Върху „Черното пиле“ – моноспектакъл на Мариус Куркински


от Георги Петков

(субективна рецензия)1

***

„— Тука ми е — казва — тежко, вътре! „

Николай Хайтов, Мераци.

За скуката, смеха и за червивата съвест

Малко хора от публиката, убеден съм, не са почувствали скука, определени сцени не са им се сторили твърде дълги и предвидими, а представлението е било за тях изцяло развлекателно и изпълнено с живот.

Малко хора, вярвам също, не са се смели, а са останали равнодушни към тези така прости и даже диви разкази и са били разочаровани от спектакъла. Разочаровани, понеже този път Мариус не ни разказва Чехов, Платонов или Достоевски – едно висше по плът слово, което бавно идва и открива смисъла си в душата на публиката, за да я възкачи и приеме в прегръдката на мъдростта си’, а разказа едно диалектно, бедняшко, чобанско слово, съпътствано от груби изобразителни, даже вулгарни движения, които често предизвикваха съвсем повърхностен смях в зрителя.

1. За скуката. Защото в тези три разказа на Хайтов наистина витаеше скуката, протяжността и баналността: Веднъж в откъснато от реалността на публиката в театъра време и място на селското; И втори път в познатото на реалността на публиката без-времие на битовата скука.

Въоръжен с историческа култура, със селски туризъм и с доверие към актьора, зрителят попада чрез този спектакъл в една обстановка, която не му е присъща и не му е приятна. Той наистина изпитва съчувствена симпатия:

към чичо Каньо и Юмера („Мерак“), които са тръгнали да осеменяват овце и ще вземат поука за себе си като мъже от коча. А от нежността на коча към овцата ще вземат разбиране за любовта и културата „защото не е ли култура, другарю наместник, да умеят хората да се обичат?“

към старият чобанин („Пазачът на овесената нива“), който, заобиколен от близките си „Хора на живота. На които малко им се работи, а много им се живее“, им дава и дава парите си, събирани от чобанлъка. А когато, стар и болен, спира да може да работи, без да има продължител и помощник, но смъртта не идва и даже ракът си отива („дето една лясковенка ме научи да смуча тръносливки “) той засява една безсмислена овесена нива и никой не може да проумее (но и не иска), че едреещият овес е единственото изражение на неговият живот.

– най сетне към бедняците-предприемачи на опустялата чаршия („Черното пиле“), чието – не щастие, а щастийце – се изразява в игрите и шегите на двойка не до там благозвучни черни коса, затворени в клетка и спасени от това да станат мехлем за брадавици. И заради това щастийце, тези хора, „видели много погребения и с музика и без музика, с поп и без поп“ помнят най-дълбоко погребението на черното пиле: „на Веселичкото, на Смехът“

За тези неща зрителят в театъра изпитва наистина съчувствена симпатия, но все пак не може да си представи, че сам той (или тя) ще е органична част от това време-място на селското. „Да се учи на нежност и любов от коча“, да бъде «бедняк предприемач, който се радва на такова дребно веселичко», да се върне на село, въпреки че заплатата в града не стига. Освен през метафора.

Но това не е метафора, разказана за удоволствие на зрителя, а и не е метафора изобщо.

Ето че някои от разказите стават дълги. Познати за нас, но чужди. Предвидими, но нежелани. „Коли, бренди, песни и морета. Не ще овце.“ 

Процежда се скука. Като студен дъжд на нещо неприятно, което е под нивото ни и към което не искаме да се върнем. Нещо вулгарно и банално. Нещо срамно. Спектакълът досрамява, и само за много малко хора, надявам се, той е бил изцяло развлекателен, слънчев и изпълнен изцяло с живот и веселба от тази срамота.

Защото за героите това не е така. „— Тука ми е — казва — тежко, вътре! „

Вторият момент на скука вече е познат на публиката и изяснява първия. Това е без-времието на битовата скука. Онези всекидневни, дребни, протяжни, дни, дела и думи, каквито всеки има в живота си, в които тегне болката и от които съвременния човек бяга да се спаси „с чужбина, бренди, песни и морета“. Тази скука тегне от самия текст и от самия спектакъл, и ако на зрителя му доскучава динамиката на някой от разказите, това е така често и в самия живот. (усещането на това, за мен, е израз на силата на спектакъла, както усещането за баналност, меланхолия или болка е силен режисьорски подход, използван от Триер). Точно “намерените в скуката и баналността“ безценност и красота на живота е за мен гениалната рефлексия, която се извършва в този изключителен спектакъл. Защото в живота тегне скуката и баналността на битовизма, но в тях се създава истинската близост между хората, вълшебството на любовтта, чувството за безвремие и вечност. Тук във времето, не там другаде. Това ще се опитам да покажа в разказа за смеха.

2. За смеха. Наистина този път Мариус не ни разказва Чехов, Платонов или Достоевски, както бяхме свикнали в другите моноспектакли, където гениалната актьорска игра постепенно издига и поставя публиката в един сложен и мъдър текст, във вечността на казаните в него истини, до които, когато публиката бъде доведена от актьора, стигайки в душата на текста, сякаш очиства и изживява своята душа. Този път Мариус разказва едно селско долно, мръсно, смърдящо, чобанско, диалектно, бедняшко слово, изречено в баналността на времето, където част от публиката (надявам се малка част) не може да разпознае душата си – не може да се усмихне, а най-много може да се присмее. Сякаш тази публика не понася баналността на делника, а само радостта на празника, удостоявайки се единствено с „каймака“ на смисъла и на живота.

Така тази публика не е успяла в представлението: да чуе как едрее всеки ден овесът в безсмислената нива на Чобанина; Да види нежността в закичения на ухото здравец на мъжа, и да чуе как пее щастието с гласа на черното пиле в душите на бедните предприемачи, много по-сладко от гласовете на най-великите певци. Аз си мисля (и дай Боже), че всеки е чувствал нежността, щастието и едреенето на живота като вечност, открита във времето – не там някъде на утопично «другаде», а тук, в обикновения живот. Не като получена отгоре, от висша мъдрост, истина, а отвътре, от истината на човешката душа. Така е и за простия селянин и за театрално възпитания софиянец (постановката гледах в ‘Сълза и смях’). По отношение на истината на душата те си приличат. И на неистината. 

За малко хора (надявам се за никой) представлението е било изцяло развлекателно и изпълнено с живот. И те са се забавлявали на безумието на Чобанина, който гони свинете от нивата си на живота с едреещия овес.

Защото и вие познавате такива свине, които идват да се отъркалят в овесената нива. Да я съсипят. Защото са свине.“ На безумието на чичо Каньо, който кара намесника да организира обучение по обноски, и когато намесника слуша историята за коча, започва да го сърби крака, да го сърби, сърби, защото и него го гризе съвестта.

Малко хора, надявам се, са се развличали напълно и са се смели над срамотата, над тъгата и над съвестта.

За червивата съвест.

„Ококорили се едни звездици, като че в роса окъпани, едни плахо-плахо попримигват, други — сериозни, светят и не шават, ровят в очите ти и питат:
— Как е, чичо Каньо, как е?
— Ами добре е…
— Добре, добре, ала можеше да е къде-е по-добре! Я си помисли!
— А, стига съм мислил! Ще спя!
— А, ще спиш. Ама не можеш! — реже ме право в очите най-високата и ясна звездица.
— Не можеш да заспиш, защото ти е червива съвестта!“

Черното пиле“ е една оптимистична пиеса за тъгата и нещастието. Оптимистична, защото „червива съвест“ има там, където има съвест.

Нещо се пропуква в баналното и всекидневното, то извиква безпокойство и безсъние. Тези, които нямат съвест спят и са щастливи. Те забравят или просто не помнят. Тези, на които звездите ровят в душата, те чувстват в баналното и всекидневното нещо безвременно. Нещо незабравимо, което, независимо кога е било във времето, е по степен на живот по-превъзходно от други неща в живота. Едно забравяно незабравимо. Тук в живота. В личния живот. Независимо дали е селски или столичен, дали живеещият го е чобанин, философ, или намесник.

За това съвестта рови. И пита. Как е? Добре ли е?

А можеше да е къде, къде по-добре…

Ако и вас ви засърби крака след разказа за нежността на коча (че сигурно и тук е имало връзване и скърцане със зъби), ако и вие браните от свинете, своята безсмислена за никого другиго нива на живота, ако и вие помните този ден, в който сте погребвали «веселичкото» и «щастийцето» – не големите цели в живота, чието гонене и постигане се нарича гръмко ‘щастие’; или многото удоволствия, които сякаш правят живота ‘сладък’, ‘щастлив’ и ‘лек’, а онова дребно щастийце, което е като мая на живота и негова вътрешна светлина. 

Когато ходите без радост във живота си, а „дебелата му бурия, като жива: „ъкъта-мъка, ъкъта-мъка!“ — дере сърцето парче по парче; Когато звездите ровят в лицето, значи този звук на душата е звучал и още звучи във вас, вярно не като хармония, а като съвест,

но с мирска светлина и истина:

Мъжете ходеха със здравец зад ухото си.

Едрееше овесът.

Птиците запяха.

***

1Измисленият жанр „субективна рецензия“ (към който се числи и този текст) се основава на едно правило: Спектакълът се анализира не през сценичността и играта на актьора, а през преживяването на публиката. Преживяването е външно за сцената, но то казва още неща за сцената, пиесата и за самата публика. Много често авторите и актьорите се опитват да отгатнат преживяването на публиката преди създаването на пиесата. Много често публиката се опитва да отгатва своите лични преживявания и театърът помага за това.

Писането на «субективна рецензия» за преживяването на публиката също е нещо субективно.

момче във стол


лятото премина и отмина
септември със изтритите си дънки
на зимата сред посинели трънки
пързаля се човек от сняг.
– копнеж по топлина –
и пролетта дойде.
капчуци, праскови и още нещо
забрадка на момиче
момче във стол
усмивка щъркелова
гръдна жаба
ке ке ке

За сините манти и розите. Или как станах казанлъшки комунист. (Туристическо-политически гайд)



Понеже е уикенд и време за разходки, ще оставим политическите анализатори да ни определят
как ходим в ляво, дясно или в центъра на бъдещето на България, а ние, трима приятели от детинство, отиваме към парк „Тюлбето“. До там се стига по доста леви и десни завои. И после направо.

Парк „Тюлбето“ е свързан с бъдещето на България преди тя да съществува. Защото там спи, влюбен в жена си (и в коня), през вечността, един тракийски вожд. Казвам „вечност“, а не „време“, но ти не смятай, че бъдещето на България няма връзка с вечността. Защото категориите „минало“, „настояще“ и „бъдеще“ са за едни неща свързани с времето, и аз ти пожелавам, като толкова ги искаш, те да ти се случат, но за други, каквито са «щастието», «любовта», «приятелството», «красотата», «истината» и «човешкото сърце» времето е само сцена на вечността.

Това не е нещо мистично. Можеш лесно да видиш вечността. Трябват само двама приятели или един любим човек, верни или също така наистински. И просто да поседнете на мястото под гробницата известно като „Гледката“. (За неказанлъчани нека кажа, че това е – очевидно – първата пейка в дясно от стълбите преди гробницата, от която се вижда «като на длан» целият град. Моето уважение към великия траковед професор Александър Фол, но не се вижда „Розовата долина и Тунджа“, вижда се: направо „розовата долина и язовира“, надясно Розовата Долина и Стара Планина, а наляво има дървета, а Тунджа е твърде малка и трябва да се слезе чак до летището, за да се види. По летището растат доста гъби … ).

Така на „гледката“ стоим ние, трима приятели от детинство, и понеже това е политически гайд, ние не си говорим за истината, а за лъжата.

Тогава Пламен Карджов казва (това е политикът, другите сме бивш философ, набеден дизайнер и настоящ рейнджър, който не иска да отговори на въпроса възможно ли е да построим комунизъм и демокрация в Кербала, след като я построим в България, защото е зает с мисълта „да кара колело със сина си по дървен мост над градската река, което е по същество най-важното на полиса и политиката):

– Абе. Спомняте ли си в какви лъжи вярвахме като малки?

България е най-чудесната страна“. „Нашите планини са най-красиви“, „морето най-слънчевото“, „хората са добри“, „жените най-честни“, „мъжете най-силни и мили“. Сега вече не вярваме в тези лъжи. Много глупави сме станали.

Щях да кажа, че е идеализъм. Поне така съм учил от учителите си по философия в университета, които четяха и пишеха стотици книги за Бог без самите те да имат грам морал, обичаха егото си и собствения си образ и предаваха лесно най-верните си хора. И си казах, че какво пък. Това е туристическо-политически гайд, в който си говорим лъжи без да следваме морала на философския идеализъм. Стоим на „гледката“, току в краката на тракийски вожд, който спи, вечно влюбен в жена си (и в коня), си говорим за „бъдещето, миналото и настоящето“ на България с категориите на вечността.

Не знаех как да реагирам философски, затова реагирах на лъжата художествено. Все така гледката от „Гледката“ беше синя. Синьото небе и положеният в неговите недра град бяха сини и аз си спомних за сините ни мечти, когато бяхме облечени в сините манти на комунизма.

112233.jpgАко работата имаше край, дедо ми щеше да я свърши. Той беше истински комунист , а не като мене, имаше синя манта, фазомер и орден на труда с Георги Димитров. Не я свърши, но се опита. Явно и той е вярвал като възрастен на лъжите, в които ние вярвахме като малки. Това е основна специфика на казанлъшкия комунист:

Той вярва в лъжи. Неговата душа е синя.

Край на Първа част. Втора част.

Казанлъшкият комунист и изборите. (предстои)

За музикалния спектакъл „На Нея с обич! Емил Димитров“


За музикалния спектакъл „На Нея с обич! Емил Димитров“

– А вие спомняте ли си с какви инструменти са изпълнени песните на Емил Димитров? Аз лично не. Да започнем оттук.

1. За музиката. На прибиране.

Когато се прибирах след музикалния спектакъл – сигурно както и много от зрителите – изпитах нуждата, още и още, да слушам песни на Емил Димитров, за да може личността ми да остане по-дълго в състоянието, породено от музиката. Мислите ми сякаш бяха докоснали истина, от която не искаха да изтърват пръстите си.

Тогава се сетих – фактът изглежда музикално незначителен – че всъщност не знам с какви инструменти са изпълнявани оригиналните версии на тези песни. На спектакъла слушахме симфоничен оркестър и оркестър „Симфониета“ беше така убедително подходящ за всички изпълнения, че когато разбрах, че Емил Димитров пее най-често в съпровод на пиано, акордеон и китари, аз се изненадах. А музиката беше, убеден съм, абсолютно същата, която стои в паметта ми.

Ще кажа същото за Даниел Цочев.

Не, той не приличаше на Емил Димитров. Не беше търсена прилика – визуално репрезентативно уподобяване, стремеж към възпоменателна възстановка; към копие. Спектакълът не се опита да възкресява душа на нещо мъртво, а дáде тяло на нещо живо. И Даниел Цочев просто беше Емил Димитров. По глас, по дух и по присъствие, което, освен на майсторството и таланта на актьора, се дължи и на спецификата на самата музика.

2. За музиката. По-общо.

Доброто изпълнителство не гарантира, че музиката ще трогне. В добрата музика може да настъпи (парадоксално) дори незаинтересованост по отношение на инструментите. Ние не се интересуваме дали някой е добър контрабасист, пианист или певец. Дали е добър изпълнител. Просто сме потопени. В музиката. Така лично.

Разгледан по своето умение виртуозният изпълнител е най-максимално отдалечен от слушателя; най-чужд. Погледнат през преживяването на музиката, той е най-близък. Същият като мен. Същият като теб. За това великата музика е способна да звучи едновременно във всеки и да бъде всеки. Него: Емил, Него: Даниел, Нея: Антония, мен: Георги.

Чувствали ли сте се някога така завладени, че да искате да запеете и да усещате с устните и гласа си самия певец?! Певец и публика са слети и почти отъждествени в музиката. „Нея (публиката) с обич“ е той самият „Емил Димитров“.

(Това е, струва ми се, първият ключ за разчитане на този така въздействаш спектакъл)

Най-близко до певеца не е Бог, нито е съдбата, нито е конкретна любов, а публиката – ‘Нея’. Това е ролята, която брилянтно разгръща Антония Малинова. Тя, ‘Нея’, задава въпроси на ‘Него’ през него и като самия него. Тя го познава най-дълбоко в сърцето. Тя е той.

А там вътре кипи гняв, любов, омраза, всичко лично. И актрисата изиграва това.

„- Коя си ти?“

3. За музиката. Така лично.

(Това не е караоке. Този спектакъл докосва много сериозни неща. )

Едно недоразбрано клише гласи: ‘музиката трябва да има послание’. Посланието е различно от показването. Да се покаже виртуозност или талант в музиката може да е нещо развлекателно, да е шоу. Изпълнителят може да получи слава и уважение за майсторството и таланта си. Това ще е чуждо на музиката, ако музиката не звучи вътре. Едва като преживяване в слушателя, музиката е послание. Без преживяването тя е звук и текст, и глас, и фон.

В този спектакъл славата на Емил Димитров е само маркирана. Тя е показана по-скоро като траекторията на личен път, стъпалата на среща с публиката. Забележително е, че тъкмо човек станал звезда в жанра на естрадната (развлекателната) музика, където авторството не винаги е най-важното, става: световно значим като автор и композитор на песни; за пръв път запява този жанр на (немодерния си) роден език; и създава национално емблематични песни от собствените си биографични истории. Например написаната от хотелската стая в мойта хубава страна майка, татко и жена да прегърна. Там под родното небе чака моето дете да се върна.“

Впрочем песента е първоначално забранена на родна сцена, с аргумента, че пропагандира емигрантството. А в музикалния спектакъл, авторът на текста Нели Бенова е свършила забележителна работа откъм исторически препратки и реконструкции, без да превръща спектакъла в документалистика. Всичко е умело режисирано през преживяването на самия Емил, който продължава – огорчен, зарадван или съсипан – през тъгата и радостта в биографията, през смъртта на брат си и загубата на майка си, отново и отново към срещата с публиката.

Музиката е преживяване. Тя обаче активира различни чувства или сетива в зависимост от темите, с които се захваща. Понякога музиката се насочва към преживяването на самото тяло: към физическия ритъм, към ритъма на работа, към обладаното от енергия тяло (персонално или колективно). Понякога захваща чувства на душата каквито са тъгата, гнева и радостта. При Емил Димитров, смело може да се каже, ключовата тема е любовта. „На Нея с обич. Емил Димитров“.

Любовта е просеката, в която ‘Аз’ и ‘Ти’ се губим, сливаме;

‘Аз’ и ‘Ти’ се намираме.

‘Аз’ ставам ‘Аз’ през ‘Ти’,

‘Ти’ ставаш ‘Аз’ през ‘Мен’.

Знам ‘Кой съм аз?’, когато има ‘Ти’ и ‘Теб’.

(„- Коя си Ти?“)

Темата за любовта е свръх-лична и тя сякаш кара публиката и певеца да се сливат в един глас, който пита за ‘Теб’. Който глас обича, копнее, мечтае, тъгува.

Посланието не е нещо, което трябва да разберем и научим. То е това, което преживяваме.

Джулия, вече зазорява ти си отиваш Джулия,

Джулия, слънцето изгрява ти заминаваш Джулия,

О моя Джулия!

Много дни лунните пътеки ще блестят.

Много дни чайките самотно ще крещят.

Много дни ще се сърдят морските вълни.

Много дни, много дни без тебе ще боли.

Музиката, която е Емил Димитров, която е авторска музика и успява да събере публика и певец в едно споделено преживяване на глас, който изрича любов. Така естествено точно тази лична музика успява да изрече други лични истории и да ги съпреживее заедно публиката:

Такъв е и автобиографичния текст на Павел Матев, послужил за песента „Каква невеста си била ти, мамо“

В такива дни, аз плахото селяче, поисках за гимназия пари,

а ти над нашата бедност да поплачеш, зад кладенеца привечер се скри.

На заранта прегърбена и жалка с отрязани коси, с подпухнали очи,

прегърна ме и каза: „Препечелих малко, вземи, вземи парите, сине, и учи!“.

/…/

Едва ли,ала ще успея, мамо, как няма да успее твоя син, пред който, като неплатен, огромен данък, лежат продадените, майчини коси.

В песните на Емил Димитров се губи разликата между музика и слух, изпълнение и слушател, всичко е едно преживяване, послание, което е спо-делено, заедно-усетено, сплетено в магиката на любовта, изпята толкова лично в душата на публиката, че талантът и славата му на изпълнител не стават предмет на осъзнаване. Само така: думи като вяра, любов, тъга, истина, любовта към хората, обръщението ‘мамо’, отвращението от предателството, думата ‘истина’ стават: големи, значими, лични, а душата сякаш докосва нещо живо, от което не иска да изтърве пръстите си, а само да слуша, да пее и да бъде жива отново и отново.

Ти закъсаняваш понякога, истино,

но винаги идваш, идваш при нас.

Точно през силата на това любовно преживяване имат и така изострена реалност моралните послания:

Ако си дал от себе си, не си живял напразно

/…/

Ако си ял от залъка на свой приятел и го забравиш,

дали е трябвало изобщо да се раждаш…“

По равно смесени са тъга и радост без да може да се каже кое е повече и кое преобладава, защото и двете са прекалено много в живота, лични и сплетени. И някак с това изкуството най-вече се доближава до живота и престава да е абстрактно. А на върха на естрадата, която трябвало да служи за просто забавление и развлечение, се оказал Емил Димитров. По-често тези песни предизвикват сълзи, не усмивки.

