За театъра и за народната душа – по повод документалния филм за Йордан Радичков „Черказки хроники“ и неговото представяне


5e_9p00s4

За съжаление има толкова малко интервюта с Радичков. Този филм свързва две от най-обширните. Една приятелска разходка, в която чуваме само неговия глас и виждаме неговия образ. Толкова за филма. Той е безценна среща с незаменимо автентичният човек. И страхотното режисьорско решение тук е, че режисьорът не се намесва.

Радичков не е възможно да бъде разказан. В неговия свят просто може да се потопиш, да го харесаш и/или „да започнеш да говориш на неговия език“, както каза Иван Добчев при представянето. Ще добавя, че освен насладата и уютът, с който писателят довежда и утешава толкова много читатели около своята „закрита“ и потопена в язовира родна Калиманица, Радичков събужда, напомня (с мека усмивка на острото си лице), посочва, предизвиква и даже съди. А това е безценно. Да започнем с Добчев и театъра.

Призовавам читателя, който е решил да изгуби 10 мин с четенето на този текст от 4 страници да бъде търпелив в началото към това, което ще му се стори като твърде остра критика. Всичко, казано в началото не произлиза от песимизъм, а от оптимизъм за това, което Радичков разказва за театъра. Частите: „1. Представянето и театъра. Професор. 2. Представянето и театъра. Актьор.“ – могат да се определят негативно, а позитивноЛ Частите: 3. Радичков и театърът; 4. Радичков и народната душа. 5. Корен и хармония. 6. Казан за свинска мас. Пропорцията е към второто.

1. Представянето и театъра. Професор. Мога да разбера, но не мога да приема как така един интелектуалец с претенции като Иван Добчев ще излезе да представя документален филм с голяма червена папка-бонбониера, от която ще чете текста, който е подготвил, тромаво, запъващо, дълго, пълно с клиширани препратки, монотонно, обясняващо на публиката (която все едно за пръв път чува или чете Йордан Радичков) връзката между бай Йордан (ние трябва да сме наясно колко професора е близък с писателя) Кортасар, Маркес, Селинджър, магическия реализъм и какво ли още не. По-лошото бе, че той прочете и личната си история, която има с „Бай Йордан“ при едно пътуване до Македония. Защо трябва да се четат от папка лични истории? Да се разказва за приятел от папка? Да се прави дисекция за похвала и, понеже говори професор, да се убие нещо живо и сърдечно в термини. Кой кого хвали? Професорът – писателя, или професорът се кичи с писател?! Иначе историята беше добра, но, така разказана, от папка, от професорско облекло, мен тя ме изпълни с неискреност. Казвам това не за да се заяждам с Добчев (той наистина преживява искрено Радичков), а да посоча контрапункт: Представянето на филма и книгата бяха, за мен като публика, обратното на това, което са филмът и книгата. Радичков не е възможно да бъде разказан. В неговия свят просто може да се потопиш, да го харесаш и/или „да започнеш да говориш на неговия език“- така каза Иван Добчев. Да започнеш да говориш на езика на народната душа, пък ще каже Радичков. 

След малко за това.

2. Представянето и театъра. Актьор. Не знам дали това е една от суперсилите на изкуството на НАТФИЗ, но очевидно навсякъде в театрите и киното това може да се забележи, актьорите използват добре тренирана модулация на гласа, само че тя няма нищо общо със смисъла на текста. Рев, истерия, смях, спокойствие, тъга, крещене – това сякаш е задължителен аксесоар на актьорите, за да покажат те колко умели актьори са. Дали обаче тези звуци съответстват на чувствата и на ситуацията, и на образа; дали не го пресилват; дали го разбират – това сякаш не е важно. Сякаш нормалността на героя ще убие театралността на етюда. Животът – театъра. Но става обратното.

