2012/08/21 § Вашият коментар


taralezh

късно лято

2016/08/17 § Вашият коментар


късно

лято дай ми:

синьото си, за да виждам
вълните ти, за да подишам
безбрежието – за да вярвам
изгреви – да се надявам
пътища ти – за да се върна
звездите ти – за да се влюбя
останките – за да остана
каквото е било студени перли в мен
да бъде топъл пясък.

Георги Петков: Театрална и кино критика

2016/08/16 § Вашият коментар


Върху „Сънят на смешния човек“ на Мариус Куркински

Върху „Юбилей“ – на Мариус Куркински

Върху „Някой посети душата ми“ – на Мариус Куркински

Върху “Меланхолия” от Ларс фон Триер 

Върху филма „Каръци“ – от Ивайло Христов

 

„Ръката на Мария“ – роман, фрагмент, (под печат, изд. Изток-Запад)

2016/08/16 § Вашият коментар


13254559_1050960931638863_5699937303351951796_n

Enter a caption

СЪДЪРЖАНИЕ

I. Йерихонска роза

II. Цветовете на Кирлинг

III. Нордкап

IV. Старецът и пеперудите

V. Кифлички с мармалад

VI. Прекрасен Божий свят!

VII. Франсоа Ноф

VIII. Любовта се стича към висините.

IX. Хартиени птици

X. Дневникът на Анна Блуме

XI. Пещерата на Артемида

XII. Зеегроте

XIII. Restaurant „La Тriste Тruite“ – Ресторант „Тъжната пъстърва“

XIV. „Турчинът“

XV. Светът река е. С теб двама Аз и Ти.

XVI. Златният сом

XVII. Анна и птиците.

XVIII. „Тук живите мълчат…“

XIX. „Кристоф Немерлин“

XX. Допаминово сладко

XXI. „Герхард от Виена“

XXII. „Африканска медоносна пчела“

XXIII. „Клостернойбург“

XXIV. „Исмаил“

XXV. „За хармонията“

XXVI. „Чукът на вещиците“

XXVII. „Хайнрих Шлиман“

XXVIII. „Моцарт мемориал“

XXIX. „Отец Тък“

XXX. „Сума за съвършенствата на сърцето от философa Гебер“

XXXI. „Карнивора“

XXXII. „Хензел, какво правиш?“

XXXIII. „Доктор Лелé“

XXXIV. „Цветен прашец“

XXXV. „Вила Madame d’Ora“

XXXVI. „Барон Дитрих фон Шерцингер“

XXXVII. „Мандрагори“

XXXVIII. „Утрото на Анна Блуме“

XXXIX. „Нощен петел“

XXXX. „От подземието или кутията на Шрьодингер.”

Глава последна.

Пропука се, отчупи се клон, но дървото край ъгъла още стои. Което пролетно време цъфти най-нежно, лете сбира птичите песни, есен зрее с плодовете сини и като слънце, което се усмихва, бди под капчука зиме над нашата бърза шейна.

Никой не сече клоните, които правят сянка. Когато Бог желае да спаси някого, праща някого да го обича!

I. Йерихонска роза

Icono_pdfВ малкия си кабинет на последния етаж в сградата на полицейско управление на Щумперграсе ’42, инспектор Леополд Грим се бе унесъл пред едно от последните справочни оксфордски издания по ботаника със заглавие „Таксономия и свойства на африканските пустинни растения“. Върху старото му бюро стоеше странно растение, подобно на сух сноп слама и клони, извити и оформени в почти идеална сфера. Растение без видим корен, без ясен център и периферия, като затворен в себе си храст, изсушаван с десетилетия от слънцето. То се помръдваше при всеки лек полъх на вятъра откъм полуоткрехнатия прозорец, сякаш, ето сега, щеше да се завърти и да се затъркаля по папките, по разтворената таксономия на пустинята. Да се покатери по мръсния перваз и падайки надолу, към Щумперграсе, през парковете с паметници на немски композитори, носено по въздушните струи над Дунава да се завърне в своята африканска родина.

Инспектор Грим спеше със спокойна усмивка. Имаше нещо древно в неговото изражение, напрегнато като фосилите в музей, застинало преди хилядолетия, но вечно живо, бдящо, втренчено да се събуди в ето следващия момент с някаква чудовищна сила, нарочно вкаменена от природата.

Старата врата проскърца с остър, стържещ език и през нея надникна Лили Бойл.

Безупречно подредена до последния скрит детайл и както винаги усмихната на нещо в себе си тя се приближи към инспектора, остави на бюрото пред него табличка с ароматно горещо кафе, след това бавно премина през стаята и затвори прозореца. Високите й тежки токове изкънтяваха равномерно по дървения под. Лили щракна прекъсвача на потъналия в прах „Грундиг“, модел ’57-ма година и от радиоприемника се разнесоха гръмките звуци на филхармонията. Инспектор Грим се сепна и отвори очи.

– Отново спите на отворен прозорец инспекторе. – прошепна укорително Лили. – И то в понеделник сутрин. Всяка понеделник сутрин, при това отвратително мъглива сутрин. И студена. – Тя го погледна изпитателно. – Не се ли наспивате през почивните дни? Впрочем кога ще позволите да изчистим от тук всички тези, боклуци, и да ги занесем на естественото им място в музея?

– Вие сте моите очила към технологичния свят, г-це Бойл, – усмихна й се инспекторът, – и моят естетически ръжен. Аз Ви имам пълно доверие и разчитам на Вас що се отнася до технологиите и до онези там неща. Но за вещите в тази стая, моля Ви, те ми позволяват да подреждам мислите си.

– Всички факти, които ни засягат, лежат открити пред нас, – каза Лили, – а Вие подреждате мислите си с избелели репродукции на стари обувки?!

– Ван Гог не е само в цветовете. – отвърна инспекторът. – Важен е смисълът на произведението.

Лили Бойл се приближи близо, усмихна изящно начервените си устни, погледна го с топли, светещи, мили очи и изрече:

– Нали знаете, изкуството отразява ония, които го възприемат.

– Изкуството е напълно безполезно – отговори инспекторът и като взе в ръката си странното сухо растение, започна да го разглежда на светлината пред прозореца, а после каза на Лили:

– Елате, искам да Ви покажа нещо. И подайте ми, моля, онази чаша с вода.

Спомняте ли си? Трябва да сте ги виждала по телевизионните филми за дивата природа, онези призрачни храсти в пустинята, които като бедуини препускат по дюните с вятъра, предхождащ пясъчните бури. Търкалят се стотици километри, за да не бъдат затрупани и погълнати в пясъците. Изминават пространство от сухо към по-сухо, навътре в пустинята, защото семената им не оцеляват в по-плодородна почва. Ето този сух храст е Анастатика иеронавтика или Иерихонската роза. Знаете ли защо я наричат роза? Вижте:

Леополд Грим постави растението в чашата. Почти мигновено то започна да се разтваря както се разтварят розите, но бързо и видимо, сякаш беше животно, което се буди от сън.