4. Сцената.

„…Ако можех да избирам, майчице, между славата и тъжните пари, бих избрал, майчице, дядовите песни….

…Ако можех да избирам, майчице, между моята и чуждата звезда, бих избрал, майчице, светлина за всички…

…Ако можех да избирам, майчице, между теб и златните врати, бих избрал, майчице, твоите сълзи.

…Ако можех да избирам, майчице, между жертвата и сладкия живот, бих избрал, майчице, с песен да умра…“

Аз не бях гледал и слушал Емил Димитров на живо. Поне не и преди музикалния спектакъл „На Нея с обич! Емил Димитров“.

Сценичната постановка на Снежина Петрова и сценографията на Свила Величкова, наративът на спектакъла, подреден от Нели Бенова – успяват да разкажат величието със скромност; да създадат чрез една контрастна монохромна естетика в ретро-носталгичена гама пространство, което не е пресилено, а присъстващо, в което сякаш тупти и бива разказан и изпят живот. Неговият, твоят и моят. Съвсем лично.

Изпълнението на Даниел Цочев като Емил Димитров (и актьорска игра и като глас!), Многопластовата персонификация на ‘Нея’ (публиката, любовта, и самия певец) изиграна от Антония Малинова създават реалност и тяло на преживяването. Поглъщащата музика на симфоничния оркестър на живо. Бих добавил и голямата роля на филмовата прожекция, която през цялото време тече на заден план, и включва в монохромен филтър както трансформация на случващото се на сцената, така и предварително заснети сцени между Даниел и Антония, които засилват въздействието на изпълняваните песни.

/…аз още помня още първите целувки, и клетвите ревността от нищо,

и вярата, сълзите ти горещи, безумната ни близост помня аз…/

„На Нея с обич. Емил Димитров“ е един страшно личен спектакъл. В него не само Емил Димитров отново се среща със своята публика, публиката отново (или за първи път на живо, както при мен) се докосва до Емил Димитров, а всички заедно – като положени във вечност, която е присъща само на личното и съкровено чувство – преживяваме музиката в онази най-дълбока реалност, наречена любов, която е страдание и възторг и с която никога не можем да се сбогуваме.

Ти отлетя с песента, но ми остави любовта…

Не забравяй ти, че съм те обичал.

Песента, която бях – морето тихо я разлива.“

Честит рожден ден Емил Димитров!

23. 12. 2016г.

Георги, 🙂

%d0%b08

%d0%b06%d0%b05%d0%b02%d0%b01%d0%b07

късно лято


късно

лято дай ми:

синьото си, за да виждам
вълните ти, за да подишам
безбрежието – за да вярвам
изгреви – да се надявам
пътища ти – за да се върна
звездите ти – за да се влюбя
останките – за да остана
каквото е било студени перли в мен
да бъде топъл пясък.

Георги Петков: Театрална и кино критика


 

Върху „Черното пиле“ – моноспектакъл на Мариус Куркински 

Върху „Сънят на смешния човек“ на Мариус Куркински

Върху „Юбилей“ – на Мариус Куркински

Върху „Някой посети душата ми“ – на Мариус Куркински

Върху “Меланхолия” от Ларс фон Триер 

Върху филма „Каръци“ – от Ивайло Христов

Върху музикалния спектакъл „На Нея с обич! Емил Димитров“

Измисленият жанр „субективна рецензия“ (към който се числят тези текстове) се основава на едно правило: Спектакълът се анализира не през сценичността и играта на актьора, а през преживяването на публиката. Преживяването е външно за сцената, но то казва още неща за сцената, пиесата и за самата публика. Много често авторите и актьорите се опитват да отгатнат преживяването на публиката преди създаването на пиесата. Много често публиката се опитва да отгатва своите лични преживявания и театърът помага за това.

Писането на «субективна рецензия» за преживяването на публиката също е нещо субективно.

аз и ти


ще кацнем върху птица,някой ден,
ще плуваме върху делфини-те
усмивката ще долети на устните ми/ти от своето
небе прокудено,
ти няма да си
втората за никой,
аз няма да съм
сам за някой
и няма да сме аз и ти.