„Църкви и рози“ – приказки на розата / туристически гайд


34069018_1737452722989677_8066326075153580032_nТова е улица Мирска или улицата на художниците – едно съвсем късо парче от несъществуващия вече Стар Казанлък. Зад мен е къщата на Дечко Узунов, по-надолу е била тази на Иван Милев, още по-надолу е живял Чудомир, по-нагоре Иван Енев Видьо,а още по-нагоре Ненко Балкански . Последния път като минах оттук оградата на тази църква беше пищно нацъфтяла с огромни туфи червени и розови рози и си казах, че трябва да ги снимам и човек не бива да закъснява. Ето че в разгара на празника им обаче са останали само белите рози. Ето ги и тях.
Улицата е пуста и тъй като е туристически гайд ще разкажа за църквата.
Не знам нейната история. Тя е стара. Но това, което много ме впечатли е куполът. Рисунката на него е съвсем опростена и обикновена. Голям тъмносин купол, вечерно небе с големи, ярки, жълти звезди, които въздейват както трептящите звезди на Ван Гог, но са спокойни, ясни и решителни. В средата стои облечен в бяло старец, също така застинал и спокоен. Бог. Това е църквата на улицата на художниците. Съвсем просто устроена.
Докато гледах купола се сетих за един любим слог от Тома от Аквино и за един сън.
Тома казва така: Сърцето на живото е най вече подобно на божествената неподвижност когато се движи, а неговият покой е неговото унищожение.
Не знам какъв е точният смисъл, но ще ви кажа какво ми се стори на мен за купола на художниците.
Човек трябва да обича това, което прави и да прави това, което обича. Защото ако задържа движението на душата и на сърцето си, дали заради работа, дали заради нещо, това води до затлачване на движението на душата. А тя е която движи и расте. Така душата става или втвърдена и инертна или нервна и скачаща извън орбитата си. Така човек се лута.
Сега за църквата и куполът като забележителност. И за съня.
Сънят представляваше следното:
Един голям син купол на вечерното небе, покрито с големи жълти звезди. Под него стоим аз и ти (може би всеки го е сънувал), гледаме ги и си ги показваме.
Когато попитали Радичков дали вярва в Бог, той казал: не знам, но човек трябва да живее така, сякаш Бог съществува.
Може би тези художници са живяли не все едно Бог съществува, но че го има купола и звездите.
Не всички художници са така, но предполагам, че тази лудост на света да купува Ван Гог или да има поне постер на с нощното му небе, житните поля или слънчогледите е една вътрешна потребност да чувства движението на сърцето си.
Сънят продължава така: представете си, че можехме всички наши красиви спомени да поставим в нощното небе и под купола му да ги гледаме – ти и аз – като вятър и сол и река, стигнала морето си.
Вместо те да падат от там като метеори и да изгарят рисуващите ни ръце. Да изпълняват чужди желания, а нас да ни водят в кратерите си на всички видове улици Нов живот (единствената такава съществува в циганския квартал филиповци в софия).
Не можеше ли да сме като боговете?
Да де, така казал дяволът на мъжа и жената с изкушението на гордостта. За да станете като боговете, трябва да познаете добро и зло.
Ами познахме.
Казвам го за да обясня купола на църквата.
Ако човек не живее така сякаш Бог съществува, започва да живее така, сякаш съществува Съдбата.
И ми се иска, да забравя добро и зло. И можеше да е толкова просто. Като тази църква на художниците.
Един син купол, звездното небе и нарисуван Бог, чиято вечна неподвижност е най-подобна на човешкото сърце, когато то се движи, когато се движи душата…

Тук под мен е тракийската гробница
Надолу не се вижда розовата долина и тунджа, както казваше професор Фол
Честит празник