– Всеки грам сух материал от този храст, – продължи инспекторът, – просмуква еквивалентно на себе си тегло вода и в рамките на няколко минути той се отваря. Растението може да е спяло столетия, но когато попадне във вода, клоните му се разгръщат подобно на пръстите на ръка, семената падат, покълват и се разлистват за няколко часа, затова го наричат Ръката на Мария. Символ на възкресението за християните в ранно-средновековните времена, а за юдеите образ на дъжда в пустинята, на раждането и на надеждата.

– Има и нещо още по-интересно. – инспекторът погледна клончето пред светлината на прозореца. – Растението притежава специален дъждомер, с който отмерва дали има достатъчно влага, за да израснат семената, но също и дали то се намира в присъщия си ареал, навътре в пустинята, където няма естествени врагове, гризачи и птици, които да изядат незащитените паднали семена. Вижте Лили, семената са обградени от малки лъжички и те се отделят само когато вали дъжд. Дъжд, който капе и удря в лъжичките под определен ъгъл, и то достатъчно силен дъжд. Не е ли великолепно?! Това сухо с години растение, бродещо като призрак в пустинните пясъци, като черна сянка, изгорена пепел, по удивителен начин, търси и чака специално приготвените за него си условия и ако те се случат – ако или когато – то ще се разлисти пред очите Ви с невероятна скорост и за секунди.

Тази пустинна роза е първото, с което ни срещна този случай. Не е ли удивително, че изобщо съществува такова растение?!

Впрочем от лабораторията ми се обадиха още вчера сутринта. Бях ги помолил, въпреки че са почивни дни, да разберат какви са семената от кутията и да ме информират. Стори ми се озадачаващо, когато открихме момичето – тя беше полугола, само по една прогизнала нощница, без джобове, без нищо в себе си освен кутия с малките семена на това забележително растение. Държеше я сякаш я криеше от някого или от нещо като вещ, която представлява голяма ценност.

Разкажете ми, моля, как е момичето и какво успяха колегите да разберат за него?

– Казва се Анна Блуме, на двадесет и две години, от селището Видерщедт в Саксония-Анхалт, Германия, или поне така се е регистрирала преди три години във Виенския университет. Опитали са да се свържат със семейството й, но се оказало, че няма такъв човек нито на посочения адрес, нито някога е имало в това съвсем малко селище. От немското посолство също не потвърдиха самоличността на момичето. Изучава История на литературата във „Факултета по филологически и културологични науки“ на Виенския университет, но още не сме разговаряли с колегите й, тъй като университетът е затворен по празниците. Работи като реставратор към санаториума „Хофман“ в Кирлинг и живее в пристройката до санаториума. Обади ни се икономът, който я е разпознал по снимката, която публикувахме в медиите. Именно той е дал на колегите тези сведения.

– Какво казват лекарите за състоянието й?

– Анна е физически здрава, но е в кома. Предполагат, че е в следствие на удар с електрошокова палка, тъй като са намерени леки следи от изгаряне в задната част на тила. Няма други признаци на насилие, които биха причинили това. Тялото й е видимо изтощено, но синините и следите от въжета са повърхностни. Вероятно е била държана затворена и завързана няколко дни и дори седмица и е получила нараняванията при опита си за бягство. Няма данни за сексуално насилие.

– Тя идвала ли е в съзнание и някой разговарял ли е с нея? – попита инспекторът.

– Не. – отговори Лили. – Но човекът, който е открил момичето в парка, един възрастен господин, каза нещо интересно и важно. Едва днес успяхме да го разпитаме по-подробно, защото не се чувстваше добре, когато отидохме първия ден и тогава преценихме, че не разполага с толкова съществена информация, че да го безпокоим. Но ето какво разказа той днес:

Било студена сутрин и зимното слънце току изгрявало над улиците на спящата още Виена, осветявайки мокрите алеи около канала, ситния бляскав чакъл по алеите, свитите във водата, в перата си, чапли и жерави. По водата се спуснала ниско мъгла, разпиляла се по дърветата, по храстите, по алеята. Докато слизал по стълбите, за да разходи своето куче, възрастният мъж забелязал откъм дъното на парка в мъглата под сенките на крайбрежните сгради да се появява силует на момиче. Тя тичала без посока, но сякаш търсела някого с очи. После прекосила алеята и там паднала на мокрия чакъл, протегнала ръцете си и заровила ги в листата пред себе си, за да потърси опора да се изправи. В този момент, в страни от алеята недалеч, се появил мъж в червено спортно яке. Като забелязал момичето, той изтичал към нея, прескочил огражденията и минал направо, без да се съобразява, през тревата. Момичето извикало силно като го видяло, но сякаш не от страх, а по-скоро онзи, за да я забележи. После изглежда тя изгубила съзнание, защото легнала на земята, а било мокро и студено. Мъжът с червеното яке стигнал бързо, навел се над нея, проверил нещо над лицето й, но без нещо повече да направи се изправил и побегнал в друга посока. Възрастният мъж постоял известно време, погледал и като онзи не се появил повече, той повел кучето си и тръгнали заедно към момичето колкото можели по-бързо. Тогава се обадил на „Бърза помощ“ както и на полицията.

– Той успя ли да даде някакво описание на мъжа с червеното яке? – попита инспекторът.

– Не. – отвърна Лили. – Господинът има слабо зрение, а ситуацията се е разигравала сравнително надалеч, но все пак ми се стори важно да Ви я разкажа.

– Да. Изглежда е така. А кажете ми, някой друг освен иконома не се е ли е обаждал с информация по бюлетина, който пуснахме в медиите?

– За сега никой.

– Добре. Бих желал лично да се срещна и да разговарям с иконома на санаториума. Заминавам още сега за Кирлинг. Докато ме няма потърсете дали ще намерите нещо повече за тази непозната Анна Блуме.

II. Цветовете на Кирлинг

Ситен сняг ръмеше по стъклото на стария Фолксваген, струпваше се, скърцаше, стичаше се под чистачките. Инспектор Грим караше бавно по околовръстния път от Виена до Кирлинг. Пътят се извиваше паралелно до самия бряг на Дунава. Бавно старата река влачеше своите студени води, а в нейните разливи се бяха събрали, свити и прегърнати в себе си, стотици птици, неподвижни под мълчанието, като посадени храсти, под вятъра, под ситния сняг.

Кирлинг бе едно от трите селища обединени на територията на град Клостернойбург, в покрайнините на Виена. Възникнал още през XII век около замъка на граф Леополд III, градът бил столетия наред главната резиденция на австрийските крале, а манастирът, създаден към него, се бе превърнал в един от най-значимите центрове на средновековната картография. В манастира се намираше и най-старата и красива готическа катедрала в Австрия, която притежаваше най-изящното произведение на средновековното златарско изкуство – олтарът Вердун, изработен с вяра и слава от чисто злато и изпъстрен с цветни библейски миниатюри.