Когато говори стар човек, не е достатъчно да говориш с глас на престорен старец. Старецът освен характера «старост» има ‘мечта’, ‘болка’, ‘смирение’, ‘радост’. Бездната не винаги предизвиква отчаян тон и интонация, тя може да предизвиква също страхопочитание и спокойствие. Във викът има тишина. В тревогата – спокойствие. И всичко е казано в текста. И в живота. Ама кой да чете смисъла на текста в театъра?! Нали е театър, за режисьорът е по важно сценичното действие, а не действието на живота и е по важно какво той самия оригинално е решил (като професор) върху някакъв текст. За актьорът пък е важно да се покаже, да изкара модулация, а не да пресъздаде смисъла. Не да бъде проводник, а себе си да покаже. Така актьорът и режисьорът са създали сценично действие и театрални етюди. Всичко това създава неискреност и пресиленост. Още преди повече от 100 години Оскар Уайлд казва: „Изкуството се стреми да открие себе си и да скрие твореца“. За българския театър по настоящем е характерно обратното: Скрива се изкуството и се открива актьорът. Има два вида актьори (това важи и за режисьори, сценографи, професори, политици, за баничарите и стругарите не е така): а) топ-актьори (тарторите) и б) мечтаещи-да-станат-топ-актьори (склонни да проституират или да се страхуват и роболепничат, за да стане). Топ-актьорът е суперсила в тясната общност на театралите. Той може да създаде друг топ-актьор или да унищожи цяла колония мечтаещи-актьори. За топ-актьорът не е нужен истински хумор, става и просто халтурен гег. Той грее от себе си. А и няма излишно време. Той продава от себе си представлението. Публиката (оскъдна на време и пари) отива да гледа познатия актьор. Публиката добре познава топ актьорите. Те са: «оня дето търка билетчета», «пещерската гроздова», «блажиш ли дядо попе» и «главните от сериала», от ‘господари на ефира’, ‘Слави’, и други. За публиката е важно да каже, че ги е гледала на живо и че е било супер. (Нека не се усмихва „елитната публика“, тя е публиката на професора от точка първа).

Тази картина за театъра и за народната душа знам, че ще си представите ясно, макар и да ви е неприятно да го чуете.

Ето сега да чуем нещо истински приятно.

3. Радичков и театърът. Със светещи очи, безкрайна любов и без да се замисля великият български писател Йордан Радичков отговаря на въпроса: „Какво е за Вас театъра?“ с думи, от които всеки театрал би изтръпнал от възторг. Той казва: Още с влизането си в театъра, аз бях променен завинаги. Толкова много ми хареса сцената, средата, даже миризмата на театъра. А когато свърши първото ми представление и публиката започна да ръкопляска, това беше изживяване, което ще помня винаги.

До тук добре. Всеки първокурсник ще даде живота си, честа си, своята и на близките и всичко, за да участва в това.

Ето обаче как обяснява Радичков това свое усещане:

Писането и четенето – казва той – са едно самотно занимание, в което единият, писателят, се изправя в своята самотия и споделя нещо на читателя, когото той не познава, който е някъде там, четящ в своята собствена самотия. Макар да не познавам читателя – казва Радичков – аз съм се стремил винаги да бъда максимално искрен с читателя, да не скривам нищо от него, защото ние сме изправени един пред друг, лице в лице, самотия срещу самотия. Ако се случи този контакт и тази искреност се предаде, това поражда страхотно чувство на сближаване. А представете си в театъра, когато на постановка са събрани 400-500 човека, всеки от които преживява едновременно. Колко стократно усилено е тогава това чувство и преживяване на връзката. На искрения контакт между писателя и читателя, между твореца и публиката. За това, казва Радичков, чувството в театъра е невероятно. Заради едновременното преживяване на тази искрена връзка (много близо до ‘народната душа’, както ще се изясни). Това е първото, което съвременния театър трябва да помисли, когато пресилва и преиграва посланието, когато заменя хумора с клише, и когато не гледа живота, а гледа етюда. И ако това гледа, то нищо от посланието, което се опитва да предаде бай Йордан, няма да достигне до публиката не само на Сфумато. По скоро едно име, помнено с искреност, ще бъде омъртвено и разчленено на сцената, а актьори и режисьори ще се накичат с неговите части.

