеset “Day for Night (‘e converso’)” за супермаркета трябва да се добави малко „ерос” и „танатос”. „Фройд” обаче е правен за „Флирт”… но все пак нужно ли е сапунът да е нежен?! Определено може да е твърд.

Л2, Фрейм 30-60 () „Ние имаме общи цели, хайде да обединим действията си” – иска ми се да й го кажа като в учебник по аргументация, защото е единствената предпоставка, която ни свързва. Поне да бяхме опоненти, но ние не се познаваме: Ситуативен анализ, PR-програмиране – нужно е събитие. Супермаркерът като арена за PR events – ако платформата със сапуните се срине, кой от тях ще вземе тя? … какви ги говоря, тя не би се опетнила с подобно действие. „Нейният сапун не оставя следи!” – да се свърже с грубостите от Л1,  „Scene 1, Layer ‘as’, Frame 1, Line 28: Syntax error: extra characters found after end of program”: генерирането на слогани е семиотично заболяване!

Л3, Фрейм  60-100 „Книгите и списанията в супермаркета не са обект за медиен мониторинг!” без: stop ();  – леарът се повтаря. Визуалната реторика настоява обаче да се съберат знаците в херменевтичен кръг – от общото към частното и обратно… Camera Setting… Ох, кой по дяволите си купува книга в супермаркет. Може би все пак да опитаме феномен на ретро-естетизация: Уили Уонка или по-добре Джо Блек. Той я чака. Не, не мирише на нейния сапун, защото си има свой, но цялата „Бъртън-вълна” би харесала тази реклама. Както и да  е. Ако сте чели до тук сте ненормални. Така или иначе прилагам CV и стандартно мотивационно.

Г. П.

Предварителни изисквания

няма

Цели на курса

Запознава с основните проблеми, следващи от усещането за дефицит на персонална идентичност, проявило се в началото на ХХ в. и биващо перманентно усилвано през цялото столетие. Курсът се занимава с основните типове стратегии за „набавяне” или „производство” на идентичност, осъществени в изкуствата на ХХ век.

Съдържание на дисциплината (анотация и теми)

Курсът се базира както върху философските интерпретации на проблема за персоналната идентичност и нейното вторично акумулиране, така и върху социално-естетически концепти, развивани в литературата и изкуствата на века. Коментират се различните типове решения и дефицити, проявяващи се в хода на това производство.

Основни теми:

1. Динамика на понятието „персонална идентичност” в хода на европейската култура. Различни видове философски стратегии до края на ХІХ в.

2. Философски интерпретации и решения на проблема през първата половина на ХХ в.

3. Философски интерпретации и решения на проблема през втората половина на ХХ в.

4. Персоналната идентичност в литературата и драматургията на ранния ХХ в.

5. Персоналната идентичност във визуалните изкуства на ранния ХХ в.

6. Персоналната идентичност в литературата и драматургията на екзистенциализма.

7. Персоналната идентичност в сюрреализма.

8. Персоналната идентичност в театъра на абсурда.

9. Персоналната идентичност във френското кино на 60-те и 70-те години.

10. Персоналната идентичност в съветското кино от 70-те (Тарковски)

11. Персоналната идентичност в „Дванайсет разгневени мъже” и „12”.

12. Персоналната идентичност в холивудския модел.

13. Персоналната идентичност във визуалните изкуства от втората половина на века.

14. Персоналната идентичност в програмата на Йозеф Бойс (пърформънс и хепънинг).

15. Измерения на проблема в изкуствата през ХХІ в.

Задължителна литература

Самюъл Бекет, Молой. Малоун умира. Неназовимото, София, 2007

Самюъл Бекет, В очакване на Годо, София, 1998

Цочо Бояджиев, Георги Каприев, “Един автентичен европейски символ: Света София в Константинопол”, в: Около Умберто Еко. Семиотика и идентичност, изд. И. Знеполски, София, 2005, 206-221

Салвадор Дали, Дневникът на един гений, София, 2008

Антоанета Дончева, Маската – свобода и затвор. Проблемът за идентичността в творчеството на Луиджи Пирандело, София, 2007

Антоанета Дончева, Мъртви представи си представете. Езикът на самоотнемащия се субект при Бекет, в: ЕТО, 1 (2007), 116-125

Елфриде Йелинек, Пианистката, София, 2005

Йожен Йонеско, Пиеси, София, 1999

Йожен Йонеско, Bъздушният пешеходец, София, 2007

Албер Камю, Пиеси, София, 1999

Албер Камю, Чужденецът, София, 1982

Каприев, Г., В. Дишев, Персона – личност – свободна индивидуалност, в: Социологически преглед 5 (1988), 21-44

Кратка история на ВКП (б), София, 1951

Георг Лукач, Овещняването (из „История и класово съзнание“), в: Социологически проблеми 3/1988, 50-68

Фридрих Ницше, Воля за власт, т. 1, http://biblio.hit.bg/books/wille/macht01.html

Харолд Пинтър, Избрани пиеси, София, 2006

Луиджи Пирандело, Избрани творби, София, 1975

Жан-Пол Сартр, Пиеси (Мухите, Мъртви без гроб, Достойна за уважение, Дяволът и Господ Бог, Затворниците от Алтона), София, 2009

Жан-Пол Сартр, При закрити врата, София, 2004

Жан-Пол Сартр, Битие и нищо, т. 1 и 2, София, 1994 и 1999.