За Клостернойбург се разказваха мрачни легенди, тъй като през 1500 година папа Александър IV бе разпоредил на кмета на града да започне, заедно с най-зловещия инквизитор, живял и разпръсквал злините си някога – Хайнрих Инститорис, първите масови гонения на вещици. Предполагаше се, че тъкмо в манастира бяха издавани хилядите копия на печално известния наръчник за инквизитори „Чукът на вещиците“, донесъл толкова много злини.

Самото селище Кирлинг нямаше такова историческо и туристическо значение и представляваше спокойна вилна зона с гъсти горски масиви от ароматни вечнозелени борове. Единственият обект, посещаван от туристите, бе тъкмо санаториумът „Хофман“, където беше прекарал последните си години писателят Франц Кафка. Санаториумът отдавна бе превърнат в градски архив, съхраняващ част от регистрите за чумната епидемия, покосила през 1679 г. една трета от населението на Виена, а етаж от сградата и стаята на Кафка бяха превърнати в малък музей с експозиция от вещи и снимки на писателя.

Леополд Грим паркира пред санаториума и тръгна по алеята. Стъклените врати на сградата се отвориха и срещу му се появи високата прегърбена фигура на иконома.

– Добър ден, – каза инспекторът. – Леполд Грим от Инспектората във Виена. Вие трябва да сте г-н Мориц, икономът?

– Добър ден, г-н Инспектор. С каквото мога, ще Ви бъда полезен. Предполагам искате да огледате жилището на Анна. Елате, нека ви покажа пристройката.

– Разкажете ми за нея, г-н Мориц. – каза инспекторът.

– Не я познавам добре, но смея да твърдя, че е порядъчно момиче. През деня посещава университета, а привечер работи по реставрацията на олтара в параклиса на санаториума. После се прибира в стаята си. Свети до късно през нощта и мисля, че пише някакво научно изследване, тъй като постоянно виждам силуета й пред бюрото. Никога не е канила някого на гости или поне аз не съм виждал някой да я посещава. Прибира се всяка вечер, освен веднъж месечно. В края на всеки месец отсъства за няколко дни и предположих, че пътува при семейството си в Германия, но не съм я разпитвал. Тя е изключително мило и скромно момиче, мълчалива, но много любезна и на няколко пъти сама ми предложи помощта си за чистенето на стаите на музея.

– Казахте, че работи при вас като реставратор. Какво собствено представлява работата й? – попита замислено инспекторът. – Разбрахме, че момичето следва филология.

– Тя започна работа преди около шест месеца, най-напред при г-н Франсоа Ноф, който отговаряше за поддържането на архива и изобщо за цялата администрация на санаториума. Той я доведе и настани. Анна му помагаше в реставрирането на латинските надписи под миниатюрите както и за систематизацията на архива. Мисля, че бяха близки, защото се разбираха отлично и прекарваха много време заедно. После г-н Ноф замина неочаквано, без да се обади, дори не потърси последната си заплата, само остави предупредително писмо, че спешно трябва да се върне в родината си Белгия.

– Кога се случи това? – попита инспекторът.

– Преди около две седмици или малко повече. – отговори Мориц. – Опитах се след това да се свържа с него, тъй като не открих част от документацията, но не намерих негови координати.

– Знаете ли дали г-н Ноф и г-ца Блуме са имали някакви интимни отношения? – попита инспектор Грим.

– Убеден съм че не. – рече Мориц. – Как да Ви кажа, мисля, че г-н Ноф не харесваше жените по този начин, а и беше изцяло погълнат от своето хоби.

– Хоби? – попита инспекторът.

– Да. Г-н Ноф отглеждаше цветя. Отзад в градината има огромна оранжерия, която много западна след неговото заминаване, въпреки усилията на градинаря.

– Много интересно – промърмори инспектор Грим. А знаете ли дали г-н Ноф е отглеждал иерихонски рози?

– Нямам представа за какво говорите. Трябва да разпитате градинаря. Елате оттук. Ето това е стаята на Анна.

Стаята бе малка. В нея не се забелязваха никакви предмети, които да създават домашен уют и да показват лични предпочитания и стил, но имаше големи прозорци към градината. Усещането и изобщо изгледът бяха на необживяно пространство. В гардероба стояха няколко прилежно подредени блузи и рокли, а останалите дрехи бяха просто сгънати в два куфара, използвани вместо шкафове. Никъде не се виждаха снимки, вещи-спомени за щастливи места, събития и за скъпи хора, никаква козметика, в помещението нямаше дори огледало. Малка саксия със скоро повехнали цветя пред прозореца, няколко книги с поезия, поставени на масата пред нощната лампа, голяма папка със записки от лекции и красива чаша за чай бяха единствените вещи на Анна. Под бюрото й бе прекаран кабел за интернет и за това инспектор Грим попита иконома:

– А знаете ли дали Анна има компютър?

– Да. Виждал съм я да работи на един малък лаптоп. – отвърна Мориц.

– Дали сте го прибирал или изобщо някакви други вещи от стаята?

– Не. След като разбрах за инцидента, заключих помещението. Ключ имам само аз. Но така или иначе никой не я е търсил, нито някой е минавал. Всъщност тук, на територията на санаториума, живеем само аз, г-ца Блуме, градинаря Хръдличка и г-н Ноф, преди да си замине.

– Дали е възможно да разговарям с г-н Хръдличка? – попита инспекторът.

– Да, разбира се. – отвърна Мориц и му направи знак да го последва. – Елате, той е отзад в оранжерията.

III. Нордкап

Франсоа Ноф съблече палтото си и отвори широко прозорците на магазина, за да влиза повече слънчева светлина и за да топли меките листа на растенията. След това предложи стол на Анна и й поднесе чаша вода с няколко капки арония, които действат благотворно на кръвообращението.

– Ще ми позволите ли? – попита я той и извади от чантата си малкия жълт бележник, който тя му беше дала.

Анна сведе очите си и кимна в знак на съгласие. Франсоа Ноф разгърна страниците и зачете:

Казвате ми, че искате да сте ми приятел. Тогава аз Ви блъскам в мен и заключвам вратите си. После гледам дълго през прозореца. Как заминавате. По стъклото се стичат дъждове ми и под покривите им едва тихо заживяват птици, които понякога тихо пищят. На праговете ми спи котка, свито-мокра от дъжда, прозява се куче, а небето се спуска близо до земята, мокро и гъсто. Потъвате Вие. Потъвам и аз. И точно там не всичко, което се вижда, съдържа земя. Земята, напротив, изтича в едно сиво пространство с изтрито небе, измити води и сива мъгла. Там няма нищо. Задушно е. Гледам Вас. Разглеждам лицето Ви. Извивките на устните. В пустите ваши студени очи има малки топли петънца, следи, сякаш там е имало надежда, все едно някой Ви е бил близък, някога, заради самият Вас.