4. Радичков и народната душа.

Следващото, което казва Радичков е още по важно за мен:

Той казва така: ‘Аз винаги съм се опитвал да черпя или да се опитвам да разгадавам нещо от народната душа. Писателят наистина залага сюжети, един или друг „капан“, на който да реагира читателя (без да престава през цялото време да бъде искрен), но тези „капани“ от къде са взети?’ Те не са измислени от автора, а авторът ги е видял в живота и ги споделя, искрено, на читателя, на зрителя. Самият автор е един обикновен човек – казва Радичков – който през по голямата част от живота си е потопен в битовизми, но заедно с обикновения си битов живот, в който има пикове и спадове, той участва в една народна душа. Народната душа сякаш има свой живот, в който обединява всички нас. Тя не е оставяла никога суеверието, понякога е религиозна, понякога е атеистична, опитва се да се справя със своите безбройни болки и проблеми по най-различни причудливи начини. И когато авторът докосва читателя или зрителя то е чрез нещо, с което заедно съ-участват в народната душа. Споделят една болка. Споделят близост. Най-често споделят страдание. За това искреността е задължителна. Не може споделеността да се преиграва или преправя, защото това би попречило на срещата в народната душа (най-често основана на страдание) да се осъществи наистина.

Тази представа е същото, което Уайлд казва за изкуството: Целта на изкуството е да открие себе си ( Радичковото «народната душа») и да скрие твореца (т.е. да приюти автора и читателя). За това е уютно да се чете и гледа Радичков.

5. Корен и хармония. Впечатляващо в този документален филм е и още нещо. Ние знаем историята за родното село на Радичков Калиманица. Малкото северозападно село, което е обезлюдено и потопено във водите на един язовир. «Закрито», както се изразява той, макар че, чрез писателя то остава със своята мирова светлина открито завинаги. Във филма Радичков е сниман в покрайнините на селото, близо до Живовци (ако ви срешне тенец, знаете,ч е може да го пратите в Живовци при Мустакерата) и изобщо в една, както казва той, територия от около 5-6 километра, където се случва всичко в света на неговата литература. 5-6 километра, които събират – в народната душа – стотици хиляди българи от няколко поколения и ги връщат при техните си 5-6 километра. Това е всичко за човека, коренът на неговия живот. И когато човек е наясно с корена си, успокоил е и е подредил себе си, няма защо да бърза, а бавно се разхожда и забелязва в своите си 5-6 километра вселена. Няма как, казва Радичков, човек, който самият себе си не се е подредил, да подреди чуждите работи. Човек, който е подредил своите работи и е намерил корена си, изпитва състрадание и няма защо да е престорен, неискрен и прикрит. Нека за мен за теб, за политици, режисьори, актьори и всички, това бъде урок.

Сега за дяволите.

6. Казан за свинска мас.

Най-доброто представяне на филма направи внукът на писателя, който най-в началото каза така:

«Това е филм за големия български писател Йордан Радичков. Аз се казвам Йордан Радичков. Аз не съм големият български писател Йордан Радичков. Приятно гледане!»

Няма какво повече да се каже от това.