Мартин Хайдегер, Битие и време, София, 2005

Иван Чалъков, Георги Каприев, Социология на промяната и претърпяването, в: Минало и съвремие: 60 години след Иван Хаджийски, София, 2007, 63-83

Антон П. Чехов, Пиеси, София, 1970

Алфред Шютц, Чужденецът, София, 1999

Филми

12

Авантаж

Амаркорд

Белоруската гара

Бялата стая

Говори с нея

Двама мъже в града

Дванайсет разгневени мъже

Козият рог

Крамер срещу Крамер

Мъжки времена

Кръстникът

Персона

Плаж

Полет над кукувиче гнездо

Разяреният бик

Светлините на града

Светлините на рампата

Сталкер

Трамвай желание

Шофьор на такси

Пиеси

Апокалипсисът идва в 6 (МТК)

Вишнева градина (НТ)

Да отвориш рана (ТА)

Контрабасът (НТ)

Родилно петно (Сфумато)

Шведска защита (МТК)

Албуми

Йозеф Бойс

Салвадор Дали

Джорджо Да Кирико

Макс Ернст

Пабло Пикасо

Пол Сезан

Анди Уорхол

Егон Шиле

Христо Явашев – Кристо

Останалите произведения, включвани в работата на курса, ще бъдат препоръчвани с оглед на философската, литературно-историческата, артистичната и езиковата подготвеност на участващите студенти.

Цели на курса

/Превод: Димитър ДЕНКОВ ; „Същности”, стр. 215-218, Издателство ГАЛ-ИКО, София, 1993 г.

Той тръгва от градинската врата и отива към Енрид. Старите липи в градината на замъка го гледат през стената – все едно дали ще е по Великден, когато пътят чезне в покълнващите ниви и избуяващите ливади, или пък ще е по Коледа, когато потъва в преспите зад близкия хълм. При разпятието той свива към гората. В покрайнината й пътят поздравява високия дъб, под който има от време оно дървена масичка.

На нея понякога можеше да се види тази или онази книга на този или онзи от великите мислители; един все още неопитен младеж се мъчеше да разгадава книгата. Но когато загадките започнаха да се преплитат и вече не се виждаше изход, помагаше пътят. Защото той водеше по лек наклон през ширината на пустото поле.

И сега мисленето следва тези стъпки при тези книги, а при опит да бъде самостоятелно отново върви в коловоза, прокаран от пътя в полето. Пътят остава толкова близък на мислителя, колкото и крачките на селянина, тръгнал сутрин рано на коситба.

Все по-често с годините дъбът отклонява от пътя, все по-често се будят спомените за детски игри и първи решения. Едно време, когато под ударите на брадвата в гората се строполеше някой дъб, татко усърдно търсеше в дървосека над слънчевите поляни своя ствол за своята работилница. В нея той се трудеше спокойно-замислено, почивайки си от дълга при звънарнята с часовника и камбаните; те пък си говореха за своето отношение към времето и вечността.

А когато от дъбовите кори малчуганите изрязваха своите кораби, които – натъкмени с кормило и гребла – плаваха в потока или в басейнчето пред училището. Околосветските плавания в света на играта лесно намираха целта и винаги стигаха бряг. Бленуването в тези пътешествия оставаше скрито под едно почти незабележимо було, нежно метнато над всички неща. Това царство се ограничаваше от погледа и ръката на мама. Беше така, все едно че неизречената й грижовност закриляше всичко живо.

Онези пътувания в играта не знаеха все още нищо за странствания, при които се губят всички брегове. Говореха с онова спокойствие и постоянство, с които расте дървото, твърдостта и дъхът на дъбовия ствол. Самият дъб шепнеше, че единствено в такъв растеж се крепи всичко, което е трайно и дава плод; че да растеш, значи да ти се открие небесният простор, но и да си вкоренен в земната твърд, че постоянството кълни само тогава, когато човек е едновременно готов за зова на небето и е възправен да брани носещата го твърд.

Дъбът говори все така на пътя, който все така сигурно минава покрай него. Това, което е същностно около пътя, пътят го едини в себе си и всекиму, вървящ по него, дава неговото. Едни и същи ниви сподирят пътя с постоянно различна близост през годишните времена.

Било дали когато алпийските върхари пропадат във вечерния здрач, било там, където пътят лъкатуши сред хълмовете, било дали когато чучулигата се въздига в лятната утрин, било тогава, когато от посоката, дето е маминото родно село, се спуска вечерникът, било дали когато дърварят, канещ се да нощува, придърпва вързопа си към огъня или когато децата берат пролетни букети в ливадите, било дали когато каручката, натоварена с пожънатото, се клатушка в коловозите или когато мъглата с дни стеле своето покривало над полето – винаги и отвсякъде около пътя е присъдата на повтарящото се: простото крие тайната на трайното и великото. То непосредствено се връща в човека, а все пак трябва дълго да кълни. В непосредствеността на повтарящото се таи се благословията му. Широтата на всички родени, минаващи покрай пътя неща дарява един свят. Едва в неказаното на техния език Бог е Бог, както казваше знаещият да гадае и живее – старият Майстер Екхард.

Ала присъдата на пътя говори дотогава, докато има хора, които – обгърнати в нейното дихание – могат да я чуят. Те са чуващите пътя си, а не роби на ползата. Човекът напразно се мъчи да внесе ред на Земята с плановете си, щом не е подчинен на зова на пътя. Заплаха тегне над днешните – глухи ще останат за неговото слово. В ухото им попада само шумът на машинариите, бъркат го те с гласа Божи. Пилее се така човекът и става безпътен. На запиляния простото изглежда еднозначно. Отегчените намират само и единствено безразличното. Простото е забягнало. Победена е тихата му сила.

Бързо малее числото на тези, които знаят простото като своя отвоювана собственост. Но малцината навсякъде ще бъдат оставащите. Все някак те ще успеят да надживеят с меката мощ на полския път чудовищната сила на атомната енергия, която всуе оправдава хорските машинации и е станала пранга за всяко лично дело.

Присъдата на полския път събужда чувство, което възлюбва свободното и надхвърля тъгата там, гдето трябва, с една траеща ведрина. Тя се изправя срещу опустошенията на делото, което – упражнявано за себе си – иска нищожества.

В сменящата се с годините лъх на пътя избуява ведрото знание, чийто лик все още изглежда унил. Това ведро знание е „СВИШЕТО”. Оня, който го няма, нивга не ще го получи. Които го имат – от пътя е. На него се срещат бързият напор на пролетта и кратката смърт на есента, взират се една в друга буйната младост и мъдрата старост. И всичко застива в едно единствено съзвучие, чието ехо пътят мълком носи в себе си.

Мъдрата ведрина е вратнята на вечното. Тя се върти в о^‘сите си, изковани нявга от знаещ ковач из загадките на мисленето.

От Енрид насам пътят свърва към градинската врата. Тясната му лента се спуска от крайния хълм през възвишението, та до градските стени. Приглушено просветва в звездната нощ. Зад замъка се въздига звънарнята на Св. Мартиновата църква. Бавно, провлечено отекват в нощта единадесет удара на часовника. Старата камбана, чиито въжета триеха на времето детските ръце, трепти под ударите на чука. И никой не може да забрави мрачно-веселия му лик.

С последия клопот тишината става все по-тиха. Стига тя чак до ония, които са жертвувани пред времето в две световни войни. Простото става все по-просто. Винаги същото чуждее и разделя. Сега е най-ясна присъдата на пътя, зовът на пътя в полето. Душата ли говори? Светът? Или Бог?

Всичко говори за отказ в името на повтарящото се. Отказът не отнема. Отказът дава.  Дава неизчерпаемата сила на простото. Присъдата ни приютява в един далечен произход.

]]> http://georgipetkov.wordpress.com/2010/06/22/%d0%bc%d0%b0%d1%80%d1%82%d0%b8%d0%bd-%d1%85%d0%b0%d0%b9%d0%b4%d0%b5%d0%b3%d0%b5%d1%80-%d0%bf%d1%8a%d1%82-%d0%b2-%d0%bf%d0%be%d0%bb%d0%b5%d1%82%d0%be/feed/ 0 vaevictis http://georgipetkov.wordpress.com/2010/06/17/%d1%81%d1%80%d0%b5%d0%b4%d0%bd%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%ba%d0%be%d0%b2%d0%bd%d0%b0-%d1%80%d0%b5%d1%82%d0%be%d1%80%d0%b8%d0%ba%d0%b0/ http://georgipetkov.wordpress.com/2010/06/17/%d1%81%d1%80%d0%b5%d0%b4%d0%bd%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%ba%d0%be%d0%b2%d0%bd%d0%b0-%d1%80%d0%b5%d1%82%d0%be%d1%80%d0%b8%d0%ba%d0%b0/#comments Thu, 17 Jun 2010 09:39:44 +0000 georgipetkov http://georgipetkov.wordpress.com/?p=773 ]]> Здравейте и т.н.

Гледам, че напоследък хора са се разинтересували от средновековна реторика, което е странно и приятно травмиращо.

Ще се радвам на контакт с подобни люде.

Пишете ми, ако желаете на мейл:   g.p.petkov@gmail.com

ПУНШ&ПАЙ

Избираем курс

„Топосите на речта и действието: хроники на топиките“

Титуляри на курса:
проф. дфн Георги Каприев, д-р Георги Петков

Цели на курса: Да информира студентите относно различните употреби на понятието ‘топос’, историческото развитие на теорията за топосите през Античността и Средновековието, както и да създаде умения за употреба на топическите модели при изграждането на стратегии за дискусия.

Съдържание на курса /анотация и теми/

Курсът е с теоретическа и практически насоченост. Студентите ще усвоят както базови историко-фиолософски знания за развитието на теория за топиките, така и практически умения за приложна аргументация. Студентите ще имат възможност да тълкуват както класически произведения, посветени на проблема за топоса, така и да анализират съвременни литературни и театрални произведения.

Тематичен план

1. Що е топос?  Дефиниции и определения.
2. Места на памет – Топосът между история и фабула.
3. Топосът като екзистенциалия. Каузални и екзистенциални действия.
4. Етос и топос – топосът като начало на действието. (Максим Изповедник и Йордан Радичков)
5. Логос и топос – топосът като предпоставка в мисленето. (Аристотел и Йожен Йонеску).
6. Поетически топоси.
7. Топосът в театъра.
8. Топосът като визуално-стилистичен инструмент – топосът в киното.
9. Топосите в атопиите и утопиите на глобалното общество
10. Топосът в „Топика” на Аристотел.
11. Теории за топоса в късната античност. Темистий, Цицерон, Квинтилиан.
12. Боеций „De differenciis topicis”.
13. Тома от Аквино. Топосът като инструмент на реториката и диалектиката.
14. Модистите. Уилям от Ширесууд, Жан Буридан и Алберт от Саксония.
15. Съвременни интерпретации на класическите теории. Стивън Тулмин и топическия модел.

Литература:

1. Бояджиев, Ц., „Далечната земя.Бележки върху една средновековна представа”, В: Християнство и Култура, Брой 4, 2002
2. Бояджиев, Ц., Нощта през Средновековието, Софи – Р, С., 2000
3. Георгиев, О., Свободните изкуства и средновековието, УИ, София, 2009
4. Дончева, А., Маската – свобода и затвор. Проблемът за идентичността в творчеството на Луиджи Пирандело, София, 2007;
5. Дончева, А., „Струйка кръв. История на окото на Жорж Батай”, в: АлтераАкадемика, 1/2007, 79-92;
6. Дончева, А., „Мъртви представи си представете. Езикът на самоотнемащия се субект при Бекет”, в: Ето. Списание за култура, 1/2007, 116-134;
7. Каприев, Г., Византийската философия. Четири центъра на синтеза, София, 2001;
8. Каприев Г., История и метафизика. Очерци по историческото мислене на западноевропейското средновековие, София, 1991;
9. Каприев, Г., “Човешкото тяло според Максим Изповедник и Григорий Палама”, в: алтера Академика I/2007, 13-26;
10. Каприев, Г., “Антропологическият проблем при МакИнтайр и Маркс”, в: Демократически преглед, книга 34 (зима ’97/98), 455-471;
11. Каприев, Г., В. Дишев, “Персона – личност – свободна индивидуалност”, в: Социологически преглед 5/1988, 21-44;
12. Г. Каприев, Механика срещу символика, УИ „Св. Климент Охридски”, С., 1993
13. Бояджиев, Ц., Г. Каприев, “Един автентичен европейски символ: Света София в Константинопол”, в: Около Умберто Еко. Семиотика и идентичност, изд. И. Знеполски, София, 2005, 206-221;
14. Tchalakov, I., Kapriev, G.: The Limits of Causal Action: Actor-Network Theory Notion of Translation and Aristotle’s Notion of Action, in: Yearbook of the Institute for Advanced Studies on Science, Technology and Society, Volume 47, (edd.) A. Bamme, G. Getzinger, B. Wieser, München – Wien, 2005, 389-433;
15. Kapriev, G., Individualität und Personalität bei Anselm von Canterbury, in: Miscellanea Mediaevalia, Bd. 24, ed. J. A. Aertsen u. A. Speer, Walter de Gruyter, Berlin – New York, 1995, 355-357;

16.   Петков, Г. „Разделението на философията и развитието на реториката като част от логиката”, в: сп. „Философски алтернативи , издание на Института за философски изследвания към БАН, 1/2008, 162-175

17.   Петков, Г. „Реторика и логика. Случаят Тома от Аквино”, в: Архив за средновековна философия и култура, св. 14, Изок-Запад, С., 2008, 154-171

1. J. Brunschwig, „Aristotle’s Rhetoric as a “Counterpart” to Dialectic”, in Essays on Aristotle’s Rhetoric. Ed. Amélie Rorty, University of California Press, 1996
2. M. F. Burnyeat, „Aristotle on the Rationality of Rhetoric”, in: Essays on Aristotle’s Rhetoric. Ed. Amélie Rorty. Berkeley: U California P, 1996
3. R. Curtius, Europäische Literatur und Lateinisches Mittelalter, A. Francke, 1948
4. S. Ebbesen, „The theory of loci in antiquity and the middle ages“, in: Argumentationstheorie: scholastische Forschungen zu den logischen und semantischen Regeln korrekten Folgerns, ed. K. Jacobi, BRILL, 1993
5. U. Eco, „La metafora nel Medioevо”, http://www.scribd.com/doc/7276958/Eco-Umberto-La-Metafora-Nel-Medio-Evo
6. W. Kneale/M. Kneale, “The Development of Logic”, Oxford University Press, 1984
7. M. Leff, “The Relation between Dialectic and Rhetoric in a classical and a modern Perspective”, in: Dialectic and Rhetoric: The Warp and Woof of Argumentation Analysis, ed. F. H. van Eemeren/P.Houtlosser, Springer, 2002
8. Ch. Rapp, “Aristoteles Rhetoric”, in: Rhetorik von Aristotle, Ch. Rapp/H. Flashar, Akademie Verlag, 2002
9. W. D. Ross, Aristotle, Routledge, 2 edition, 1995
10. R. Saarinen, From Augustine to Buridan. Studien und Texte zur Geistesgeschichte des Mittelalters, vol. 44. New York: E. J. Brill, 1994
11. P. Slomkowski, Aristotle’s Topics, BRILL, 1997
12. E. Stump, Boethius’s De Topicis Differentiis, Cornell University Press, 2004
13. F. Worstbrock, „Die Rhetorik des Aristoteles im Spätmittelalter. Elemente ihrer Rezeption“, in: Aristotelischen Rhetoriktradition. Hrsg. v. J. Knape, T. Schirren. Stuttgart, 2005

Източници:

1. Аристотел, Топика, „Захарий Стоянов”, прев. И. Христов, С., 1979
2. Аристотел, Реторика, Софи-Р, прев. А. Ничев, С., 1993
3. Квинтилиан, За обучението на оратора, прев. М. Порталски, Софи-Р, С., 1999
4. Тома от Аквино, Сума на Теологията, Изток-Запад, прев. Ц. Бояджиев, С., 2005
5. Максим Изповедник, Мистагогия
6. Юрген Хабермас, Теория на комуникативното действие
7. Макс Фриш, Щилер
8. Луиджи Пирандело, Хенрих IV; Шест лица търсят автор; Хуморизмът
9. Самюел Бекет, В очакване на Годо; О, щастливи дни
10. Йожен Йонеску, Плешивата певица; Носорози
11. Йордан Радичков. Суматоха, Опит за летене
12. Boethius, De topicis differentiis, PL 064
13. Boethius, Speculatio de rhetoricae cognatione, PL 064
14. Boethius, In Topica Ciceronus, PL 064
15. John Buridan, Questions on Aristotle’s Rhetoric, http://www.preben.nl/pdf/BuridanRH.pdf

]]> http://georgipetkov.wordpress.com/2010/02/21/%d1%81%d0%bf%d0%b5%d1%86%d0%b8%d0%b0%d0%bb%d0%bd%d0%be%d1%81%d1%82%d0%b8-%d1%84%d0%b8%d0%bb%d0%be%d1%81%d0%be%d1%84%d0%b8%d1%8f-%d0%ba%d1%83%d0%bb%d1%82%d1%83%d1%80%d0%be%d0%bb%d0%be%d0%b3/feed/ 0 vaevictis http://georgipetkov.wordpress.com/2009/11/18/548/ http://georgipetkov.wordpress.com/2009/11/18/548/#comments Wed, 18 Nov 2009 21:47:53 +0000 georgipetkov http://georgipetkov.wordpress.com/?p=548 ]]>

http://news.uni-sofia.bg/piron/news.php?id=32

Реконструкция първа

Относно споменатите страници съм почти убеден, че те са от един ръкопис на Борхес, който преди години Юлия беше открила на едно антикварно тържище точно зад Collège Calvin в Женева и който се беше запазил благодарение на факта, че предишните собственици на ценното произведение бяха използвали листовете, за да записват на гърба им готварски рецепти. За съжаление лошото съхранение хартията и неразумното желание на младата ми приятелка веднага да се запознае със съдържанието на страниците (без да вземе никакви предпазващи мерки) доведоха до това, че още на следващата сутрин тя се събуди с треска и висока температура. От бълнуването й си спомням тя  да споменава името на някакъв човек, който щял да се превърне на сутринта в огромно насекомо и бил близък приятел с някакъв потомък на Лойола на име Одисей, който пък бил прототип за образа на Санчо Панса и криел някаква ужасна тайна за някакво писмо или книга до която Борхес изглежда се бил добрал. Но какво точно беше открила Юлия не успях да науча тогава, защото бяхме принудени много бързо да напуснем мястото, тъй като наблизо се чуха полицейските сирени и от приближаващите гласове разбрахме, че търсят нашия ръкопис. Твърде скоро се наложи пътищата ни да се разделят и нямахме време да говорим за станалото. Младата ми приятелка се прибра в дома си, за да се лекува и в последствие  научих, че е имала за чест посетител някакъв лекар, чиято самоличност в последствие не успяхме да установим. За съжаление по-късно тя не успя да си спомни нищо за тези събития – нито за ръкописа, нито за непознатия лекар. Единственото описание на непознатия посетител, което гувернантката (тази простовата и несъобразителна жена) успя да направи, беше, че при всяко свое идване гостът отварял вратата, а след това погалвал котката, която излизала да го посрещне. Не се усмихвал и гледал строго смеещите се пред къщата деца и повтарял пред леглото на болната едни и същи думи, но какви, гувернантката не успя да си спомни. Изглежда непознатият беше взел със себе си ръкописа, защото не го намерихме, когато го потърсихме. Всички си казахме дано да го е взел, тъй като в камината личаха следи от изгорена хартия, а никой в къщата не си спомняше тя да е била палена някога.

Реконструкция втора

Беше минала повече от година след споменатите събития и Георги замина за Брюж, за да довърши дисертацията си върху оригиналните ръкописи на чернокнижника Херберт Аврилакски от 10 век. Юлия се възстанови забележително бързо и всички щяха да забравят случилото се, ако не беше това нейно толкова подозрително изчервяване, всеки път, когато станеше дума за ръкописа. Дали тя беше забравила съдържанието му или просто не искаше да си го спомни –това никой нямаше да разбере. Всеки път когато имаше време, тя пишеше на Георги дълги писма, в които разказваше по нейния детински начин събитията от малкото градче.  Животът се върна в своето русло и всичко щеше да продължи по старому, ако не беше серията от толкова странни случки, които завършиха с трагичния край, известен на всички.

Георги не беше там, когато всичко започна, и научаваше за случващото се със сериозно закъснение – от обърканите писма на Юлия, писани сякаш в бълнуване, и от разкази на пътуващи студенти, които минаваха през Брюж.