Трябваше да е имало някой. Нали? Защо иначе щяхте да сте ми казвал, че искате аз? Да съм Ви приятел?

И е имало някой, който е бил много открит към Вас, и който Ви обичаше и щеше да бъде там винаги, готов, да се наслади на бурята, с която – знаете ли – ми носите понякога толкова много дъжд. Да Ви обича само Вас. В целия себе си. Вас единствено. Като да сте завладяващата стихия за целия му свят, без той да съумява някога да стане, колкото и силно да го желае, дори прашинка част от вашия? Забравен човек като изоставен двор. Като сол, като цвете, като прах в обувките на пътя, който стига до родната къща. В която стихията Ви, понякога само, се връща единствено, за да руши, да вали и да си почине. След като не e успявала да сгрее с най-нежното си слънце в своето друго лято далечните плажове на дълги часове мечти с нечии чужди ръце.

Някъде там. Нали? Вие не сте бил забравен. Вие сте забравял някого, там някъде, мили мой.

Себе си ли? Че нея още и винаги ще я имате, със сърцето и вниманието, и в топлите й ръце цялата нейна душа, въпреки всички онези, премълчавани в името на това да сте съвършено красив, несъгласия и унижения. И ето, да излеете там най-сетне и гнева си и тъгата. Да имате материя. Да се съхрани формата на душата Ви. Да се пречисти. Да бъдете пак… Величествен? Да съществувате? Да намерите покой? Нали за това поискахте, някога, аз да съм Ви прият… Нали за това някога ме откраднахте мен?!

Потъвате Вие. Потъвам и аз. Някъде там съществува, зашито с гордост между нас, непреодолимо разстояние. А някъде там другаде ние сме вечно прегърнати.

Аз имам в косите си есен. А в ръцете си пролет съм имала. Лятото щеше да е нашето бъдеще. А зимата топла постеля. И ако ти, ще ли ме намериш? Мене ме води сърцето ми с миризмата на тревите и вятъра по онзи дълъг прашен път със завои, реки и дървета, както винаги, където бяхме стигали назад, към старата ни къща, на завоя на реката, по ручея, по повърхността, всред поляните обрасли с див чесън, нейде към градините с плодни дръвчета и полето със сладките дини. Към усмивките на родителите и към радостта на възрастни хора. Към съня по обед и следобедния чай. Спомням си. Спомням си аз всякога. Спомняш ли си? Спомняш ли си ме мен някога?

И как успя да забравиш това, толкова, с такава лекота и изведнъж?“

Франсоа затвори бележника. Анна мълчеше.

– След това заминахте за Дубай. А оттам към Нордкап, Норвегия. От най-топлото към най-студеното? Как Ви се отрази тази промяна? – попита той. – Пясъците, после сухото море, градовете от петрол, стъкло и неони, гордостта на архитектурата, а след това пустотата от човешката индустрия, северните ветрове и фиордите. Сиянията на студените морета.

– Там има повече лосове, отколкото хора. – засмя се Анна. – Мразя лосовете. Може с часове да ги чакаш в колата си, докато се преместят от пътя. Но сиянието е красиво. Трябва да Ви го покажа някога. Боляха ме очите. Така и не свикнах с онази светлина.

Анна стана от стола си и започна да се разхожда сред редове, разцъфнали на светлината и преизпълнени с вода, слънце и живот, цветове на цветята.

– Защо са толкова крехки? – възкликна тя и докосна с ръка орхидеите. Как би могло това нежно синьо същество да оцелее в природата, ако Ви нямаше Вас?

– Нищо не може да съществува само. – каза Франсоа. – Но за да сме и да сме заедно, трябва да я има хармонията. А тя съществува. Винаги. Но не винаги е налична, поставена пред лицето. Нито в постъпките. Нито в намеренията. Най-рядко в разделените мисли. Най-често в умното сърце. Но Вие, радвайте се, че я има. Тя е съвършенство, чудо, божествен дар.

Анна погледна през прозореца в следобедната светлина на тихата улица.

– Не намирах разликата между севера и пустинята. – каза тя. – Между природата и културата. Там го имаше него, но той беше чужд и студен. А тук. Тук просто нямаше нищо. Незалязващо слънце, неизгряващо слънце. Бях много изморена. Искала съм да бъда.

– А защо се прибрахте във Виена след това?

– Харесвам този град. Той ме успокоява. В него има тайни, които никога няма да разбера. Има нещо в повече.

Анна погледна орхидеите. После се завъртя около себе си, а очите й спираха и срещаха цялата цъфтяща красота издигащ се живот, изпълнила докрай помещението, което можеше да се нарече и Sacrum Floribus (Светилището на цветята).

– Колко е прекрасно! – каза тихо тя. – И като отвори широко гърдите си, остави себе си да се слее и да диша този най-фин аромат на съществуващото, лек и прозрачен, изграден от най-чистият въздух, от самото начало на въздуха и наситен с божествено съдържание, което обещаваше на сътвореното само сладост, добрина, спокойствие и радост под слънцето.

– Ще се нарека Анна. – каза си тя на глас. – Анна Блуме. Звучи точно като сини орхидеи.

Франсоа се усмихна.

– Всяко нещо, всеки, – каза той, – има свой звук и свое име.

IV. Старецът и пеперудите

Телефонът иззвъня. Лили Бойл стана от бюрото си, оправи ръкавите на ризата си и без да бърза направи няколко крачки, а след това вдигна слушалката на стария шайбов апарат.

– Здравейте, Инспекторе! – каза Лили. – Продължавате все така упорито да се обаждате на този, а не на мобилния ми телефон. А ако бях излязла? А ако изобщо не бях идвала в стаята? Кога най-сетне ще проявите поне малко любопитство към ползите на съвременната наука. Границите на вашия език ясно обозначават границите на вашия свят и все по-рядко някой ще вдига този телефон.

– Има неща, които не могат да се описват с думи и се разкриват мистично от само себе си, Лили. Такова е и Вашето незаменимо присъствие.

– Прекалено сте мистичен, инспекторе. – каза Лили без да крие, че й стана приятно.

– Докладвайте какво успяхте да съберете по случая.

– Колегите от отдела за изчезнали лица, а и Интерпол нямат данни да се издирва момиче, отговарящо на описанието на Анна. Отпечатъците й не фигурират в никоя компютърна база. Не е задържана, нито регистрирана другаде, освен в университета, явно с фалшиви лични документи. Проверихме летищата, както и автобусните и железопътните линии, където евентуално би могла да бъде отбелязана, ако е пътувала. Поне в последните три месеца Анна Блуме не е напускала страната, а вероятно изобщо не е от Германия. Разговарях с библиотекаря на университетската библиотека. Той веднага се сети за момичето. Каза, че всеки ден тя прекарва по няколко часа в читалнята и дори предпочита едно и също място за сядане. Спомена също, че е много затворена и не разговаря с никого, но че говори на „виенере“ (местния виенски диалект), което го кара да мисли, че е местна.