Аз обаче изобщо не съм Йордан Радичков и завършвам този текст с едно предизвикателство към сценографи, режисьори, актьори и театрали (ако са изтърпели до тук, значи са широко скроени). Във филма Радичков разказва историята за една малка църквица, която го е впечатлила изключително (няма и да се опитвам да преразказвам как… ). В тая бедна църква няма почти нищо освен една рисунка, която представлява следното: В един малък казан, по-скоро котле, в което се топи сланина, е поставен един грешник, когото един дявол полива с малко канче, явно за да го мъчи. Друг дявол отива към котлето, носейки две три оскъдни дървета. Явно рисувачът не е можел да си представи извън своята бедност един пищен ад, с големи огньове и казани. Все пак той е имал нужда да изобрази този дявол и това наказание и да го илюстрира по мерките на собствения си свят. Това е образ на онова, което Радичков разказва за душата на народа, за живота, който е център на изкуството, в който писател и читател, положени в своята самотия, са изправени един пред друг и са свързани от своята искреност, която лежи в техния корен.

lebedi moi

***

 

Advertisements

На моя брат сър Айзък Уолтън с най-чисто и голямо приятелство:


На моя брат сър Айзък Уолтън,

експерт в изкуството на риболова,

с най-чисто и голямо приятелство:

HENRY BAYLEY, Artium Magister. 1653г.

(превод от латински Г. П.)

***

Един и същи риба е и лекар, и онзи,

Който от този лек приеме, със сигурност ще оздравее,

Такова е спасението на удивителния Бог.

А ти приятелю, чети между редовете –

Тук тайна има някаква в написания слог:

Това копнея аз, това копнее той – ДОБРИЯТ БРАТ НА ТРЪСТИКАТА РИБЯ !

Да ме спаси от моите тегоби – благодаря Ти ГОСПОДИ!

Той риба е и риболовец едновременно, аз вярвам,

Защото и рибарят може да обича рибата.

уолтън

CLARISSIMO AMICISSIMOQUE

FRATRI, DOMINO ISAACO WALTON

ARTIS PISCATORIAE PERITISSIMO.

    UNICUS est medicus reliquorum piscis, et istis,
      Fas quibus est medicum tangere, certa salus
    Hic typus est salvatoris mirandus Jesu,
      Litera mysterium quaelibet hujus habet.
    Hunc cupio, hunc cupias, bone frater arundinis, [piscis]*
      Solverit hic pro me debita, teque Deo.
    Piscis is est, et piscator, mihi credito, qualem
      Vel piscatorem piscis amare velit.
                                                       HENRY BAYLEY, A.M.

„Ръката на Мария“ – Download PDF


korica

Благодаря на читателя за интереса към книгата!

Книгите са написани, с цел да се четат, а не с цел да се публикуват. В тях авторът споделя послание, което е открил като важно – според възможностите си за изразяване и съгласно език, присъщ на природата на самото послание. Писането с мания за авторство и лична популярност е пошла мода на културно деградирало общество и е вид порнография. Това важи за всяко изкуство. Аз не желая да участвам в бардаците на българските издателства.

To reveal art and conceal the artist is art’s aim!    O. W.

Предоставям този роман на неговата публика с пожелание за: Здраве и живот за любимите хора!

 PDF   –   9,2 MB

 фейсбук страница

Почти всички истории тук са действителни и са с референции към текстове от XIV, XVI и XVIII век (това донякъде определя особената стилистика); Алхимичните виждат за пръв път светлина извън латинския език тук; Стиховете на Уолтън – за пръв път на български; Повечето събития са изведени от колекция ‘Градски легенди от Виена’. Всички описани места и вещи съществуват или са съществували реално. Скритите цитати от Уайлд, Витгенщайн, Хайдегер, Кант etc. са бъбривост, свойствена на интелектуално его, поставена за стил, морално незначителна, и за това неподходяща за разбирането на самия живот. Такава е и цялата философия. Тя, както приключенската и криминалната линия на романа са вещи, около които ходим.  ‘Всичко е в човешкото сърце. Слънцето, луната както и останалите минерали са просто елементи, които използваме’.

На моя мил приятел мистър Айзък Уолтън, THO. WEAVER, M.A. 1649. г.


На моя мил приятел мистър Айзък Уолтън,
в прослава на риболова, който и двама обичаме.
THO. WEAVER, M.A. 1649. г.