Няколко месеца след неговото заминаване къщата на Юлия започна да се изпълва с котки. Те се появиха за пръв път в една безлунна нощ и останаха до самия край. Първо живееха само на двора, но тъй като там нямаше повече място, се преместиха в къщата. Към каквото и да посегнеше, Юлия се сблъскваше с котки: уютно сгушили се на възглавниците, сред дрехите от гардероба, в шкафовете, под масата и на масата. Поразителното беше, че всички котки бяха напълно еднакви: черни като мрака, със светли като луната очи и опашки, разкъсващи облаците. Възможно е това описание да беше измислица на самата героиня, която признаваше в едно от писмата, че котките са толкова много, че вече започват да й се присънват и губи представа за реалността. Някой по-скептични съседи казваха просто, че след болестта е полудяла и е започнала да храни котките от квартала. Ала тя самата беше сигурна и се кълнеше в писмата си, че причината за странното котешко нашествие може да се крие само в ръкописа и единственият, който може да оправи проклятието, е непознатият лекар. Георги, макар и далеч от нея, се зае с тежката задача да й помогне да установят самоличността на непознатия.
Всичко, което беше останало от лекаря, бяха пепелта в камината и три клечки кибрит. След мъчителни разследвания и няколко пътувания до библиотеки из Европа, Георги успя да разбере най-важното: въпросният човек не беше никакъв лекар. Гувернантката (това иначе толкова симпатично момиче) беше изтълкувала думата „доктор” като лекар, а въпросният човек беше всъщност доктор по черна магия. Някои от децата, които си играеха пред къщата, успяха да дадат на Юлия нещо като описание на непознатия : тъмнокос, със скъп сив костюм и чуждестранни обувки, дясното му око – черно, а лявото кой знае защо, зелено. С други думи – чужденец. След като прочете това описание в писмото на младата си приятелка, Георги задейства познанствата си и успя да научи името на чужденеца – Воланд – изключително опасен и могъщ човек, закусвал някога със самия Кант. Думите, които Воланд беше повтарял пред леглото на болната, се оказаха на немски – ето защо никой не ги бе разбрал. Говореше се за въпросния Воланд, че прекарал известно време в Русия. Бил атеист и болшевик, но поради
особено тежък свой грях по времето на революцията, се отказал от всичко и се отдал на академична кариера. Може би ръкописът криеше тайната на неговото минало?
Точно когато се готвеше да пише писмо на Юлия с всичко, което беше разбрал, Георги получи от нея колет. Вътре нямаше писмо или каквото и да е било послание от нея – само книгата на Аристотел за смеха, която тя му връщаше. В книгата имаше изсъхнала роза. Това странно известие наведе Георги на лоши предчувствия. И наистина, малко по-късно пътешественици разказаха как една нощ по време на пълнолуние къщата на Юлия пламнала и от нея с нечовешко мяучене изскачили десетки черни котки, чиито очи светели в мрака и хвърляли искри.
Георги бързо събра багажа си, остави Брюж и тръгна обратно към дома.

Реконструкция трета

- Не можеш да си тръгнеш от Брюж, освен ако не се качиш сега с мен на теснолинейката! – продума Старецът с мустаците и изпусна облак ментов дъх.

Нещо в очите му ме караше да му вярвам. Нещо толкова познато, което ми се стори, че бях забравил или може би не бях научил все още. Той ме погледна дяволито и ми подаде торбичка с малки зелени бонбони. Поклатих глава отрицателно.

- Мислех, че са ти любимите. – каза той.

- Не обичам мента. – отговорих.

- Не е мента, а босилек.

Замислих се, кому е хрумнало да приготвя ментови бонбони от босилек и ми се стори странно, защото той сякаш прочете мислите ми, понеже побърза да отговори:

- Ти ги харесваш. Това са твоите бонбони, които започна да правиш сам, след като прочете онази книга, защото това е единствения начин да се противопоставиш на Воланд. Но хайде, нека да се качваме! Той скоро ще е там. Трябва да побързаме. Трябва да отидем в Университета!

Изкачих стълбите сякаш насън и не разбирах нищо от думите му, освен отново това име. Кой беше Воланд: Мъж, жена, звяр или риба, или хермафродит? Съществуваше ли наистина?

Старецът с мустаците, който, от както се качихме на влака, не беше промълвил и дума, а само ме наблюдаваше и се усмихваше, сега изведнъж придоби сериозно изражение и каза:

-         Нещо подобно е на птицечовка. Но не мисли сега за това.

Трябва да съм се унесъл малко по-късно, а след като се събудих открих, че него го нямаше. В ръката на седалката до мен беше оставен малък син тефтер. Озадачи ме списъка с имена и адреси на хора на вътрешната корица – някои живи, които и ти познаваш, и други, за които сме чели. Твоят телефонен номер също беше там, но трябва да видиш почерка и датата… Но така или иначе, това не е важно сега.

По-важна е историята, която прочетох вътре. Тя описва обстоятелствата около смъртта на Мари, онова мило момиче, от което закупихме ръкописа на Борхес при Collège Calvin и която имах щастието да срещна отново в един стар хостел в Брюж. То почина ден преди моето заминаване и разказът в този тефтер поразително прилича на това, което ми разказаха хората, които са били в клуба в нощта,  когато това се бе случило. По тревожното е, че тук се споменава и за нашия скъп приятел Франсоа и аз съм изключително притеснен за него, тъй като казаното за Мари е твърде близо до обстоятелствата, за да е съвпадение.

Реших да препиша и да ти изпратя няколко странници от този тефтер…

П.П. Трябва да се срещнем в Университета

Бъди добре!

Г. П.

„Изглежда, че отново това беше дело на Воланд. И не изпитвам никакво съмнение в това, не само защото той напълно отговаряше на описанието, което посетителите на „Мъжки клуб за четене на вестник” дадоха на непознатия, замесен в събитията около смъртта на куртизантката Мари, но тъкмо защото беше заговорил за Троя.

Учудващо беше, че никой не бе запомнил лицето му, нито от къде или кога се появил, нито кога си е заминал, но всички бяха сигурни в това, че появата му е предизвикала огромно напрежение като за нещо непредвидено, ужасно и неизбежно, което ще се случи. С влизането си той попитал за някаква базилика която се намирала в Троя (а някои казваха, че било за човек – за някой си Базиликус, за когото твърдяха, че е нацистки лекар, укрил се в Брюж след войната) и след като не получил отговор, ужасно се ядосал и започнал да троши огледалата, прозорците, картините по стените и чашите. Точно в това време Мари слизала по стълбите от втория етаж. Непознатият се приближил до нея и й прошепнал на ухото нещо, от което тя силно се разстроила, прибрала се в стаята и плакала с часове, а на сутринта Емили, която отивала да смени чаршафите на момичетата, я намерила мъртва с отворени очи, загледани през прозореца, някъде далеч отвъд. „Като малък ангел, който се усмихваше, защото виждаше райската врата” – каза Емили.

Точно тези думи ми направиха голямо впечатление и си ги припомних седмица по късно, когато умря Франсоа.

Както ти разказах, ние отидохме веднага след като разбрахме за случилото се. Може би бяха минали само няколко часа. Беше все още утро. Франсоа лежеше в страни до алеята при езерото с лилиите. Гол, прегърнал коленете си като малко дете. Капки роса проблясваха в разпилените му коси. По врата му още личаха следи от целувките на Пиер. Очите му бяха отворени.

Стори ми се, че се усмихва на тази последна прегрътка, на това меко зелено легло, на тази нежна мъгла, която сега го завиваше.

Пиер стоеше до него. Когато се приближихме, той тихо прошепна: „Спокоен път, Красавецо.” Целуна го по устните и се приближи.

Учудих се на това, което Пиер сподели, докато се прибирахме: „Красиво е –каза той – да съчетаеш неутешимата тъга и безмерното щастие в един последен образ, изваян от собственото тяло, чрез изкуството да се умира добре. Франсоа, мили мой Франсоа, ти вече беше твърде стар, за да понесеш безпокойството на този свят…”

Трябваше още тогава, докато имах възможност, да разпитам Пиер по-подробно за случилото се, защото на следващата сутрин той изчезна, но тогава не подозирах, че може би става дума за убийство, тъй като по нищо не личеше това да се беше случило.

На следващия ден, докато прекосявах градината, носейки цветя за стаята на Франсоа, минах близо до мястото, където го намерихме. Погледнах към водата, за да си припомня вечерите, в които с Франсоа стояхме в езерото, обсъждайки стиховете на един мъртъв германец и измежду другите, хвърлени от непознати, тъгуващи, търсещи късмета си хора, видях малка монета, която се отличаваше от останалите. Взех я в ръката си и разпознах букви на старогръцки (този проклет нечетим език), а монетата изглеждаше съвсем автентична, което силно ме озадачи, защото трябва да е била подхвърлена съвсем скоро там, дори може би още вчера, защото такъв страстен любител на старогръцката култура като Франсоа едва ли би я отминал. Той прекарваше всеки ден по няколко часа тук, а тя беше съвсем близо до брега и едва ли би останала незабелязана. Побързах да отида в музея при моя приятел Марсел и когато той завърши експертизата се разбра, че това е действително автентична монета, но не старогръцка, а представляваше копие на гръцка монета от V век пр. Хр., направено от италиански майстор от XV или XVI век. Другото странно нещо беше, че това бе ритуална монета, от онези, които древните елини поставяли на очите на мъртвите, за да платят с тях на лодкаря да ги прекара през Лета по пътя към Хадес и към задгробния живот.

Реших да разбера нещо повече за този ритуал, защото имаше нещо много смущаващо в смъртта на Франсоа, както и на Мари, най-вече заради това, че в Брюж много рядко някой умира, а хората идват да намерят утешение в спокойствието и бавния ритъм на времето тук; а и двамата, както установиха лекарите, бяха умрели от сърдечен удар следствие на огромен адреналин, нещо което си остана трудно обяснимо, още повече, че и двамата бяха млади и в разцвета на силите си.

Докато разглеждах лавиците с книги в отдела за старогръцка литература забелязах една книга, която очевидно не би следвало да бъде на това място. Книгата беше изписана на латински и по начина на изработването на печата разбрах, че това е старо издание, при това напълно оригинално, а не копие, изработено по маниера на медиоланските печатници от късния XVI век. Изданието не посочваше година, място на издаване, автор и дори нямаше каталожен номер към библиотеката и когато попитах на регистратурата, никой не беше чувал за подобна книга. Заглавието й гласеше: „Ars moriendi” (Изкуство за умиране). Веднага си припомних думите на Пиер, че смъртта на Франсоа е като изкуство да се умира добре, а също и факта, че странната монета беше от същия период от който и тази книга, която държах в ръцете си.

Отворих я и я зачетох. Думите ми се сториха познати и сякаш вече срещани неколкократно при други автори в други книги от други епохи. Ставаше дума за наш съгражданин, посветен в изкуството на смъртта, който разказваше: Сякаш се бях събудил от дълъг сън, но още бях потопен в някаква млечна сивота. Или пък не бях буден, а сънувах. Странен сън, без образи, изпълнен със звуци. Сякаш не виждах, а чувах гласове, които ми разказваха какво трябва да виждам. И ми казваха, че още не виждам нищо, освен мъгливите изпарения покрай каналите, където гледката се размиваше. Брюге, казах си, в Брюге съм, бил ли съм някога в мъртвия Брюге? Където мъглата извира между кулите като тамян, който сънува? Сив град, тъжен като гроб, покрит с цъфнали хризантеми, където мъглата виси раздърпана от фасадите като стенен гоблен… Душата ми бършеше стъклата, за да се гмурне в подвижната мъгла на фенерите. Мъгла, моя неопетнена сестрице… Гъста млечнобяла мъгла, която поглъщаше шумовете и пораждаше безформени призраци… Накрая стигах до огромна дупка и виждах една много висока фигура, увита в саван, лицето й беше бяло като девствен сняг.

В маргиналиите някой беше надраскал с химически молив:

Минути, които преминават като часове, месеци и години, и часове, които преминават за минута. Първо приеми минутите, потопени в тъга, през които душата остарява със столетия,  докато се разпаднат онези връзки, които създават нейната кръгла и подвижна форма. Тя ще спира многократно и ще се задвижва, но ти изчакай движението й да намалее почти до пълен покой. Премахни всички образи и отражения, счупи всички огледала и тогава повикай черния вятър. После приеми годините, прекарани в щастие и ги събери в една минута, за да може да бъде отречена. Не избързвай! Трябва да събереш цялото щастие в една минута и след това да убиеш тялото. Трябва също така да направиш тази минута на векове, като събереш тъгата, за да остарее душата. Бъди прецизен в съгласуването…

]]> http://georgipetkov.wordpress.com/2009/06/19/459/feed/ 2 vaevictis http://georgipetkov.wordpress.com/2009/05/04/fidele-signaculum/ http://georgipetkov.wordpress.com/2009/05/04/fidele-signaculum/#comments Mon, 04 May 2009 00:22:36 +0000 georgipetkov http://georgipetkov.wordpress.com/?p=280 ]]>

]]> http://georgipetkov.wordpress.com/2009/05/04/fidele-signaculum/feed/ 0 vaevictis 3 http://georgipetkov.wordpress.com/2009/05/04/429/ http://georgipetkov.wordpress.com/2009/05/04/429/#comments Mon, 04 May 2009 00:19:08 +0000 georgipetkov http://georgipetkov.wordpress.com/?p=429 ]]>
]]> http://georgipetkov.wordpress.com/2009/05/04/429/feed/ 0 vaevictis http://georgipetkov.wordpress.com/2009/02/11/%d0%b5%d0%bf%d0%b8100%d0%bb%d0%b8/ http://georgipetkov.wordpress.com/2009/02/11/%d0%b5%d0%bf%d0%b8100%d0%bb%d0%b8/#comments Wed, 11 Feb 2009 00:35:05 +0000 georgipetkov http://georgipetkov.wordpress.com/?p=294 ]]> J. R. to me show details 2:00 AM (24 minutes ago)

Здравей, аз направих една ключова промяна в своя живот: Започнах да пиша мейли на кирилица! Освен това ме обхвана чувство за вина, че днес нищо не направих, и съм се заела с благородната иницитива тази нощ да си напиша курсовата работа за блогърите. Темата е интересна, но мнооого писане. Реших и аз да си направя блог, като свърши сесията: за кино, литература и други некултурни неща. Само трябва да му измисля име. Между другото, ти като поетична натура ще го оцениш, казаха ми едно мн готино и уронващо достойнството стихотворение: каквито и кокошки да са културоложките, не ги примамвай с простотия, ще се навият. И така. С този анималистичен поздрав ти пожелавам лека нощ и до скоро:)) А аз ще продължавам да пиша, колкото и да ми се иска да го отложа.

J. R. to me show details 3:10 AM (7 hours ago) Reply

Моята история като препарирана статуетка на нощното ти шкафче: Първо, ще бъда нова и ще стоя гордо върху шкафчето. След година-две обаче ще си купиш книги и ще установиш, че мястото не ти стига за нищо. Тогава ще започнеш да ме използваш да подпирам книгите. Книгите няма да ме закриват цялата и ще се оправдаваш пред себе си, че част от мен все още се вижда. После обаче ще се появи някоя хубава снимка, която много държиш да гледаш и няма къде другаде да сложиш и ще прикриеш с нея и лицето ми. Ще оставиш нещата така известно време, след което ще разбереш, че най-разумно е да ме прибереш вътре в шкафчето, защото горе само преча, а и постоянно те е страх да не ме събориш и да не се счупя, защото, надяваме се, съм скъпа статуетка. След дългогодишо пребиваване в шкафчето, аз ще се озова: А) на вилата Б) ще бъда подарена на някоя леля В) на тавана. При всички положения, когато един ден внуците ти разчистват апартамента, за да направят място за безчинстване и купони, аз ще изскоча отнякъде – изпочупена и прашна, с дупки на мястото на зелените ми очи. Те, разбира се, с пълно основание ще искат да ме изхвърлят. Тогава обаче ти, макар цял живот да си се чудел какво да ме правиш, изведнъж ще окажеш яростна съпротива и ще откажеш да ме хврълиш, ще ме измъкнеш от боклука под предлог, че съм ценна и пак ще ме оставиш на тавана. И нататък не мога да измисля добър край…може примерно някой твой потомък да ме съживи, но гърците вече са го правили и не е достатъчно неочаквано:))

(Явно темата за блогърите не ми е толкова интересна Лека:))

ПОЗДРАВИ, ВИЛИ!!!

Imago Mundi