Открих и още нещо много интересно. С помощта на компютрите, в които не вярвате. – Лили се усмихна доволно. – “Анна Блуме” е име, което не може да се проследи в интернет и което е твърде удобно за създаване на фалшива самоличност. Има хиляди регистрации в най-различни сайтове и социални мрежи с това име. Само във Виена те са над хиляда, макар че няма нито една в Кирлинг или Клостернойбург. Причината – и аз си мисля, че Вие отдавна сте се досетил за това, но не ми казахте – е, че „Анна Блуме“ е заглавие на стих от немския писател Курт Швитерс, харесван и заимстван от много потребители.

Но открих и друго нещо, което има, струва ми се, съществена връзка. Видерщедт – селището в Германия, от където е родом според документите си Анна – се намира само на няколко километра от имението Обервидерщедт, където е роден известният писател и философ Новалис, автор на популярната през Романтизма идея за „синьото цвете“, съкровеното пътуване в себе си между безкрайно и крайно, между сън и действителност. И в Кирлинг действително има автор, който се подписва с псевдонима „Blaue Blume“ (Синьо цвете). Впрочем под електронния й подпис на няколко места открих мото, тъкмо от Новалис, което гласи:

Има цветя в този свят, които водят своето начало от свръхземни сфери, които не виреят при този климат и са пророци и вестители на един по-добър живот“.1

Леополд, този случай изглежда като болнава литературна фикция и донякъде прилича на игра. Или пък дали не се касае за някакъв артистичен проект, както онези на Ото Мюл и Херман Нич през шейсетте. Проект, в който обаче нещата са излезли от контрол. Знаете ги какви сноби и ексцентрици могат да са артистите във Виена и колко извратено и даже жестоко може да бъде разбирането им за изкуство.

Инспекторът се засмя.

– Отлична работа сте свършила, Лили! – каза той. – А иначе сте права. Донякъде. Тази измислена самоличност съдържа твърде явни характеристики и наистина напoдобява игра. Но все пак човек трябва да има много сериозна причина, за да фалшифицира документи и да вложи толкова лични усилия в подобна роля. За сега Анна Блуме успешно скрива истинската си самоличност. В момента знаем за нея по-малко коя е, отколкото в началото, когато я намерихме. И все пак започваме да разбираме много повече. Наистина свършила сте отлична работа.

– Успешно се е скрила от нас, но не и от нападателя. – каза Лили.

– Впрочем смятам, че тя самата е търсила някого или искала да бъде намерена. – продължи инспекторът. – Точно за това е, струва ми се, тази художествена игра. Но трябва да намерим човек, който действително я е познавал, за да разберем повече, а за момента изглежда, че това е само Франсоа Ноф – реставраторът, който е заминал за Белгия.

Опитайте се да намерите адреса му и да говорите с него. И още нещо. Проучете по-значимите литературни сбирки и четения свързани с дадаизма и романтизма в последните месеци. Разпитайте в клубовете и покажете снимката. Нека Били и Бенц се заемат с това. Аз ще разпитам градинаря Хръдличка и след това ще посетя университета. Ще поискам адресите и телефоните за кореспонденция. Би трябвало някой от колегите или преподавателите на Анна да знае нещо повече за нея.

***

Инспектор Грим затвори телефона и огледа за последно стаята на Анна. Прибра записките й и книгите в чантата си. Едната от тях носеше заглавието „Цветен прашец“ – от Новалис.

– Бих желал да разговарям с градинаря. Дали ще е възможно сега, г-н Мориц?

– Да разбира се, – каза икономът. Оттук, последвайте ме.

В задната част на санаториума, там, където бяха най-старите крила, необитаеми и изоставени от десетилетия, алеята преминаваше в малка тясна пътека. Тя се движеше между два високи зида, целите покрити с бръшляни и пълзящи лози. Мека под краката, наслоена от пластове мъх и борови иглички, пътеката водеше до малка стъклена постройка, скрита между два столетни кипариса. Когато влязоха вътре, Леополд Грим и икономът Мориц бяха засрещнати от миризма на топла влага, цвят и зеленина. Всяко пространство в постройката бе максимално подредено и използвано. Грижливо разделени на отдели, разграфени на етажерки с малки табелки, описващи вида им, зеленееха и цъфтяха стотици цветя. Помещението жужеше като кошер. Беше пълно с насекоми, дори сега през зимата. Докато преминаваше покрай отдела с градински цветя, инспектор Грим се спря пред един сектор, в който растяха само сини цветя.

– Трябва да е бил любимият отдел на Анна, – помисли си той.

Инспекторът се приближи до цветята и облак пеперуди се издигна и разлетя из въздуха. Странно и неестествено беше да се види толкова цвят и толкова живот на едно място през зимата. Сякаш тази постройка имаше свой собствен климат, който събираше от всички географски ширини най-подходящото и безкрайно лято. Спонтанно в съзнанието на инспектора прозвучаха думите на онзи стих, който Анна, толкова много е харесвала:

О, ти, любима на моите 27 сетива, обичам ти!

Ти твоят тебе ти, аз ти, ти ми…“2

– Красиво е нали? – чу се тих, писклив гласец и зад гърба на инспектора се появи дребно, сухо, прегърбено старче с големи сини очи, станали още по големи от дебелите кръгли очила, които носеше.

– Трябва човек да има стотици очи, за да обхване всичко. Всичко това, тези. Чуйте! Размахани крилца. Цъфтенето на видовете. Какво е това?! Какво е това?! Вратата е затворена. Не виждаш старче, не виждаш нищо старче с тези очи.

С леко накуцваща и поклащаща се, но сръчна походка, старчето подскочи и се покатери на една стълба, за да отвори вратичката на малък сандък. Ето тук. – каза то. – Eто тук. Ето тук те пият нектар. Ето тук. С това се хранят пеперудите.

Инспектор Грим погледна към иконома Мориц, който му направи жест с ръце. Явно старият човек не бе напълно със всичкия си.

– Вие трябва да сте г-н Хръдличка, градинаря? – каза инспекторът. – Бих искал да Ви попитам за г-н Ноф.

– С това се хранят пеперудите – продължи старчето. – Съвсем малко. Възрастната пеперуда живее, като се роди. Няколко дни, седмица. След като е прекарала целия си живот в земята. Целия си живот. Разпуква се променя се, завършва се. Всичко това, тези. Чуйте. Размахани крилца. Съвършенството на видовете. Хармония, която се докосва до Бог. До Бог. Всеки има, свой Божий миг.