НАДОЛУ по този нежен поток
с бряг лъкатушен;
Пременен и ухаещ
взел най-доброто от гардероба на Флора.
Тук с тънко цвърчене
Въздушният хор изразява умение
първо в мелодии разногласни,
после заедно – в хор,
а очарованата риба се опиянява
от звуците, за които е няма,
презира елементът «вода»
и скача във въздуха,
сякаш перките й
да бяха крила.

Тук наслаждения най-висши и прекрасни
– за тялото, душата и за слава –
са сложени пред нашите прегръдки.
Не носят болест те, ни грях, ни срам.
И рози без бодли израстват там,
а без жила са медните килийки,
но може би в това е тяхната щета,
тe своя трудност имат и цена:
Стърчаща пръчка, рошава коса
и насекомо с кука.
Но тука,
О, дете на Епикур,
напълва жадната душа
и празната тава
такъмът твой!

Щом в бистрия поток попадне ларва
тя бързо бива сграбчена от клен;
в калта за твоя червей,
змиорка се извива и бива
да си много бърз, ако е едра;
Шаранът предпазливо се повежда
– ще бъде уловен, но ако е изморен.
А линът,
на потока лекар, ей го тука,
във тъмната си дупка чака кука.
Застанала зад корена
в засада дебне Щука –
самата тя – и плячка, и ловец.
И всичко туй,
което е било за развлечение
се слага най-подир
за храна или пък за лечение.
В потока бавен коварното перо
лови платика гладна.
А несъмнено в някой пъргав брод
муха подмамва шарена пъстърва.

Когато риболов на тези същества
да практикуваш избереш ти мъдро,
почитай тяхното творение –
ще разбереш каква голяма полза носи то,
защото рибите в това изкуство,
наистина спасяват хора.
Да мамиш, лъжеш и подвеждаш.
Да впричмваш, хващащ и плячкосваш,
е тук невинно.

Покрай потоците кристални можеш,
да пазиш съвест като извор бистра.
И щом от мрачни мисли ти откриеш,
че е обзет умът ти неспокоен,
оставен без приют,
обгърнат целият
във меланхолия солена,
разстроен, натъжен, сериозен, хванат.
Тогава своя лек вземи – метни стръвта,
и всички грижи, неспокойни мисли
ще отлетят с такава скорост надалече,
че сякаш хидрофобия ги е обзела.
За туй спокойствието на вода в гърдите имай,
челото ти ще се изглади.
Далеч със този спорт от грижите и от шума,
при евтината мълчалива радост.

Тъй както Актеон, преследващ и преследван –
Съдбата често прави приказките верни:
– „Соколът болен, уморен, за ден,
не литва веч, но утре е далеч.“
– „При картите и заровете често
кесия и спокойствие се жертват.“
– „Наследството на дъщеря и син
зависят от прищевките на случая.“
– „Вреди и пакости, злини,
от виното се причиняват всеки ден.“
И както вярно казват турците
– „Във всяко зърно грозде дебне дяволът“.

А по натам докато се стопяваш
като изсъхващо дърво
с усукани бръшляни –
Съдбата е така предизвестена
на онзи, който предоставя
наивно своето блаженство
в прегръдки нежни на жена.
Защото в края ласките им жилят.
Но всички радости се връщат
отново при рибаря!

Затуй на онзи бряг да седна искам,
свободен от умората на тогата и меча.

И жалки са копнежите на тези,
които за народи си мечтаят,
да завоюват и да отбраняват.
Защото моят прът ми дава
най-истинското съдържание,
най-сладката невинна радост,
с-такава-рядкост-случил-се-късмет,
от скиптрите,
макар това е
по Божията справедливост!

1513215_605109409557353_1381948343_n

Думите за ‘Теб’


един свободен превод на фрагмент от Августин – ( Augustinus Hipponensis – In Evangelium Ioannis )

„Нима думите можеха да създадат нещо, ако звучат и прехождат?
Но какво ще са – ако се изричат без да отминават?
Ден след ден говорени напразно те са безполезни за нас – така изглежда.
Прехождат без да бъдат нещо повече освен думи.