24900215_1737453119656304_8677478313393913856_n

Advertisements

Всички неща, които няма да помним докато се усмихваме


Ще променим някои неща. Нас.
Някои неща няма да останат. Всичко.
Защото много ветрове са идвали,
Бури са брулили, слънца са потичали,
В синьото море.
Но едно ще е последно. Безбрежно.
А най-силната – ще е най-помитащата.
Тя няма да разруши,
А ще окъпе.
И едно ще остави

Мекотата на цвете,
Звук на птица сред утринната ведрина
Тръпчинките на водата
Горчивия вкус на целувка
Омаята,
безвремието,
Всички неща, които няма да помним докато се усмихваме.
И една риза,
която ще изгладиш,
за да ми донесеш на оня свят
преди сама да дойдеш,

Защото стъпките на токове са тежки,
А душата е най-леката
и тя е Вестител
Както ангелите.

Някои неща няма да се променят – Нас.
Някои ще изчезнат. Всичките.
Защото една буря ще е последната.
И тя нищо няма да остави,
Освен само едно

Върху „Преди и след“ („Before and After“) – филм, селектиран за награда „Джеймисън“ за късометражен филм


 

28945617_10156387777778814_1888911238_o.png

анимация, късометражен

Продуцент: Ева Лещарска

Режисьор: Добромир Димитров

Сценарист: Добромир Димитров
Музика: The science

Звук: Мартин Ставрев

Анимация: Весела Йоцева, Спартак Йорданов и Добромир Димитров

***

Без никакво съмнение филмът има за допирателна „Трио Белвил“ на Силвен Шоме и всеки, който е харесал „Триото“, ще изпита удоволствие от „Преди и след“. За мен този филм е една крачка по-напред – в посока на съвремието – както по сюжет, така и по стилистика на анимацията. Следва да се покаже защо:

1. Стилистика

Няколко основни неща правят страхотно впечатление.

Най-напред филмът носи усещането на класическата рисувана анимация. Нарочно подбрани, оставени текстури и щрихи в движението на персонажите, в пространството, комбинацията на филтри, гама и светлина носят специфичната естетика, сходна с „Трио Белвил“, която, също както и там, може да бъде наречена: „поетична; с богат, елегантен и изискан образ, който ни отвежда в напълно ретро и нестандартна вселена.“ За разлика от бавното време на мрачния романс от „Триото“ обаче, тук задачата на режисьора е друга и неговия сюжет се развива в скоростно екшън-съвремие.

Рисуваната класическа стилистика, поетичната гама, се свързва с 3D графика (както в пространството, така и в богатството на анимираните образи) в един скоростен 3D екшън свят, а за изпълнението, с удоволствие може да се каже, че „стилистиката не само контрастира с всичко, което е натъпкано в конформизма на Дисни“ (както беше хвален „Трио Белвил“), но и контрастира с баналните порцеланови 3D графики на съвременната анимационна ширпотреба. Филмът е толкова богат на художествено разработена графика, че окото се затруднява от първо гледане да възприеме цялата детайлност на света на филма (което създава чудесен реализъм).

Два конкретни стилистични елемента трябва специално да се отбележат като особености на „Преди и след“ и те са: а) трансформацията на персонажите и б) ракурсите. Тъй като трансформацията има пряка връзка със сюжета, за това ще кажа по-долу. Относно ракурсите смело мога да кажа, че това е най-богатият филм на ракурси и перспективни решения в представянето на основния персонаж, който съм гледал. Това е една от специфичните черти на този филм. Той спокойно може да служи като учебник по перспектива на тялото за аниматори, а от гледна точка на преживяването, богатството на перспективата (в която е поднесен образа) засилва изключително припознаването на зрителят в главния герой (въпреки характера му) и намалява зрителната дистанция. Това разпознаване има пряка връзка с разбирането на сюжета.

2. Сюжет.

а) Сценарий. Той би могъл да звучи така: Един дребен човек с къси крака има ужасен комплекс от фигурата си, заради който е подтиснат, занемарен и оставил се на пиянство. В момент на завист, тъга и емоционална психоза той – почти криминално и изцяло подсъзнателно – започва да преследва «снажен мъж, богат и със самочувствие», чиято диря го отвежда в… Клиника за пластична хирургия. Клиниката е визуален хибрид, който свързва елементите: зоологическа градина, морга (като метафора за обезчовечаване и смърт) и театър (в който да се покаже пред публиката трансформацията на пациентите). В клиниката уродливостта на комплексите бива трансформирана чрез „лечението“ по разкрасяване в още по-уродлива трансформация. Процесът предизвиква извратен смях над чудовищното: от тълпата към трансформираните заради комплексите си хора. Главният герой получава нови дълги крака. Такива, каквито никой от другите хора няма. С тях той става още по-изолиран. Край.

б) Време – „Преди и след“ е късометражен анимационен филм (12мин). Единственият недостатък в него (от гледна точка на зрителя) е бързо настъпилият край. Сякаш трябва да има още; сякаш филмът не е постигнал развръзка. Това според мен е силна страна на филма и специфика на неговия жанр, който е «социална драма» и се разбира чрез елемента «време». За разлика от бавното време на мрачния романс от „Трио Белвил“, скоростното екшън-време на мрачния романс „Преди и След“ е: от една страна адекватно на ритъма на съвременния живот – и ние виждаме бързи сцени, скорост, смяна на перспективите в градско пространство и ритмична напрегната музика. От друга страна скоростното екшън-време е адекватно на водещото, завладяно от психоза чувство: трансформацията. Филмът не само не е кратък, но изключително подробно и завладяващо разказва и представя трансформацията. За съпоставка мога да посоча прочутата „Flower Scene“ от „The Wall“ на Джералд Скарф, където е разказано едно изживяване. Така в „Преди и след“ сцените на трансформация, освен че напомнят „сцената с розите“, имат същата наративна роля. Пресъздават чувство. Развръзката на филма, скоростта, времето на филма е неговото чувство.

в) „Преди и след“. Убеден съм, че повечето зрители на този филм са останали с усещането за неговата едновременно реалистичност и сюрреалистичност. За мен това е ядката, в която се крие неговата дълбока социална критика.

Едно от класическите определения за сюрреализъм гласи така: Сюрреализъм е, когато обект на съня (или въображението) бъде включен в действителността, така че той самия става действителност и се преживява като такава: като насложена действителност или трансформация (sur-réalisme). В случая дълбоката психическа подтиснатост и комплекс за уродливост на тялото се пренасят и наслагват върху действителността, с което се създава и засилва желание за трансформация. Най-напред желанието за трансформация е отказ от себе си, смърт и връщане на ниво животно – за да се извърши промяната. Това обез-човечава. Промяната от своя страна трансформира нещо ущърбно (тялото) с нещо уродливо (комплекса), създавайки монструм (чудовище). Психическият комплекс за уродливост (който е изолирал човекът от обществото) се превръща във физикална уродливост (с която обществото изолира човека). Това е пътят на социалната драма, изтичан на скорост и на един дъх в „Преди и след“.

Освен социална драма, филмът показва и социална критика, чудесно поднесена чрез визуални метафори. Фалшивият идеал за красота, която може да бъде създадена хирургически, бива разобличена: с мъртвите антични статуи и бляскави отломки, които украсяват клиниката; и техният аналог – зашитите от мъртви парчета тела на пациентите. Образът на подобрителите (лекари и санитари) нямат лице, а само форма, мултипликация и взаимна трансформация.

Всичко това служи за присмех на хората, които така или иначе не биха приели нещо изкуствено създадено за красиво, а само за различно, макар самите те да налагат тези идеали на красота. Филмът свършва с отхвърляне.

„Преди и след“ не е филм, който следва да похвалим, че се е появил на българска сцена (по-скоро жалко, че се е появил на българска сцена), а че е филм, който се е появил изобщо. Той хвърля голямо предизвикателство и пред усещането и възприятието на самата публика, която чувства, отчасти разбира, не харесва, но не може да се справи именно с тези фрустрации на отчуждение и подтиснатост на съвременния свят, обединени в „депресията“.

д-р Георги Петков

За театъра и за народната душа – по повод документалния филм за Йордан Радичков „Черказки хроники“ и неговото представяне


5e_9p00s4

За съжаление има толкова малко интервюта с Радичков. Този филм свързва две от най-обширните. Една приятелска разходка, в която чуваме само неговия глас и виждаме неговия образ. Толкова за филма. Той е безценна среща с незаменимо автентичният човек. И страхотното режисьорско решение тук е, че режисьорът не се намесва.

Радичков не е възможно да бъде разказан. В неговия свят просто може да се потопиш, да го харесаш и/или „да започнеш да говориш на неговия език“, както каза Иван Добчев при представянето. Ще добавя, че освен насладата и уютът, с които писателят довежда и утешава толкова много читатели около своята „закрита“ и потопена в язовира родна Калиманица, Радичков събужда, напомня (с мека усмивка на острото си лице), посочва, предизвиква и даже съди. А това е безценно. Да започнем с Добчев и театъра.

Призовавам читателят, който е решил да изгуби 10 мин с четенето на този текст от 4 страници да бъде търпелив в началото към това, което ще му се стори като твърде остра критика. Всичко, казано в началото, не произлиза от песимизъм, а от оптимизъм за онова, което Радичков разказва за театъра. Частите: „1. Представянето и театъра. Професор. 2. Представянето и театъра. Актьор.“ – могат да се определят негативно, а позитивно Частите: 3. Радичков и театърът; 4. Радичков и народната душа. 5. Корен и хармония. 6. Казан за свинска мас. Пропорцията е към второто.

1. Представянето и театъра. Професор. Мога да разбера, но не мога да приема как така един интелектуалец с претенции като Иван Добчев ще излезе да представя документален филм с голяма червена папка-бонбониера, от която ще чете текст, който е подготвил, тромаво, запъващо, дълго, пълно с клиширани препратки, монотонно, обясняващо на публиката (която все едно за пръв път чува или чете Йордан Радичков) връзката между бай Йордан (ние трябва да сме наясно колко професорът е близък с писателя) и Кортасар, Маркес, Селинджър, магическия реализъм и какво ли още не. По-лошото бе, че той прочете и личната си история, която има с „Бай Йордан“ при едно пътуване до Македония. Защо трябва да се четат от папка лични истории? Да се разказва за приятел от папка? Да се прави дисекция за похвала и, понеже говори професор, да се убие нещо живо и сърдечно в термини. Кой кого хвали? Професорът – писателя, или професорът се кичи с писател?! Иначе историята беше добра, но, така разказана, от папка, от професорско облекло, мен тя ме изпълни с неискреност. Казвам това не за да се заяждам с Добчев (той наистина преживява искрено Радичков), а да посоча контрапункт: Представянето на филма и книгата бяха, за мен като публика, обратното на това, което са филмът и книгата. Радичков не е възможно да бъде разказан. В неговия свят просто може да се потопиш, да го харесаш и/или „да започнеш да говориш на неговия език“- така каза Иван Добчев. Да започнеш да говориш на езика на народната душа, пък ще каже Радичков. 

След малко за това.

2. Представянето и театъра. Актьор. Не знам дали това е една от суперсилите на изкуството на НАТФИЗ, но очевидно навсякъде в театрите и киното може да се забележи, че актьорите използват добре тренирана модулация на гласа, но тя няма нищо общо със смисъла на текста. Рев, истерия, смях, спокойствие, тъга, крещене – това сякаш е задължителен аксесоар на актьорите, за да покажат те колко умели актьори са. Дали обаче тези звуци съответстват на чувствата и на ситуацията, и на образа; дали не го пресилват; дали го разбират – това сякаш не е важно. Сякаш нормалността на героя ще убие театралността на етюда. Животът – театъра. Но става обратното.

Когато говори стар човек, не е достатъчно да говориш с глас на престорен старец. Старецът освен характера «старост» има ‘мечта’, ‘болка’, ‘смирение’, ‘радост’. Бездната не винаги предизвиква отчаян тон и интонация, тя може да предизвиква също страхопочитание и спокойствие. Във вика има тишина. В тревогата – спокойствие. И всичко е казано в текста. И в живота. Ама кой да чете смисъла на текста в театъра?! Нали е театър, за режисьорът е по-важно сценичното действие, а не действието на живота и е по-важно какво той самия оригинално е решил (като професор) върху някакъв текст. За актьорът пък е важно да се покаже, да изкара модулация, а не да пресъздаде смисъла. Не да бъде проводник, а себе си да покаже. Така актьорът и режисьорът са създали сценично действие и театрални етюди. Всичко това създава неискреност и пресиленост. Още преди повече от 100 години Оскар Уайлд казва: „Изкуството се стреми да открие себе си и да скрие твореца“. За българския театър по настоящем е характерно обратното: Скрива се изкуството и се открива актьорът.

Има два вида актьори (това важи и за режисьори, сценографи, професори, политици… за баничарите и стругарите не е така – там изкуството е непосредствено видимо): а) топ-актьори (тарторите) и б) мечтаещи-да-станат-топ-актьори (склонни да проституират или да се страхуват и роболепничат, за да стане). Топ-актьорът е суперсила в тясната общност на театралите. Той може да създаде друг топ-актьор или да унищожи цяла колония мечтаещи-актьори. За топ-актьорът не е нужен истински хумор, става и просто халтурен гег. Той грее от себе си. А и няма излишно време. Той продава от себе си представлението. Публиката (оскъдна на време и пари) отива да гледа познатия актьор. Публиката добре познава топ актьорите. Те са: «оня дето търка билетчета», «пещерската гроздова», «блажиш ли дядо попе» и «главните от сериала», от ‘господари на ефира’, ‘Слави’, и други. За публиката е важно да каже, че ги е гледала на живо и че е било супер. (Нека не се усмихва „елитната публика“, тя е публиката на професора от точка първа).

Тази картина за театъра и за народната душа ще си представите ясно, макар и да ви е неприятно да го чуете.

Ето сега да чуем нещо истински приятно.

3. Радичков и театърът. Със светещи очи, безкрайна любов и без да се замисля великият български писател Йордан Радичков отговаря на въпроса: „Какво е за Вас театърът?“ с думи, от които всеки театрал би изтръпнал от възторг. Той казва: Още с влизането си в театъра, аз бях променен завинаги. Толкова много ми хареса сцената, средата, даже миризмата на театъра. А когато свърши първото ми представление и публиката започна да ръкопляска, това беше изживяване, което ще помня винаги.

До тук добре. Всеки първокурсник ще даде живота си, честа си, своята и на близките и всичко, за да участва в това.

Ето обаче как обяснява Радичков това свое усещане:

Писането и четенето – казва той – са едно самотно занимание, в което единият, писателят, се изправя в своята самотия и споделя нещо на читателя, когото той не познава, който е някъде там, четящ в своята собствена самотия. Макар да не познавам читателя – казва Радичков – аз съм се стремил винаги да бъда максимално искрен с читателя, да не скривам нищо от него, защото ние сме изправени един пред друг, лице в лице, самотия срещу самотия. Ако се случи този контакт и тази искреност се предаде, това поражда страхотно чувство на сближаване. А представете си в театъра, когато на постановка са събрани 400-500 човека, всеки от които преживява едновременно. Колко стократно усилено е тогава това чувство и преживяване на връзката. На искрения контакт между писателя и читателя, между твореца и публиката. За това, казва Радичков, чувството в театъра е невероятно. Заради едновременното преживяване на тази искрена връзка (много близо до ‘народната душа’, както ще се изясни). Това е първото, което съвременният театър трябва да помисли, когато пресилва и преиграва посланието, когато заменя хумора с клише, и когато не гледа живота, а гледа етюда. И ако това гледа, то нищо от посланието, което се опитва да предаде бай Йордан, няма да достигне до публиката не само на Сфумато. По скоро едно име, помнено с искреност, ще бъде омъртвено и разчленено на сцената, а актьори и режисьори ще се накичат с неговите части.

4. Радичков и народната душа.

Следващото, което казва Радичков е още по важно за мен:

Той казва така: ‘Аз винаги съм се опитвал да черпя или да се опитвам да разгадавам нещо от народната душа. Писателят наистина залага сюжети, един или друг „капан“, на който да реагира читателя (без да престава през цялото време да бъде искрен), но тези „капани“ от къде са взети?’ Те не са измислени от автора, а авторът ги е видял в живота и ги споделя, искрено, на читателя, на зрителя. Самият автор е един обикновен човек – казва Радичков – който през по голямата част от живота си е потопен в битовизми, но заедно с обикновения си битов живот, в който има пикове и спадове, той участва в една народна душа. Народната душа сякаш има свой живот, в който обединява всички нас. Тя не е оставяла никога суеверието, понякога е религиозна, понякога е атеистична, опитва се да се справя със своите безбройни болки и проблеми по най-различни причудливи начини. И когато авторът докосва читателя или зрителя то е чрез нещо, с което заедно съ-участват в народната душа. Споделят една болка. Споделят близост. Най-често споделят страдание. За това искреността е задължителна. Не може споделеността да се преиграва или преправя, защото това би попречило на срещата в народната душа (най-често основана на страдание) да се осъществи наистина.

Тази представа е същото, което Уайлд казва за изкуството: Целта на изкуството е да открие себе си ( Радичковото «народната душа») и да скрие твореца (т.е. да приюти автора и читателя). За това е уютно да се чете и гледа Радичков.

5. Корен и хармония. Впечатляващо в този документален филм е и още нещо. Ние знаем историята за родното село на Радичков, Калиманица. Малкото северозападно село, което е обезлюдено и потопено във водите на един язовир. «Закрито», както се изразява той, макар че, чрез писателя, то остава със своята мирова светлина открито завинаги. Във филма Радичков е сниман в покрайнините на селото, близо до Живовци (ако ви срешне тенец, знаете, че може да го пратите в Живовци при Мустакерата) и изобщо в една, както казва той, територия от около 5-6 километра, където се случва всичко в света на неговата литература. 5-6 километра, които събират – в народната душа – стотици хиляди българи от няколко поколения и ги връщат при техните си 5-6 километра. Това е всичко за човека, коренът на неговия живот. И когато човек е наясно с корена си, успокоил е и е подредил себе си, няма защо да бърза, а бавно се разхожда и забелязва в своите си 5-6 километра вселена. Няма как, казва Радичков, човек, който самият себе си не се е подредил, да подреди чуждите работи. Човек, който е подредил своите работи и е намерил корена си, изпитва състрадание и няма защо да е престорен, неискрен и прикрит.

Нека за мен за теб, за политици, режисьори, актьори и всички, това бъде урок.

Сега за дяволите.

6. Казан за свинска мас.

Най-доброто представяне на филма направи внукът на писателя, който най-в началото каза така:

«Това е филм за големия български писател Йордан Радичков. Аз се казвам Йордан Радичков. Аз не съм големият български писател Йордан Радичков. Приятно гледане!»

Няма какво повече да се каже от това.

Аз обаче изобщо не съм Йордан Радичков и завършвам този текст с едно предизвикателство към сценографи, режисьори, актьори и театрали (ако са изтърпели до тук, значи са широко скроени). Във филма Радичков разказва историята за една малка църквица, която го е впечатлила изключително (няма и да се опитвам да преразказвам как… ). В тая бедна църква няма почти нищо освен една рисунка, която представлява следното: В един малък казан, по-скоро котле, в което се топи сланина, е поставен един грешник, когото един дявол полива с малко канче, явно за да го мъчи. Друг дявол отива към котлето, носейки две три оскъдни дървета. Явно рисувачът не е можел да си представи извън своята бедност един пищен ад, с големи огньове и казани. Все пак той е имал нужда да изобрази този дявол и това наказание и да го илюстрира по мерките на собствения си свят. Това е образ на онова, което Радичков разказва за душата на народа, за живота, който е център на изкуството, в който писател и читател, положени в своята самотия, са изправени един пред друг и са свързани от своята искреност, която лежи в техния корен.

lebedi moi

***

 

На моя брат сър Айзък Уолтън с най-чисто и голямо приятелство:


На моя брат сър Айзък Уолтън,

експерт в изкуството на риболова,

с най-чисто и голямо приятелство:

HENRY BAYLEY, Artium Magister. 1653г.

(превод от латински Г. П.)

***

Един и същи риба е и лекар, и онзи,

Който от този лек приеме, със сигурност ще оздравее,

Такова е спасението на удивителния Бог.

А ти приятелю, чети между редовете –

Тук тайна има някаква в написания слог:

Това копнея аз, това копнее той – ДОБРИЯТ БРАТ НА ТРЪСТИКАТА РИБЯ !

Да ме спаси от моите тегоби – благодаря Ти ГОСПОДИ!

Той риба е и риболовец едновременно, аз вярвам,

Защото и рибарят може да обича рибата.

уолтън

CLARISSIMO AMICISSIMOQUE

FRATRI, DOMINO ISAACO WALTON

ARTIS PISCATORIAE PERITISSIMO.

    UNICUS est medicus reliquorum piscis, et istis,
      Fas quibus est medicum tangere, certa salus
    Hic typus est salvatoris mirandus Jesu,
      Litera mysterium quaelibet hujus habet.
    Hunc cupio, hunc cupias, bone frater arundinis, [piscis]*
      Solverit hic pro me debita, teque Deo.
    Piscis is est, et piscator, mihi credito, qualem
      Vel piscatorem piscis amare velit.
                                                       HENRY BAYLEY, A.M.

„Ръката на Мария“ – Download PDF


korica

Благодаря на читателя за интереса към книгата!

Книгите са написани, с цел да се четат, а не с цел да се публикуват. В тях авторът споделя послание, което е открил като важно – според възможностите си за изразяване и съгласно език, присъщ на природата на самото послание. Писането с мания за авторство и лична популярност е пошла мода на културно деградирало общество и е вид порнография. Това важи за всяко изкуство. Аз не желая да участвам в бардаците на българските издателства.

To reveal art and conceal the artist is art’s aim!    O. W.

Предоставям този роман на неговата публика с пожелание за: Здраве и живот за любимите хора!

 PDF   –   9,2 MB

 фейсбук страница

Почти всички истории тук са действителни и са с референции към текстове от XIV, XVI и XVIII век (това донякъде определя особената стилистика); Алхимичните виждат за пръв път светлина извън латинския език тук; Стиховете на Уолтън – за пръв път на български; Повечето събития са изведени от колекция ‘Градски легенди от Виена’. Всички описани места и вещи съществуват или са съществували реално. Скритите цитати от Уайлд, Витгенщайн, Хайдегер, Кант etc. са бъбривост, свойствена на интелектуално его, поставена за стил, морално незначителна, и за това неподходяща за разбирането на самия живот. Такава е и цялата философия. Тя, както приключенската и криминалната линия на романа са вещи, около които ходим.  ‘Всичко е в човешкото сърце. Слънцето, луната както и останалите минерали са просто елементи, които използваме’.