Градинарят се завъртя изненадващо ловко и улови един скакалец, който лазеше по листата на агератума, и го прибра внимателно в джоба си.

Г-н Ноф. Той скоро не е идвал, Г-н Ноф. Тази седмица не е идвал. Той се сърди, г-н Ноф, че не успях да запазя орхидеите. До онзи миг. Всички за една вечер. Орхидеите увехнаха всички за една вечер.

– Искате да кажете, че сте виждал г-н Ноф преди седмица.

Инспектор Грим и икономът Мориц погледнаха изненадано старчето.

– Той идва през нощта. Винаги нощта. Но скоро не е идвал. Идва през нощта, когато цветята и насекомите спят. Да се погрижи за тях, да ги погледне. Докато спят. Преди сутринта.

– Хръдличка, кога точно видяхте г-н Ноф? Много е важно да се сетите! – каза инспекторът. – Разговаряхте ли с него? Какво Ви каза той.

– Дойде по пътеката оттам. И влезе в оранжерията. По пътеката. С черен дъждобран, валеше. Дъжд, ситен дъжд. Но не ме видя и не посмях да му се обадя. Заради орхидеите. След това не е идвал. Не е. Но г-н Ноф няма да си отиде. Няма как. Да остави. Светлината на света. Той идва. Той е тук. Тук някъде.

Старчето се загледа през прозореца, поседна в дървено кресло до него, облегна се в лъча светлина и тутакси заспа. Бързо се сепна, изправи се и започна да пръска листата на някакво малко тревоподобно растение и сякаш забрави за посетителите.

Инспектор Грим се разходи из помещението. В дъното на стара дървена витрина за медикаменти с опушени стъкла, той съзря няколко черни изсъхнали скелета на йерихонски рози.

– Anastatica Hierochuntica Compositae. – промърмори Леполд Грим. – Най-рядко срещания вид от Калахари. Точно същата, чиито семена открихме в кутията на Анна Блуме.

– г-н Хръдличка, – обърна се инспекторът към градинаря, – случвало ли се е някога така изведнъж да изсъхне цял отдел с растения?

– Не. – каза старчето. – Никога преди. Никога. Никога след.

Особено чувство обхвана инспектора. Той огледа отново оранжерията. Все така жива и очакваща своя стопанин тя гъмжеше от движение, но някак в нея присъстваше сянката на едно отсъствие.

– Елате! Покажете ми мястото, където са били орхидеите. – каза инспекторът и поведе старчето за ръката.

Зад най-големите рафтове на отделенията с отровни хищни растения стоеше голям плитък сандък с рохкава пръст. Старчето, икономът Мориц и Леополд Грим застанаха над него.

– Вие ли оправихте сандъка след като изсъхнаха орхидеите? – попита инспекторът старчето.

– Аз? Не аз. Г-н Ноф се е погрижил. Те бяха любимите му цветя.

Инспекторът се наведе и разрови пръстта с ръката си. Под пръстта се показа лице.

– Г-н Ноф! – извика стреснато икономът Мориц и се прекръсти.

V. Кифлички с мармалад

В офиса на полицейското управление на Щумперграсе ’42 двамата млади лейтенанти Аугуст Били и Ломентранд Бенц, които поради изключителните си качества бяха получили от скоро възможността да работят съвместно с инспектор Грим, ядяха кифлички и пиеха сутрешното си кафе. Ломентранд разлистваше новия брой на Виенерцайтунг, докато Аугуст се опитваше да отстрани някакво петно от ризата си, което изглеждаше, че е от сладкото с боровинки. Двамата разговаряха.

– Знаеш ли Били, че практически не е известно колко бункери има в Австрия?

– Сигурно са много, Бенц. Тези кифлички са много по-вкусни от вчерашните. От това сладко обаче сигурно ще ми остане петно.

– През войната във Виена и в цяла Австрия не са строени много общи бункери, а всеки си е правил сам под къщата или в мазетата и подземията на старите сгради.

– Няма ли все пак някакви регистри на сградите, Бенц? Струва ми се, че карамеленият им вкус е от изпичането. – Той вдигна кифличката към светлината.

– Това обяснява многото отвличания. – продължи Бенц. – Знаеш ли Били, според този доклад броят на случаите, при които жени са затваряни и държани от мъжете си в бункери и мазета, е почти равен на отвличанията с цел сексуално насилие и тройно по-голям от отвличанията за откуп.

– Трябва да се направят регистри на тези помещения. Бенц, в шоколада на тези новите има парченца лешник.

Вратата се отвори и в офиса влязоха инспектор Грим и Лили Бойл. Били и Бенц изтръскаха трохите и прибраха кафетата.

– Добро утро, шефе. – поздравиха те.

– Добро утро, момчета. Да идем всички в кабинета ми. Трябва да направим разбор на събитията.

Инспектор Грим извади от старото си куфарче голяма жълта папка

– Това е докладът от аутопсията Франсоа Ноф. – каза той. – Според него, реставраторът е мъртъв от около седмица. По същото време горе-долу когато намерихме г-ца Блуме. На тила е открита прободна рана от тънък остър предмет, подобен на шило. Много е възможно г-н Ноф да е бил отвлечен, държан някъде и измъчван, тъй като по ръцете и тялото му са открити протривания от завързване, а по пръстите и по лицето има следи от изгаряне, според експертите с киселина. Това впрочем е попречило да се свалят отпечатъци, но устните протези несъмнено отговарят на описанието от картона, който получихме от зъболекаря. При разпознаването градинарят Хръдличка и икономът Мориц потвърдиха самоличността, макар последния да изрази отчасти несигурност поради действието на киселината. И още нещо. Нараняването от електрошокова палка, което е причинило кома на г-ца Блуме е на същото място на тила, където е раната на г-н Ноф. Двата случая определено са свързани и вероятно този, който е отвлякъл Анна Блуме е същият, който е убил Франсоа Ноф.

– Аз направих подробна справка за г-н Франсоа Ноф. – продължи след инспектора Лили Бойл. – Биографията му е повече от любопитна. Той е на четиридесет и пет години, родом от град Лиеж в Белгия. Завършил „Живопис“ и „История на изкуството“ в Университета на Льовен, а след това започнал да се занимава с реставрация на антики. Замесва се във фалшифициране и контрабанда на антики и е осъден на пет години затвор, които излежава в родината си. След като излиза от затвора, той се мести тук във Виена. Защитава докторат по средновековна картография и известно време работи като изследовател в архивите на манастира в Клостернойбург. После изведнъж, по някаква причина, напуска университета, работата си в Клостера, премества се в Кирлинг и започва да се занимава с отглеждане на цветя. Притежава и малък цветарски магазин тук на Шубертринг и Хегелгасе.