Но има в самия човек слово, което остава вътре, докато звукът звучи през устата.
Какво е това слово? – Вижте вашата любов! Тя е велико нещо.

Има слово, което се изрича духовно, – Разбираното от звука, а не самият звук.

Ето слово е, когато казвам ‘Теб’. – Три букви са и една сричка.
Но нима Ти си тези три букви една сричка?
Колкото малки и нищожни са те, а толкова огромно нещо е разбираното във тях  -Теб!
Какво става със сърцето ти, когато кажеш ‘Теб’?
Какво става в моето сърце, когато кажа ‘Теб’?“
/…/
Как познаваш някакво живо съществуващо и с кое в твоето сърце ти го усещаш: безспирно, безкрайно, всемогъщо, присъстващо навсякъде. В настоящето и във всичкото, без нищо да го ограничава?
Когато тези неща биват познати, това е словото за ‘Теб’ в сърцето.
И да, очевидно е, че това е звук, който съдържа три букви, една сричка.
Те прехождат и отминават, звук са, букви са, сричка са.
Преминава това слово, което звучи, но онова слово, което е обозначавало – в душата, на който го е казал; в разбирането, на който го е чул –
то остава, отминават звуците.

augustinus-hiponensis

за спомен лято


Безкрайност от необратими дни
и синьо само по ръцете,
зи/ми
наречени със имена на цвете,

Оставям ти за спомен лято
ще го намериш там, отново там,
пропито в сол,
изгаряло на слънце
сляпо
от дъждовете, ветровете, времето;

преметнато на онзи стол
за онова момиче хубаво.

Изсъхнало и крехко с цвят на
бледо-синьо-нежно-розовото ти небе.

Чукни го с пръст като отидеш, за да се разпилее
несходната със времето му вечност.

През старата ограда с дупки към делфините

Върху „Черното пиле“ – моноспектакъл на Мариус Куркински


от Георги Петков

(субективна рецензия)1

***

„— Тука ми е — казва — тежко, вътре! „

Николай Хайтов, Мераци.

За скуката, смеха и за червивата съвест

Малко хора от публиката, убеден съм, не са почувствали скука, определени сцени не са им се сторили твърде дълги и предвидими, а представлението е било за тях изцяло развлекателно и изпълнено с живот.

Малко хора, вярвам също, не са се смели, а са останали равнодушни към тези така прости и даже диви разкази и са били разочаровани от спектакъла. Разочаровани, понеже този път Мариус не ни разказва Чехов, Платонов или Достоевски – едно висше по плът слово, което бавно идва и открива смисъла си в душата на публиката, за да я възкачи и приеме в прегръдката на мъдростта си’, а разказа едно диалектно, бедняшко, чобанско слово, съпътствано от груби изобразителни, даже вулгарни движения, които често предизвикваха съвсем повърхностен смях в зрителя.

1. За скуката. Защото в тези три разказа на Хайтов наистина витаеше скуката, протяжността и баналността: Веднъж в откъснато от реалността на публиката в театъра време и място на селското; И втори път в познатото на реалността на публиката без-времие на битовата скука.

Въоръжен с историческа култура, със селски туризъм и с доверие към актьора, зрителят попада чрез този спектакъл в една обстановка, която не му е присъща и не му е приятна. Той наистина изпитва съчувствена симпатия:

към чичо Каньо и Юмера („Мерак“), които са тръгнали да осеменяват овце и ще вземат поука за себе си като мъже от коча. А от нежността на коча към овцата ще вземат разбиране за любовта и културата „защото не е ли култура, другарю наместник, да умеят хората да се обичат?“

към старият чобанин („Пазачът на овесената нива“), който, заобиколен от близките си „Хора на живота. На които малко им се работи, а много им се живее“, им дава и дава парите си, събирани от чобанлъка. А когато, стар и болен, спира да може да работи, без да има продължител и помощник, но смъртта не идва и даже ракът си отива („дето една лясковенка ме научи да смуча тръносливки “) той засява една безсмислена овесена нива и никой не може да проумее (но и не иска), че едреещият овес е единственото изражение на неговият живот.

– най сетне към бедняците-предприемачи на опустялата чаршия („Черното пиле“), чието – не щастие, а щастийце – се изразява в игрите и шегите на двойка не до там благозвучни черни коса, затворени в клетка и спасени от това да станат мехлем за брадавици. И заради това щастийце, тези хора, „видели много погребения и с музика и без музика, с поп и без поп“ помнят най-дълбоко погребението на черното пиле: „на Веселичкото, на Смехът“

За тези неща зрителят в театъра изпитва наистина съчувствена симпатия, но все пак не може да си представи, че сам той (или тя) ще е органична част от това време-място на селското. „Да се учи на нежност и любов от коча“, да бъде «бедняк предприемач, който се радва на такова дребно веселичко», да се върне на село, въпреки че заплатата в града не стига. Освен през метафора.

Но това не е метафора, разказана за удоволствие на зрителя, а и не е метафора изобщо.

Ето че някои от разказите стават дълги. Познати за нас, но чужди. Предвидими, но нежелани. „Коли, бренди, песни и морета. Не ще овце.“ 

Процежда се скука. Като студен дъжд на нещо неприятно, което е под нивото ни и към което не искаме да се върнем. Нещо вулгарно и банално. Нещо срамно. Спектакълът досрамява, и само за много малко хора, надявам се, той е бил изцяло развлекателен, слънчев и изпълнен изцяло с живот и веселба от тази срамота.

Защото за героите това не е така. „— Тука ми е — казва — тежко, вътре! „

Вторият момент на скука вече е познат на публиката и изяснява първия. Това е без-времието на битовата скука. Онези всекидневни, дребни, протяжни, дни, дела и думи, каквито всеки има в живота си, в които тегне болката и от които съвременния човек бяга да се спаси „с чужбина, бренди, песни и морета“. Тази скука тегне от самия текст и от самия спектакъл, и ако на зрителя му доскучава динамиката на някой от разказите, това е така често и в самия живот. (усещането на това, за мен, е израз на силата на спектакъла, както усещането за баналност, меланхолия или болка е силен режисьорски подход, използван от Триер). Точно “намерените в скуката и баналността“ безценност и красота на живота е за мен гениалната рефлексия, която се извършва в този изключителен спектакъл. Защото в живота тегне скуката и баналността на битовизма, но в тях се създава истинската близост между хората, вълшебството на любовтта, чувството за безвремие и вечност. Тук във времето, не там другаде. Това ще се опитам да покажа в разказа за смеха.

2. За смеха. Наистина този път Мариус не ни разказва Чехов, Платонов или Достоевски, както бяхме свикнали в другите моноспектакли, където гениалната актьорска игра постепенно издига и поставя публиката в един сложен и мъдър текст, във вечността на казаните в него истини, до които, когато публиката бъде доведена от актьора, стигайки в душата на текста, сякаш очиства и изживява своята душа. Този път Мариус разказва едно селско долно, мръсно, смърдящо, чобанско, диалектно, бедняшко слово, изречено в баналността на времето, където част от публиката (надявам се малка част) не може да разпознае душата си – не може да се усмихне, а най-много може да се присмее. Сякаш тази публика не понася баналността на делника, а само радостта на празника, удостоявайки се единствено с „каймака“ на смисъла и на живота.

Така тази публика не е успяла в представлението: да чуе как едрее всеки ден овесът в безсмислената нива на Чобанина; Да види нежността в закичения на ухото здравец на мъжа, и да чуе как пее щастието с гласа на черното пиле в душите на бедните предприемачи, много по-сладко от гласовете на най-великите певци. Аз си мисля (и дай Боже), че всеки е чувствал нежността, щастието и едреенето на живота като вечност, открита във времето – не там някъде на утопично «другаде», а тук, в обикновения живот. Не като получена отгоре, от висша мъдрост, истина, а отвътре, от истината на човешката душа. Така е и за простия селянин и за театрално възпитания софиянец (постановката гледах в ‘Сълза и смях’). По отношение на истината на душата те си приличат. И на неистината. 

За малко хора (надявам се за никой) представлението е било изцяло развлекателно и изпълнено с живот. И те са се забавлявали на безумието на Чобанина, който гони свинете от нивата си на живота с едреещия овес.

Защото и вие познавате такива свине, които идват да се отъркалят в овесената нива. Да я съсипят. Защото са свине.“ На безумието на чичо Каньо, който кара намесника да организира обучение по обноски, и когато намесника слуша историята за коча, започва да го сърби крака, да го сърби, сърби, защото и него го гризе съвестта.

Малко хора, надявам се, са се развличали напълно и са се смели над срамотата, над тъгата и над съвестта.

За червивата съвест.

„Ококорили се едни звездици, като че в роса окъпани, едни плахо-плахо попримигват, други — сериозни, светят и не шават, ровят в очите ти и питат:
— Как е, чичо Каньо, как е?
— Ами добре е…
— Добре, добре, ала можеше да е къде-е по-добре! Я си помисли!
— А, стига съм мислил! Ще спя!
— А, ще спиш. Ама не можеш! — реже ме право в очите най-високата и ясна звездица.
— Не можеш да заспиш, защото ти е червива съвестта!“

Черното пиле“ е една оптимистична пиеса за тъгата и нещастието. Оптимистична, защото „червива съвест“ има там, където има съвест.

Нещо се пропуква в баналното и всекидневното, то извиква безпокойство и безсъние. Тези, които нямат съвест спят и са щастливи. Те забравят или просто не помнят. Тези, на които звездите ровят в душата, те чувстват в баналното и всекидневното нещо безвременно. Нещо незабравимо, което, независимо кога е било във времето, е по степен на живот по-превъзходно от други неща в живота. Едно забравяно незабравимо. Тук в живота. В личния живот. Независимо дали е селски или столичен, дали живеещият го е чобанин, философ, или намесник.

За това съвестта рови. И пита. Как е? Добре ли е?

А можеше да е къде, къде по-добре…

Ако и вас ви засърби крака след разказа за нежността на коча (че сигурно и тук е имало връзване и скърцане със зъби), ако и вие браните от свинете, своята безсмислена за никого другиго нива на живота, ако и вие помните този ден, в който сте погребвали «веселичкото» и «щастийцето» – не големите цели в живота, чието гонене и постигане се нарича гръмко ‘щастие’; или многото удоволствия, които сякаш правят живота ‘сладък’, ‘щастлив’ и ‘лек’, а онова дребно щастийце, което е като мая на живота и негова вътрешна светлина. 

Когато ходите без радост във живота си, а „дебелата му бурия, като жива: „ъкъта-мъка, ъкъта-мъка!“ — дере сърцето парче по парче; Когато звездите ровят в лицето, значи този звук на душата е звучал и още звучи във вас, вярно не като хармония, а като съвест,

но с мирска светлина и истина:

Мъжете ходеха със здравец зад ухото си.

Едрееше овесът.

Птиците запяха.

***

1Измисленият жанр „субективна рецензия“ (към който се числи и този текст) се основава на едно правило: Спектакълът се анализира не през сценичността и играта на актьора, а през преживяването на публиката. Преживяването е външно за сцената, но то казва още неща за сцената, пиесата и за самата публика. Много често авторите и актьорите се опитват да отгатнат преживяването на публиката преди създаването на пиесата. Много често публиката се опитва да отгатва своите лични преживявания и театърът помага за това.

Писането на «субективна рецензия» за преживяването на публиката също е нещо субективно.