Точно пред магазинчето има площадка с пейки, където се събират живущите наоколо старци. От тях разбрах, че г-н Ноф е бил един от най-уважаваните фитолози във Виена. Познавали го страшно много хора, които го търсели за съвети по отглеждането най-вече на редки и екзотични цветя. Бил мил, приятен и отзивчив, обичал да сяда и да приказва с тях на площадката, страшно начетен, духовит и много сладкодумен, защото им разказвал любопитни истории за растенията, а понякога рецитирал даже поетически фрагменти, но все пак с никой от събеседниците си не си ставал твърде близък. Казаха, че за последно са го виждали преди месец, но че изчезването му не ги изненадало, понеже и преди се е случвало да затвори магазина и да отсъства с месеци.

– Той често пътува по изложби. Както и по експедиции, от където носи причудливи растения. – казаха старците.

Когато им показах снимката на Анна Блуме всички потвърдиха, че тя често се е отбивала при него. Оставяла му някакви писма и документи и после си заминавала. Но не я нарекоха Анна, а Лорелай. Попитах ги дали са сигурни, а те казаха, че колкото и да е чудно, защото кой ли кръщава децата си с имената на мрачни легенди, но това е името на момичето и тя е асистентката на г-н Ноф, но не знаеха повече. Помолих колегите от отдела за изчезнали да проверят за момиче на име Лорелай и да се насочат към Виена и региона, дори да става въпрос за повече години.

Съседите казаха и още нещо интересно. От седмица насам, около магазина се навъртал някакъв тип с червено спортно яке. Няколко пъти питал за г-н Ноф къде е и кога ще се върне. Представил за търговец на растения и обяснил, че има спешна пратка за него и помолил за координати. „- Но не можехме да му кажем нищо повече, а и не бихме“ – рече един от старците, – „Понеже имаше нещо странно и прикрито в сухото му лице. Като на един от онези, дето членуват в сектите.“

Веднага щом излезе фоторобота с описанието на Били и Бенц, отидох да питам старците и те потвърдиха, че това е същият човек, но за това нека разкажат те.

– Ние не бяхме започнали още проверката, нали така Били?

– Така е Бенц.

– Когато влязохме в млекарницата на г-жа Ерде на Льовенгасе дето е срещу Дом Хундертвасер, за да вземем кифлички.

– Най-вкусните кифлички с парчета лешник в шоколада.

– Били разговаряше с продавачката за кифличките, а аз погледнах през прозореца, за да видя дали е отворил музеят Хундертвасер, където преди няколко седмици е имало голямо литературно четене и в момента все още стоеше експозиция, посветена на немския романтизъм. Смятахме да поразпитаме и да покажем снимката на Анна. Тогава, докато гледах програмата пред витрината, някой ме блъсна и аз паднах върху рафтовете с … Но нека Били да разкаже:

– Аз тъкмо разпитвах продавачката за кленовия сироп, когато усетих, че мъжът, който стоеше зад мен, изведнъж застина на мястото си и загледа втренчено към Бенц. Той беше извадил по това време снимката на г-ца Блуме и програмата на музея, които се канеше да покаже на администраторката. Мъжът леко се приближи към него, сякаш да се увери в нещо и след това бързо побегна, като събори Бенц върху сандъка с щрудели. Аз също хукнах след него и след малко, зад мен, усетих, че тичаше и Бенц. Гонихме онзи наистина дълго, но той се оказа физически много издръжлив, вероятно спортист. На Вайсгерберланда той прескочи през високата стена, която се наложи ние да заобиколи и после го видяхме да тича по алеята на Дунавканал, но взе голяма преднина и някъде малко преди моста го изгубихме. Но не беше напразно, нали Били?

– Така е Бенц.

– Докато го преследвахме той съблече якето си, за да се движи по-бързо. – Бенц извади плик с червено спортно яке.

– Вътре нямаше нищо друго освен тези. Мисля, че са румънски. – И Бенц показа в шепата си няколко дребни монети. – Сигурно беше румънец, иначе нямаше да побегне към табуна с румънски цигани, които се бяха настанили в една градина на Трепълвег нали така Били?

– Така е Бенц.

Вероятно те са го скрили, но като ги попитахме, не казаха нищо. Не били виждали да минава такъв човек оттам. После Били показа снимката, която явно им направи впечатление и дори ги стресна, въпреки, че отрекоха да знаят нещо, понеже изведнъж започнаха да се разотиват, което не е характерно за циганите, а докато преминаваше една стара циганка подвикна ‘вражикер’ или ‘врожитер’, което не знам какво означава.

– Вражитор (vrăjitor). Таласъм означава. На румънски. – каза Лили Бойл.

– С Били направихме описание и макар че не успяхме да го огледаме добре и двамата сме съгласни, че фотороботът много прилича, нали така Били?

– Така е Бенц.

Инспектор Грим погледна портрета. Лицето беше бледо, изпито и прорязано от множество резки и бръчки, с големи скули, хлътнали очи с остър поглед и набола прошарена брада върху ясно изразената волева брадичка. Разпиляната неоформена коса беше леко оплешивяла на темето като тонзура.

– Прилича на лице на монах. – промърмори инспекторът.

– После с Били проверихме в музея. Оттам потвърдиха, че Анна го е посещавала в началото на месеца. Отначало ежедневно и сама, а след това в компанията на един млад мъж. Тогава е дошла и за последно. Продавачката описа мъжа като висок строен атлет, нахакан, с широки скули, елегантно облечен, подреден и с добри маниери. „- Същински спортист“ – каза тя и също, че е запомнила това, понеже самата Анна й е направила силно впечатление. „- Бледо и чисто като на ангел, тъжно и замечтано лице. А да видите после колко беше румена и как се усмихваше на този господин.“

Попитахме я и за мъжа, когото преследвахме и й показахме якето. Тя каза, че го е виждала и че е идвал често през последната седмица. Влизал в галерията, но не гледал експозицията, а се оглеждал сякаш очаквал или търсел някого. При едно от посещенията тя го попитала дали наистина търси някого, при което онзи се притеснил и тръгнал към вратата, но на изхода се спрял, върнал се и я попитал дали не е виждала белокос мъж с бастун със златна ръкохватка, на който му липсват два от пръстите на ръката. Това се набивало на очи, а онзи му бил стар познат, когото не е виждал от години и очаквал, че може би, ако е в града, ще посети изложбата. Тя спомена също така, че мъжът говорил отличен немски и все пак с някакъв лек акцент, подобен на този, с който говорят руснаците.

– Добре. – каза инспекторът. – Лили, бихте ли обобщила какво имаме досега по случая?

Лили застана до флипчарта, отвори папката и като зачете, записа няколко опорни точки:

– Ето какво имаме: Отвлечено момиче с фалшива самоличност, любителка на поезията и романтизма; скромна и затворена, но излиза и се среща със спортист. Убит бивш фалшификатор, експерт по средновековни карти и цветя. Мъж с червено яке, вероятно румънец, който знае нещо за момичето и нещо се опитва да разбере. Той обаче не е наясно с убийството на Франсоа Ноф, тъй като го издирва седмица след това в магазина му. И накрая: Белокос мъж със скъп златен бастун, който няма два пръста на ръката и който може би е свързан по някакъв начин с всичко това.

Освен това две други неща изглежда имат голямо значение за случая: „Романтизмът“ – тъй като всички изброени хора са посетили експозицията в музея, освен Франсоа Ноф, който е бил отвлечен и после убит. Другото са „Цветята“. Някак този случай се върти около цветя – цветната оранжерия на Ноф; също семената на йерихонската роза; името и самоличността, които си е избрала Анна Блуме, а и „синьото цвете“ на Новалис от никнейма й.

– Много добре. – каза инспекторът. – Абстрактно, фрагментарно и объркано и все пак много добре. Този случай започва да има характерно лице, което тепърва ще трябва да разчитаме. Господа Били и Бенц, искам вие да проверите с какво точно се е занимавал Франсоа Ноф в своя магазин. Разпитайте клиентите, с които е общувал и проверете доставчиците, които е посещавал, както и изложбите. Пуснете фоторобота на румънеца за издирване и говорете с посолството. Ние с г-ца Бойл ще отидем до университета, за да научим нещо повече за Романтизма. Ако колегите от службата за издирване открият някаква информация за Анна или Лорелай искам незабавно да бъда уведомен.

1 Novalis: Aphorismen – Kapitel 6. „Es gibt manche Blumen…”

2 Курт Швитерс, „На Анна Блуме”, прев, от немски Венцеслав Константинов.

аз и ти

2016/07/28 § Вашият коментар


ще кацнем върху птица,някой ден,
ще плуваме върху делфини-те
усмивката ще долети на устните ми/ти от своето
небе прокудено,
ти няма да си
втората за никой,
аз няма да съм
сам за някой
и няма да сме аз и ти.

Отново

2016/07/27 § Вашият коментар


Отново на краката си отново
Ръцете над небето си в джобовете
И кладенец почти един и същият
Тъй радостно студен че сякаш лятото.
Отново на сърцето си отново
Светът е знак за тихо обещание
Очите ти блестят над всички вечери
и утрото отново пак е утрото
А ти си вятър ли си
погледът ми пак изпраща кораби,
топи се в синьото
Отново пак е синьото
Тъй както съживява се душата ми

Imago Verbi

2016/07/13 § Вашият коментар


RIBA Exhibition Poster High Res

В топлата привечер на тази юлска неделя, поднесен с чаша студено розе и безалкохолно мохито, ние сме подготвили за вас един коктейл от модерна наука и поезия, съвременна литература и барокова музика, сантиментални рисунки и социално видео, наречен „Imago verbi” (Образ на думите)

Проф. д.ф.н. Иванка Мавродиева (Софийски университет) ще представи значението на оратора като личност. Човекът, който презентира – Който презентира себе си.

Стояна Стоева и Георги Петков ще направят един поетически перформанс, който ще срещне и противопостави поезията и биографиите на няколко знакови поети на любовния символизъм: Пол Верлен, Артур Рембо, Е. Е. Къмингс, Пол Целан, Марина Цветаева, Оскар Уайлд и ще се пита – в срещането или разминаването между копнеж и действителност – кое е фикция: мечтите или живота?

Следва кратко представяне от И. Мавродиева на романа (под печат) на Г. Петков „Ръката на Мария“, а последния ще бъде призован да обясни, показвайки изложбата от илюстрации към книгата, защо смята, че „всеки може да рисува“.

В паузите между отделните представяния ще звучи барокова музика, за да даде път на отмората и насладата в една свободна дискусия.

Думите са отражение на света в душата. Думите са изразяването на душата в света. Всеки може да рисува, да пише, да звучи. Всеки може да… само аз, само ти. Imago verbi.”

Събитието е с времетраене час и половина. Начало 24 юли, неделя, 19ч.

Социалната чайна на Варна.

Представяне на участниците:

ivankaПроф. д.ф.н. Иванка Мавродиева

е преподавател в Софийския университет по реторика, бизнес комуникация, връзки с обществеността и академично писане. Автор е на книги, които представят систематизирана научна информация в нови сфери и в традиционни области, преоткрити през погледа на преподавателя, учения и изследователя: „Парламентарното красноречие в България в XVIII, XIX и XX ОНС” (2001), „Интервю за работа” (2002), „Как да презентираме успешно?” (2007), „Виртуална реторика: от блоговете до социалните мрежи” (2010), „Академично писане” (2005); „Академична комуникация” (2010) – в съавторство с Йовка Тишева, „Политическата реторика в България: от митингите до  Web 2.0 (1989-2012)“ (2012), „Реторика и пъблик рилейшънс“  (2013).

Съставител е на два сборника и една христоматия с ораторски речи: „Съвременни реторически практики” (2010), „Образци на съвременното красноречие” (2010),  „Комуникации във виртуална среда” (2010).

Член на  Executive board of the Rhetoric Society of Europe – RSE. http://eusorhet.eu/

Главен редактор на електронното научно списание „Реторика и комукации“ http://rhetoric.bg/, което се издава от септември 2011 г.

11188311_850771674991124_1827094462848512398_nд-р Георги Петков

Завършил е философия (PhD, СУ), работи като дизайнер, занимава се с писане. Основно на проза, понякога на поезия: сатирична, сантиментално-сериозна или сатирично-еротическа. Изкушен е от писането на кино анализи и театрална критика в стилистиката на субективния реализъм и от различни „други“ на съвременността жанрове. Предстои да излезе първият му роман „Ръката на Мария“. Често рисува лисици.

StoyanaStoevaСтояна Стоева

е завършила философия (СУ). Консултант и преводач с над 10 години опит в неправителствения сектор, консултирането и развитие на проекти и услугите в сферата на маркетинга и изследванията. От 2013 г. е част от доброволческа група Розови очила и отговаря за финансирането и фондонабирането в организацията.

През 2014 г. от Мая Донева и Стояна Стоева създават във Варна „Социалната чайна на Варна“. Проект, замислен като алтернативно социално пространство, където младите хора с ограничен достъп до пазара на труда да получат своята първа работа.

някога юли

2016/07/01 § Вашият коментар


Такива са ми били годините,
понякога теб, понякога юли –
все бъркам човека и времето,
знаеш.

Толкова вечност си отиде без време,
времето си отиде без човек,
човекът си отиде без вечност,

и ето, че пристигнал при себе си,
без да е извървял нито-една-крачка-по-напред,
разположен върху чак-толкова-много-свобода,
която е основанието на волята и стремежът към щастие,
по Аристотел,
той не може,
вечността да върне в човека,
човекът във времето,
времето отново да разпознае…
– понякога теб, понякога юли,
все бъркам сезоните,
знаеш.
сякаш е само един,
сякаш си ти.

на А.

%d bloggers like this: