Автореферат на дисертацията

предна корица

ВИСША АТЕСТАЦИОННА КОМИСИЯ

СПЕЦИАЛИЗИРАН НАУЧЕН СЪВЕТ ПО ФИЛОСОФИЯ

А В Т О Р Е Ф Е Р А Т

на дисертация за получаване на образователна и научна степен

“Доктор по философия”

Специалност:  050101 – История на философията (История на реториката и ораторското изкуство)

Научен ръководител :

проф. дфн Георги Каприев

Рецензенти:

1. проф.

2. доц.

С о ф и я , 2010г.

задна корица

Дисертационният труд е обсъден и насочен за защита към СНС по Философия

Обсъждането в катедрата „Реторика” на Софийски Университет „Св. Климент Охридски” е проведено на 22 юни 2009 г.

автор: Георги Петков Петков

Заглавие: “МЯСТОТО НА РЕТОРИКАТА СРЕД НАУКИТЕ – ТОМА ОТ АКВИНО И РЕЦЕПЦИЯТА НА АРИСТОТЕЛОВАТА  РЕТОРИКА  В СРЕДНОВЕКОВНА ЗАПАДНА ЕВРОПА”

Тираж  : 50 броя;

Дадена за печат на 13.01.2010г.

Печатница: Авангард-Прима

вътрешно оформление

СПЕЦИАЛИЗИРАН НАУЧЕН СЪВЕТ ПО ФИЛОСОФИЯ ПРИ ВАК

Софийски Университет „Св. Климент Охридски”

Философски факултет

АВТОРЕФЕРАТ

на дисертационен труд

за

присъждане на образователната и научна степен „доктор“

на

Георги Петков Петков

Научна специалност: 050101 – История на философията (История на реториката и ораторското изкуство)

Научен ръководител: проф. дфн Георги Каприев

Тема на дисертацията: „Мястото на реториката сред науките. Тома от Аквино и рецепцията на Аристотеловата реторика в средновековна Западна Европа”

СОФИЯ, 2009

Съдържание:

Въведение: стр. i-v

I. Средновековната реторика в перспективата на съвременната           интерпретативна литература: стр. 1

  1. Интерпретативния модел на Джеймс Мърфи: стр. 2

1.1. ‘Ораторска практика’ или ‘писмена практика’: стр. 9

1.2. Разликата между ‘християнска’ и ‘средновековна’ реторика: стр. 13

1.3. Типологията на Мърфи: стр. 18

  1. Интерпретативния модел на Ричард Маккеон: стр. 26

2.1. Обектът на реториката и разминаването между Мърфи и Маккеон: стр. 28

2.2. Типологията на Маккеон: стр. 52

II. Трансформация на римската реторика през средновековието: стр. 57

  1. От реторика към логика: стр. 59
  2. ‘Стара’ и ‘Нова’ Реторика. Раздвояването на реториката: стр. 70
  3. Цицерон. От диалектика към реторика: стр. 75
  4. ‘Рационален дискурс’ (‘ratio disserendi’), ‘правдоподобие’ (‘veri simile’ – ‘probabilis’) и разликата между реторическа и диалектическа реч (oratio – ratio): стр. 86

1.1. Ratio disserendi: стр. 86

1.2. Veri simile’  – ‘probabilis’: стр. 90

1.3. Разликата между реторическа и диалектическа реч (oratioratio): стр. 96

  1. Цицерон. Мъдрост и красноречие: стр. 112
  2. Мъдрост и Красноречие. Три диференции между средновековната и римската реторически традиции: стр. 128
  3. Особености на прехода: стр. 134

III. Реториката в системата на науките: стр. 140

  1. Дефинирането на реториката в кратки формули и раздвояването й между ‘орнамент’ и ‘аргумент’: стр. 140
  2. Интермедия. Единството на ‘тривиума’ и ‘разделението на науките’: стр. 149
  3. Разделението на философията (divisio philosophiae, divisio scientiae): стр. 155

3.1. Платонистко или стоическо разделение: стр. 155

3.2. Аристотелистко разделение: стр. 164

IV. Тома от Аквино и рецепцията на Аристотеловата реторика в средновековна Западна Европа: стр. 177

  1. Тома от Аквино и реторическата коментарна традиция: стр. 177
  2. Реториката като част на логиката при Тома от Аквино: стр. 183
    1. a. ‘Ens ratione’ и Трите дейности на интелекта: стр. 187
    2. b. Частите на логиката. Мястото на реториката при Тома от Аквино: стр. 201

V. Заключение: стр. 212

VI. Библиография: стр. 219

Въведение в темата

Настоящото изследване започва с въпроса по какъв начин се разбира реторическата аргументация през средновековието и в частност при Тома от Аквино. Изследователският интерес е насочен към разглеждането на възможносттите за тълкуването на реториката като аргументативна дисциплина в перспективата на трансформацията й като част на логиката. Този ракурс поставя въпроса за мястото на реториката между науките.

Мястото на реториката сред науките се изследва, като се изхожда от експлицитните дефиниции, които определят понятието за реторика в средновековните текстове. Акцент се поставя на специфичния „жанр” „divisio philosophiae”, защото тълкуването на науките в него се прави според тяхната определеност по цел и метод, а не според разбирането им само като образователни дисциплини. В работата се засяга единствено развитието на реториката в Средновековна Западна Европа. Задачата, която си поставя настоящото изследване е да се покаже, че от една страна, мястото на реториката като част от логиката е от дефинитивно значение за разбирането й през средновековието. От друга страна – да се покаже автентичността на средновековното разбиране за реторика. От трета страна – да се покаже, че интеграцията на реториката към логиката е нещо традиционно през Средните векове, като тази интеграция се случва и като „Аристотелова традиция” далеч преди превода на „Реторика” през XIII-и век.

Актуалност на темата

Актуалността на темата се открива най-вече в перспективата на изследванията, свързани с преводите и коментарите на Аристотеловата „Реторика”. И трите средновековни коментара – на Егидий от Рим, Жан Буридан и Жан дьо Жанден – са все още в процес на превод от ръкописи и техните критични издания, както и изследванията върху тях предстоят. Тълкуването на Тома предхожда, подготвя и повлиява на коментарната традиция – както на концептуално, така и на лексикално ниво. Изследването на неговата концепция е от голямо значение за бъдещото тълкуване на тези коментари, които разработват много по-широко реторическата проблематика.

Концепцията на Тома, която тълкува реториката напълно в перспективата на логиката, може да бъде изследвана само ако се докаже, че от една страна е възможно западноевропейската средновековна реторика да бъде разглеждана като аргументация, а от друга, че става дума не за фрагменти от римската и античната реторики, а за автентично-средновековна реторика, която би следвало да се изследва съобразно вътрешните си специфики.

Концепцията на Тома за логиката, в която реториката има специфично място, среща множество последователи в лицето на Саймън от Февършам, Псевдо-Боеций от Дакия, Бартоломео от Брюж, Якоб де Дук, Сигер от Коуртрей и т.н. Повечето от съчиненията на тези автори също така биват обработвани от манускрипти и, както и коментарната традиция, подлежат на бъдещи изследвания, за които изследването на реториката при Тома и обосноваването й като средновековна реторическа традиция има съществено значение.

Основен проблем в изследването

Основният проблем в изследването е свързан с възможността средновековната западноевропейска реторика да бъде разглеждана и тълкувана като теория на аргументацията. В съвременната интерпретативна литература, която е посветена специално на средновековната реторика, няма нито едно изследване, което да разработва тази насока. Вместо това нарастващите изследвания върху стилистиката създават впечатлението, че реториката през средните векове се свежда основно да ученията за тропите и фигурите, и до моделите на тяхното прилагане в различни области на писмената и устната комуникация. От друга страна, съществуват множество изследвания, които косвено тематизират подобна линия на интерпретация, но изследването на логическата природа на реториката не е поставяно като цел пред тях.

Вторият важен проблем е, че изследването на реториката като аргументативна дисциплина по необходимост следва да се предхожда от преформулиране на въпроса за автентичността на средновековната реторика. В типологията, употребявана във водещата парадигма, биват изключени почти всички автори, които тълкуват реториката според нейното отношение към логиката. Когато автори като Боеций, Исидор, Алкуин, Джон Скот Ериугена, Тома от Аквино, Бонавентура биват включвани в обхвата на средновековна реторика, те биват тълкувани като продължители и реципиенти на класическото гръцко и римско наследство, без да се обръща внимание на спецификата на решенията, които дават.

Третият основен проблем се отнася към тълкуването на реториката при Тома от Аквино. Посочва се, че интегрирането на Аристотеловото съчинение „Реторика” към „Органона”, което е откриваемо при Тома, е следствие на неговото влияние от арабските философи. Изследването на отношенията между реторика и логика показва обаче, че основанията за тази интеграция са заложени изначално в средновековната култура.

Основна теза в изследването

Основната теза в изследването е, че интерпретацията на реториката като аргументативна дисциплина и като част на логиката е не само възможна, но това е един от най-важните елементи на нейното развитие. Логическата трансформация на реториката се осъществява по специфичен и автентично-средновековен начин, и не би следвало да бъде заскобявана като оцеляло класическо наследство. Тази теза може да се защити и да бъде представена най-ясно чрез темата за разделението на философията, която разкрива мястото на реториката в системата на науките. Понятийните сходства с класическата римска реторика, която е основа на средновековната, са само номинални, докато в съдържателен план концепциите са напълно променени – както на макро, така и на микро ниво.

Не само цялостната реторическа традиция е променена като съдържание, но при отделни автори биват дадени специфични решения, които разработват и развиват реторическата проблематика. Важен автор е Тома от Аквино, който успява да разграничи реториката като самостоятелен метод на мислене. Той е първият в средновековната и един от малкото автори в цялата традиция, който успява да изтълкува ентимемата по различен начин от ‘силогизъм с пропусната предпоставка’, и е един от малкото автори, които успяват да разрешат парадокса с двойното определение на реториката: като част на етиката и част на логиката.

Основна цел на изследването

Основна цел на изследването е да бъдат проучени средновековните автори, които тълкуват реториката като аргументация. Да се докажат техните интерпретации като автентично средновековна реторика. Да се намерят нови аргументи и източници, чрез които да бъде разработена идеята за логическа трансформация на реториката. Да се изследва тълкуването на Тома от Аквино за реториката в съпоставка с традицията на интерпретация, следваща Боеций. Да се покажат решенията на Тома от Аквино, които предлагат нови основания за автономно тълкуване на реториката.

Кратко изложение на дисертационния труд

I. Първа част: Средновековната реторика в перспективата на съвременната интерпретативна литература (стр. 1-58)

Разработката в първа част е насочена към постигането на две основни цели:

Първата цел е да бъде направен обзор на съвременната интерпретативна литература, която е посветена специално на западноевропейската средновековна реторика и по този начин дисертационното изследване да бъде: а) Изведено от тезите и проблемите, иманентни на традицията на реторическата медиевистика, а не адаптирано от сходни изследователски полета; б) Изследването да бъде ясно положено в определена парадигма.

В първа част обект на изследване стават самите интерпретативни източници. Като метод е употребен сравнителен концептуален анализ между различни типове интерпретативна литература: монографии, студии, статии в енциклопедични сборници и статии в енциклопедии, с цел да се установи на различни нива водещата интерпретативна парадигма и нейните алтернативи. Предмет на разглеждане са  установените в предварителния анализ основни интерпретативни модели (в случая тези на Мърфи и Маккеон). Те биват изследвани в съпоставка, за да се установят границите им и да се потърси възможност за доразвиване на хипотезите в тях. При сравнителния анализ между двата модела се появяват нови характеристики, които показват определени дефицити в парадигмата, установена като водеща (тази на Мърфи). Решаването на тези проблеми става база за настоящото изследване.

Втората цел на първа глава е: чрез обзор на съвременната интерпретативна литература да се изведе едно актуално разбиране за определението и таксономията на средновековната реторика, което да бъде употребено като база за рефлексии. Обект на анализ стават ключовите дефиниции за ‘средновековна реторика’, които характеризират двете водещи интерпретации. Те биват тълкувани както през референтна секундарна литература, така и чрез първични източници. Водещият метод е историко-философски анализ на първичните източници, като интенцията е да се апробират тезите и на двата интерпретативни модела чрез съпоставка на различията, които се разкриват помежду им. Това позволява да се приведат нови аргументи (в случая и към двете парадигми) и да се вземе страна в дискусията.

Основна теза: Изследването на средновековната реторика като логическо и аргументативно изкуство е по-продуктивен модел от разбирането за средновековната реторика като композиция и стилистика.

Структура:

1. Интерпретативния модел на Джеймс Мърфи (стр. 1-9). Посочват се основни фактори, които водят до налагането на модела на Мърфи като водеща парадигма и изследователска традиция. Споменава се за влиянието на неговия модел върху повечето енциклопедии и енциклопедични сборници, което се характеризира с това, че като реторика бива разглеждана основно стилистиката и композицията. Следва концептуалното представяне на модела на Мърфи, от което проличават следните теми:

1.1. ‘Ораторска практика’ или ‘писмена практика’ (стр. 9-13):

Едната от двете основни диференции, откриваеми в интерпретациите, следващи Мърфи, гласи: За разлика от Древна Гърция и Рим, когато реториката е преди всичко ораторска практика, то през Средновековието тя става писмена практика. Твърдението се аргументира в две посоки:

а) с варварските нашествия се променя значението на публичната реч, тъй като изчезва римският форум. Класическата реторика се запазва благодарение на частните учители и се развива по-късно в школите при съставянето на проповеди и на поезия, и при писането на писма (Мърфи, Кенеди, Морган, Уединг). Но, ако се приеме тази теза, то може да се твърди, че жанровете на античната реч се запазват само в следствие на някакво текстуализиране и литературизиране (Хейе).

б) За античните школи изучаването на граматика е било учене на родния език, но за средновековните школи представлява изучаване на чужд език. Незнаенето на латински лишава реториката от реална публика (Гаспаров, Морган). Тезата не отчита особеното значение на латинския като сакрален език. Латинският не само не губи, а дори разширява своето значение (Бояджиев, Каприев). От друга страна, споменатата теза фокусира вниманието си върху стилистиката, но не обръща внимание на аргументацията. Но например според постановката на Аристотел, реториката се занимава с доказателството, а всичко останало е прибавка.

Изводът е, че ако споменатите диференции са изобщо верни, то те функционират като маркери за анализ на реторическата композиция и стилистика, но не и на реторическата аргументация. Следователно настоящото изследване трябва да потърси други специфики, за да бъде включена и аргументацията.

1.2. Разликата между ‘християнска’ и ‘средновековна’ реторика (стр. 13-18):

Втората диференция, следваща модела на Мърфи, гласи: християнската реторика се специфицира с големия дебат за това, по какъв начин гръцката и римската култури трябва да бъдат адаптирани към християнството.

Сравнението между Тертулиян и Тициян от една страна, и Августин от друга, илюстрира основанието за различаване. Августин е първият, който представя реториката като вътрешноприсъща и изводима от самото християнско учение, а не като проблематична апликация от опонентната римска култура. Според тълкуването на Мърфи не всяка реторически издържана реч на християнски автор може да се нарече християнска реторика, а е необходимо реториката да бъде интегрирана и разпозната като иманентна на християнската кулура, което става след и с Августин. За да е специфично средновековна обаче, християнската реторика трябва да добави и нещо ново към рецепцията на римските предписания.

Според Мърфи автентичната средновековна реторика се появява едва тогава, когато бъдат създадени нови литературни форми и изградена нова ораторска практика, тъй като се защитава тезата, че средновековната реторика е писмена, а не устна. Новите форми следва да се търсят по отношение на писмеността и като автентична средновековна реторика биват определени само трите жанра, възникнали през късното средновековие: ars dictaminis (изкуство за писане на писма), ars poetica (поетическо изкуство), ars praedicandi (изкуство за съставянето на проповеди).

1.3. Типологията на Мърфи (стр. 18-26):

Моделът на Мърфи бива схематично представен в съпоставка с две от най-популярните съвременни енциклопедии. Най-общо тази модел има следната структура:

I. (Ранно средновековие) Античната реторическа теория и нейното продължаване: 1) Четири антични традиции (Аристотелова, Цицеронова, Граматическа, Софистическа); 2) Августин и епохата на прехода; 3) Оцеляването на Класическите традиции (Цицероновата и Аристотеловата традиция през късното средновековие)

II. (Късно средновековие) Средновековните реторически жанрове: 1) Ars poetriae – Обучителна граматика, или реторика на писането на стихове; 2) Ars dictaminis – Изкуството за писане на писма; 3) Ars praedicandi – Изкуството за проповядване.

Анализът на модела на Мърфи извежда в обобщение следните таксономични маркери: 1) ранно-средновековната реторика е оцеляла антична, и по-специално Цицеронова, традиция; 2) автентичната средновековна реторика се свежда до късно-средновековните жанрове: ars dictaminis, ars poetica и ars praedicandi; 3) диференция за жанровото деление е спецификата на практиката, а не на теорията. Посочва се, че теорията е заимствана от Цицерон, като възникват нови форми на приложна употреба. Тезата, че средновековната реторика е писмена, а не устна, определя тълкуването, че употребата се реализира като нови литературни писмени жанрове; 4) текстовете от споменатите нови жанрове интерпретират най-вече реторическата композиция и стилистика, и поради това фокусът на тази парадигма е върху развитието на реториката като изкуство за композиция и украса.

Посочените четири характеристики разкриват четири дефицита на този модел: 1) Напълно неразработена остава аристотеловата реторическа традиция и тя бива сведена само до коментарите на „Реторика” след превода й през XIII-и век. Ключов автор като Боеций, чиито съчинения са основа на обучението по реторика, присъства само номинално в тази парадигма, при това не винаги. 2) Като автентично-средновековни биват определени само три специфични, късно-средновековни литературни практики. Всичко останало е заскобено като оцеляло класическо наследство. 3) Акцентът върху практиката оставя настрани проблемите на теорията и остава неизтълкуван един съществен въпрос, а именно какви са причините средновековната реторика да се асимилира от една страна от граматиката, а от друга – от диалектиката. 4) Тълкуването на реториката като ‘композиция и стилистика’ не обяснява успешно дефинитивното разбиране за реториката като аргументативна наука.

Изследването се насочва към търсене на алтернативен подход, който би обяснил в по-голяма степен аргументативния характер на реториката.

2. Интерпретативния модел на Ричард Маккеон (стр. 26-28): Моделът на Маккеон се въвежда като алтернатива. Той е с не по-малка рецепция, но не поражда традиция. Студията на Маккеон е по-ранна, твърденията в нея са познати и пренебрегнати, но не и опровергани от Мърфи. Причината е, че Маккеон схваща реториката основно като аргументация, а Мърфи и последователите му я разбират основно като композиция и стилистика.

2.1. Обектът на реториката и разминаването между Мърфи и Маккеон (стр. 28 – 52):

В тази глава е предприето самостоятелно изследване по един частен, но основен проблем – темата за обекта на реториката. Целта е да се посочат в контекста на проблема причините за разминаването между двата модела, да се установят разликите при тяхната съпоставка, като установените дефицити и позитиви да се използват за последващото разработване. Апробирането на двата модела върху конкретна тема, която не е разработвана, позволява да се постигнат нови резултати в тълкуването за реториката, като в процеса на интерпретация се оказва необходимо да се излезе извън топологията на споменатите модели и да се привлекат нови първични и вторични източници. Невъзможността чрез посочените модели да се изтълкува напълно проблема за обекта на реториката, задава пред изследването перспектива за разработване на самия изследователски модел.

При изследването на обекта на реториката най-напред бива посочено сходството между възгледите на Платон, Аристотел и Цицерон за неопределеността на нейния обект. Показана е рецепцията при средновековните автори (Боеций, Алкуин, Рабан Мавър, Ричард от Сен Виктор, Хуго от Сен Виктор, Вилхелм от Мьорбеке т.н.). Изискването за неопределеност на обекта се основава на увереността, че в реториката може да се убеждава чрез всякакви предпоставки. Ето защо дефинирането на обекта се прави през спецификата на метода (при Аристотел – теорията за ентимемата, при Цицерон – теорията за петте части на реториката). Методът прави реториката специфична форма на аргументиране. По тази причина в текста е запазена двузначността на термина ‘materia’ и той бива  изписван като‘обект/материя’ (‘материя’ е и методът – ‘това, което се прави’ и обектът – ‘това, към което се прави’). Тази особеност позволява да се посочат допълнителни аргументи в подкрепа и на Мърфи, и на Маккеон, като се установява двузначност на разбирането и в самата изворна литература.

Най-напред двойната перспектива се задава от разликите в концепциите на Цицерон и Аристотел. Темата за обекта на реториката е традиционно обвързана с тълкуването за това: ‘каква дарба или способност е тя?’, ‘какво изкуство е?’ (т.е. какъв метод и предписание) и ‘каква е нейната цел?’. Тук се наблюдава специфично разминаване. При Аристотел определението за изкуство (в широк смисъл) представя линията на развитие от наличието на специфична рационална способност през създаване на предписания/метод (изкуство в тесен смисъл) към употреба в опита (природа-изкуство-опит). При Цицерон способността или дарбата, в нейното позитивно тълкуване, съвпада с опита (изкуство/предписания – опит/дарба). Дарбата (facultas) при Цицерон съответства не на Аристотеловата  „способност” (dynamis/potentia), а на „осъщественост” (energeia/actus=exercitatio). Моделът на Цицерон позволява да се изключи теоретичното говорене за способности на душата и тяхната обективация като изкуства в полза на едно прагматично тълкуване: изкуството е сбор на предписания, които се осмислят в тяхната прагматична употреба и се дефинират според употребата.

Аристотеловата дефиниция за изкуство гласи: „изкуството е правилното основание за създаването” и тя имплицира винаги анализ на способностите на душата, която се реализират в отделни изкуства. Ето защо е неизбежно да се попита каква способност е реториката и какъв е нейният специфичен метод. Цицероновата дефиниция за изкуство гласи: „изкуството е сбор от множество предписания, отправени към една и съща цел.” Тук се оказва важно приложението, като реториката се отъждествява с изграждането на речта изобщо. Mетодите на останалите изкуства биват интегрирани като нейни инструменти, а собственият й метод се състои в предписание за последователността от стъпки при композицията на речта.

Перспективата на анализ на Мърфи изхожда от идеята за откриване на специфично средновековни употреби на реториката и е по-близка до модела на Цицерон. Перспективата на анализ на Маккеон изхожда от идеята, че е необходимо да се определи спецификата на реториката като рационална способност за доказване и е по-близка до модела на Аристотел.

Изследването продължава с посочването на примери при средновековни автори, които потвърждават наличието и на двете тълкувания; в последствие анализът се фокусира върху съпоставката между двама автори: Боеций (като типичен представител на Аристотеловата традиция) и Боно от Лука (автор на съчинение по ‘ars dictaminis’ и типичен представител на Цицероновата традиция).

Показва се, че при Боеций аргументацията е основен метод на реториката. Реториката е част на логиката, която се мисли като инструмент за другите две части на философията: натурална и морална. Боеций извежда природата на реториката въз основа на определянето й като способност, която се обективира в специфичен метод (изграждането на ентимема или хипотеза), който би могъл да бъде прилаган „по какъвто и да е въпрос” в специфичната си област. При Боно от Лука определението за ‘ars dictaminis’ (Мърфи отъждествява ‘диктамен’ и ‘реторика’) е напълно различно. Той посочва, че изкуството се състои най-вече в употребата и тълкува ‘изкуство’ като прилагане на правила, вече налични и взети наготово, към някаква специфична сфера – в случая в областта на писмената кореспонденция.

С тези два примера са показани основанията за интерпретациите на Мърфи и Маккеон. В дисертацията бива предпочетен втория подход. Основното предимство на типологията на Маккеон пред тази на Мърфи е в това, че тя дава възможност да се изследва концептуалното тълкуване на различни теми.

2.2. Типологията на Маккеон (стр. 52):

Маккеон изхожда от идеята, че типологията и периодизацията на реториката трябва да се съгласуват с тези на логиката, защото през средновековието от една страна реториката бива описвана като част на логиката, а от друга нейната цел (да убеждава) и метод (ентимема, хипотеза) са разпознаваеми само в контекста на изследване на аргументацията.

Той представя следния модел:

1. Класическо наследство. Три линии на развитие: А) Цицерон и Квинтилиан. Б) Августин. В) Логическа традиция, възприета като ‘Аристотелистка’.

2. Три линии на трансформация на реториката: А) Като субординиран вид на логиката, защото тя има за специфичен субект ‘хипотезата’. Б) Като изкуство за установяване на истината, тя се верифицира чрез теологията, разширява методите на тълкувание на Св. Писание и съгласуването на авторитетите. В) Като изкуство за думите и композицията на словото.

3. Развитието на реториката спрямо периодиката на логиката. Четири периода: Първи период (до X-и век): елементите на логиката се учат от по-семпли източници. Втори период (X-XI-и век): ‘Стара Логика’, чрез която доминира Боеций като преводач и тълкувател. Трети период (XII-и век): ‘Нова логика’, която се базира на коментарите към Въведението на Порфирий, пълния превод на ‘Органон’ на Аристотел, ‘Шест принципа’ на Жилбер от Поре и превода на Втора Аналитика (съответно дискусиите за научния метод). Четвърти период  (XIII-и век): от една страна дискусиите върху логиката, осъществени от Петър Испански, Ламберт от Оксер, Уилям от Ширесууд, а от друга – колуминират двете големи тенденции – реториката е част на логиката и реториката е инструмент на теологията, и се подразделят според методологическите различия, характеризиращи ‘Аристотелизма’ и ‘Августинизма’ (примери – Тома от Аквино и Бонавентура).

Маккеон не отива по-далеч от общото типологично представяне, но неговият анализ очертава две тенденции на развитие – теологическа и логическа трансформация на средновековната реторика като автентични форми на нейното развитие – които започват още със самото начало на средновековието.

II. Втора част. Трансформация на римската реторика през средновековието (стр. 58-163)

Предмет на втората глава е изследването на проблема за автентичността на средновековната реторика.

Работната хипотеза е, че този проблем може да се предефинира, ако се покажат разликите между цицероновата концепция и тълкуването й при средновековните магистри. Интерпретацията се разработва  в специфична стеснена перспектива: от базовите понятия в средновековните текстове по реторика, които са установени в предварителния текстуален анализ, към референтните термини при Цицерон. Цицерон е основния авторитет по реторика през средновековието, но се подлага на съмнение доколко той бива автентично рецепиран.

Основната теза е, че реторическата средновековна традиция е наистина „цицеронова”, но не „автентично цицеронова”, а „автентично средновековна”, като същевременно е „цицеронова традиция” по-скоро според рецепцията на темите, но не и спрямо тяхната интерпретация. В линията на развитие, следваща Боеций, тълкуването на реторическите понятия е твърде различно от цицероновата и много близо до аристотеловата традиция, макар че това отново не е автентичната аристотелова доктрина, а специфично средновековна интерпретация. По този начин се отхвърля тезата на Мърфи, че автентично-средновековна реторика се появява едва през XII-и век с появата на новите жанрове, а от друга страна се разработва модела на Маккеон за логическата трансформация на реториката.

Целта е от една страна да се изведат специфични различия, които да бъдат анализирани в опита да се установи дефиницията (или дефинициите) за средновековна реторика, а от друга да се покаже на концептуално ниво, че понятията от аристотеловата реторическа доктрина са основни и определящи за средновековното разбиране за реторика. В този смисъл рецепцията на Аристотеловата реторика, макар и индиректно, се осъществява много преди превода на съчинението „Реторика” през XIII-и век.

Изследването на проблема за автентичността на средновековната реторика се преформулира като проблем за нейното начало. Тълкуването се развива на две нива: Най-напред на ‘общо ниво’ различията се изказват като културни преходи ‘от практика към теория’, ‘от реторика към логика’. Общият анализ преминава в конкретен концептуален анализ, основан върху ключови реторически понятия. Той се осъществява като съпоставката между диалектика и реторика, и като тълкуване на опозициите: ‘мъдрост и красноречие’, ‘съждение и инвенция’, ‘мислене и изричане’, ‘истина и правдоподобие’. Тези опозиции са изведени от сравнителния анализ на първичните източници.

Сравнителният анализ между средновековните автори и Цицерон е допълнен със съпоставка между концепцията на Цицерон и тълкуването на споменатите понятия при Платон, Аристотел и при стоиците. Това помага от една страна да се види, че логическата трансформация на реториката, в следствие на опосредстващата интерпретация на Боеций, се развива през средните векове като Аристотелова, а не като Цицеронова традиция. От друга страна, споменатата съпоставка е нужна заради факта, че двете централни разделения на философията през средновековието са ‘аристотелисткото’ и ‘стоическото’, наричано още платонистко.

(Структура на изложението)

  1. 1. От реторика към логика (стр. 61 – 72):

Посочва се, че въпросът за началото на средновековната реторика изхожда от идеята на Маккион за съпоставката между реторика и логика. През средновековието ‘логика’ се употребява в три значения: а) като тъждествено понятие на ‘eloquentia’ (красноречие), защото обединява трите ‘вербални изкуства’: диалектика, граматика и реторика; б) в по-тесен смисъл като ‘рационална наука’, която се занимава с разсъждение и различаване (ars disserendi) и в нея биват включвани само реториката и диалектиката. В най-стриктен смисъл логиката се отъждествява с диалектиката. В римската традиция и по-специално при Цицерон, реториката е синоним на ‘eloquentia’ (красноречие), докато логиката (или диалектиката) се интерпретира като част на мъдростта (sapientia) и се осмисля позитивно като инструмент за реторическата аргументация. В латинската култура логиката се появява най-напред в работите на Цицерон, и то като реторически метод. Следователно преходът от римската към средновековната традиция може да се опише като преход от реторика към логика или от ‘логиката като част на реториката’ към ‘реториката като част на логиката’.

Изтъкват се няколко допълнителни фактора: същите имена (Марциан Капела, Боеций, Викторин), с които се свързва изработването и популяризацията на логическия корпус през IV-V-и век, са и основните автори, които опосредстват рецепцията на римското красноречие. Те изработват ново отношение между реторика и логика. В голямата си част са неоплатоници и това повлиява за смяната на културната мода. Същевременно фактът, че средновековието осмисля света като знак за една трансцендентна реалност, променя значението на науките. Понятието ‘trivium’ започва да описва вербалните изкуства като ‘пътища’ или ‘основания’ за обучението, което се опитва да открива мъдростта, откровена в Писанието.

2. ‘Стара’ и ‘Нова’ Реторика. Раздвояването на реториката (стр. 72 – 77):

Посочва се, че за разлика от Рим, където реториката се развива въз основа на множество образци от древногръцкото красноречие, то през Средните векове обучението по реторика се базира основно на два текста: съчинението на Цицерон „За намирането” (De inventione), както и анонимния трактат „Към Херений” (Ad Haerenium). Акцентите в тях са различни. „За намирането” е посветено основно на реторическата аргументация, докато „Към Херений” представя най-вече стилистичната композиция. Често пъти се реципира само едното съчинение и това води до раздвояването на реториката между изкуство за ‘аргумента’ и ‘орнамента’.

В „За намирането” се обръща внимание на отношението между науките, макар те да се интерпретират прагматично с оглед на ползата им за обществения живот. В „Към Херений” се обръща внимание на техники за композиране на текст, без релация към други изкуства или науки. Водещ метод и при двете е инвенцията, но в „Към Херений” тя е отъждествена с композицията. Моделът на Мърфи е подходящ за изследване на рецепцията на второто съчинение, но не и на първото.

3. Цицерон. От диалектика към реторика (стр. 77 – 88):

Обект на анализ е концепцията на Цицерон, защото тя е основата на средновековните трансформации.

Анализът се разгръща върху първите десет глави от кн. 1 на „За намирането”, където се дефинира реториката (род, обект, цел, метод). Посочват се критиките на Цицерон към целта и метода на диалектиката. Целта на диалектиката – ‘отсъждане’ (iudicium) – няма непосредствена публична комуникативна функция, каквато има реторическата инвенция, чиято цел е ‘убеждението’ (persuasio). Методът на диалектиката – съждението (ratio, iudicium), не носи обществена полза както метода на реториката, която се занимава с изразяването на мислите и убеждаването чрез тях (oratio или inventio). Реторическото убеждаване се насочва към изработването на единство и съгласие на мненията, докато диалектическото търсене на истината само мултиплицира интерпретациите.

Началните думи на „За намирането”: „мъдростта без красноречието принася малка полза на държавите, а красноречието без мъдростта даже е вредоностно” само на пръв поглед показват равноположеност между реторика и диалектика. Цицероновият идеал за социалната функция на знанието има за следствие, че съжденията на диалектиката биват оценявани, само доколкото служат на убеждението на реториката.

4. ‘Рационален дискурс’ (‘ratio disserendi’), ‘правдоподобие’ (‘veri simile’ – ‘probabilis’) и разликата между реторическа и диалектическа реч (oratio – ratio) (стр. 88-115):

Анализът преминава на терминологично ниво.

1.1. Ratio disserendi ( стр. 88-93):

През Средните векове, като ‘наука за речта’ (logica  = sermocinalis), логиката бива подразделяна на ‘безусловно вербална’ (sermocinalis simplex) и ‘вербална-с-разсъждение’ (sermocinalis dissertiva = ratio disserendi). Първата част включва граматиката, а втората бива подразделяна на реторика и диалектика. По тази причина се предприема изследване на понятието ‘ratio disserendi’ (рационален дискурс), което е изработено от Цицерон, но е преобразувано от Боеций. При Цицерон ‘рационалният дискурс’ има две части: ‘съждение’ (диалектика) и ‘намиране’ (реторика). При Боеций понятието ‘рационален дискурс’ е тъждествено с ‘намиране’ (което има две части – диалектика и реторика).

Цицерон посочва, че съждението продуцира истина, докато намирането – правдоподобност, и отдава предпочитание на второто. Това дава повод да се направи различващо сравнение: При Платон ‘рационалният дискурс’ е езика на диалектиката. Реториката е подчинена на диалектиката, намирането – на съждението, правдоподобието – на истината. При Цицерон реториката има прагматичен приоритет, а диалектиката е неин инструмент. Боеций въвежда различно разграничение, което е причастно на Аристотеловата традиция, макар че не е автентично тълкуване, защото при Аристотел диалектика и реторика са паралелни изкуства, докато при Боеций реториката е подчинена. Но моделът на Боеций е маркер за наличието на Аристотелова традиция, който маркер следва да се използва при изследването на темата за разделението на науките.

1.2. ‘Veri simile’  – ‘probabilis’ (стр. 93): Изследването продължава с търсене на нови такива маркери и се фокусира в тълкуване на ключовия термин ‘правдоподобие’, който изразява резултата от реторическото доказателство. Посочват се няколко превода на изследваните понятия: ‘правдоподобие’, ‘вероятност’, ’приемливост’, ‘одобрение’, ‘лесно за вярване’, ‘откриващо се като истинно’. Понятията се използват синонимно. При Цицерон правдоподобието има широко определение. То включва в себе си понятието ‘истина’ и би могло да се превежда като ‘одобрение’ (probatur, probabile, probus). При Платон приемливото (pithanon, probabilis) има негативни конотации: ‘подлъгвам’, ‘надприказвам’, а правдоподобното (eikos, veri simile) е обвързано с мнението. За Платон правдоподобното е валидно, доколкото изразява истината, както мнението – знанието. За Цицерон общественото ‘одобрение’ има първостепенна стойност, а истинността е валидна само през него.

Сравнението показва, че определенията ‘ut in pluribus’, ‘ut frequentius’ и ‘ex probabilibus’ (ставащото в повечето случаи, по-често ставащото), с които се дефинират диалектиката и реториката в средновековните разделения на философията, следват интерпретацията на Боеций, който реконструира Аристотелово тълкуване. За Аристотел топиката притежава собствена значимост, различна и несводима до тази на аналитиката, защото те се различават по обект. Аналитиката има за обект вечното и необходимото, а топиката (и нейните части) – временното и променливото, или ‘ставащото в повечето случаи’. Това тълкуване се възприема като още един маркер за наличието на Аристотелова традиция.

1.3. Разликата между реторическа и диалектическа реч (oratio-ratio) (стр. 98 – 115): Изследването продължава със следващата понятийна двойка, която описва отношението на реторика и диалектика – ‘oratio-ratio’. Въвеждат се двете основни дефиниции на средновековните енциклопедисти: „диалектиката е изкуство да се различава истината от неистината”; „реториката е изкуство да се говори добре и да се убеждава чрез изобилно слово по обществените дела.” Изследват се техните първообрази при Платон, при софистите и при Цицерон, за да се види доколко те са част от Цицероновата традиция. Добавя се и анализ на тези теми при Аристотел. Анализът на средновековните интерпретации е тема на третата част.

Анализът се спира най-напред на Платон и на диалога „Федър”. Платон разграничава двата типа реч – съчетаване (синопсис) и разделяне (диайрезис), и в контекста на теорията си за познанието (теорията за припомнянето) ги тълкува като методи на диалектика. Опозицията ‘знание-мнение’ и отнасянето на реториката към мнението й създават на пръв поглед самостоятелност. Тъй като е имитативно изкуство и призовава ирационалните части на душата, реториката е способна да убеждава всички хора, които са навикнали към мнението. И все пак Платон напълно свежда позитивното значение на реториката до диалектиката, като твърди, че ако е базирана сама на себе си, т.е. на мнението, реториката продуцира несправедливост и нещастие, но ако е базирана на умосъзерцанието, то тя е позитивна практика, установяваща обществените отношения. Платоновата реторика не е свързана с правото на избор и даването на оценка спрямо ‘правдоподобното’ и ‘вероятността’, а нейната цел е да бъде инструмент за регулация на човешкото поведение, който се използва от държавника-философ.

Анализът при стоиците (доколкото изобщо са налични сведения за тяхното разбиране за реторика) показва, че разделението между ‘истина’ и ‘вероятност’ или ‘съждение’ и ‘намиране’ при тях не е възприето. Основната разлика между реторика и диалектика при стоиците се свежда по-скоро до формата на речта. Реториката е по-обширна в своето представяне на аргументите, а диалектиката е по-плътна и по-компактна. Ролята на реториката се свежда до това, че нещата, които са възприети от действителността в разума, трябва да могат да бъдат изразени и изяснени чрез адекватно изказване от разума към действителността.

След това биват изложени някои общи черти на Аристотеловата реторика, които са откриваеми в обсъжданите средновековни текстове. Посочват се две характерни специфики, които засягат специално реториката. Централно за Аристотеловата реторическа концепция е учението за ентимемата. Тя се изгражда от реторически топоси, които представляват определен тип обобщения, които не отговарят задължително на дистинкциите за род и вид, а могат да бъдат допуснати като общи. Те служат за голяма предпоставка в ентимемата. Такъв топос може да бъде например и някакъв частен авторитет. Ентимемата не е ясно дефинирана при Аристотел, но все пак са дадени изисквания към нея. Тя трябва да даде доказателство, а не само да представи пример и поради това е доказателствен метод, който обаче няма прецизността на научното доказване. Тъкмо тази Аристотелова постановка бива интерпретирана при Тома от Аквино.

5. Цицерон. Мъдрост и красноречие (стр. 115-131):

Обобщението на ключовите характеристики, които описват Цицероновата концепция, се прави през темата за единството на ‘мъдрост и красноречие’. В анализа биват въведени две общи определения, които се разкриват като разлики между гръцката и римската реторики: а) Основната хуманистична цел на римските оратори-политици е да се осъществи развитие от варварство към цивилизация, чрез единството на красноречие и мъдрост; б) за Римската традиция е характерен идеалът за приоритета на практиката (vita activa) спрямо теорията (vita contemplativa), като начин за реализиране на ‘хуманистичната цел’.

Тези общи характеристики служат за ориентир при концептуалния анализ. Посочва се, че за римляните ‘мъдрост’ (sapientia) не обозначава непременно философската мъдрост, както ‘sophia’ в древногръцките философски школи, а изразява най-вече практическо-политическото благоразумие (prudentia), основано на знанието и образованието. След това анализът се спира на тълкуването на ‘мъдрост’ при Аристотел, защото дистинкцията ‘практическа мъдрост (phronēsis) – теоретическа мъдрост (sophia)’ е въведена най-напред от Стагирит. Най-общо разликата между двете е, че практическата мъдрост (phronēsis) се основава на обмислянето на действията, докато теоретическата мъдрост (sophia) се основава на съзерцанието (theoria).

Фактът, че обществения живот за римляните притежава по-голямо достойнство от съзерцателния живот, води до преосмисляне на понятието ‘мъдрост’. Тъй като само практическата мъдрост защитава обществените интереси, тя бива издигната до по-висша позиция от теоретическата и по-точно теоретическа и практическа мъдрост биват снети в ‘мъдрост’, ориентирана изцяло за целите на политиката. По този начин разграничаването между теоретическа и практическа мъдрост става излишно при Цицерон.

Подобен е случаят и с единството на ‘мъдрост’ и ‘красноречие’, ‘слово’ и ‘смисъл’, ‘съждение’ и ‘намиране’, ‘реторика’ и ‘диалектика (или философия)’, чието разделяне Цицерон мисли само рестриктивно. Той предприема тези деления  или: а) когато критикува съвременните му оратори, заради липсата на научни занимания; или б) когато критикува гръцките философски школи, заради липсата на прагматична ориентация към обществения живот.

При Цицерон единството на мъдрост и красноречие може да бъде – еднакво успешно и неуспешно – наречено както философия, така и реторика, и може би най-точно обозначение е терминът ‘scientia civilis’ (обществена наука). Тя е неразделно единство, а не сума на мъдрост и красноречие, които биват различавани „само по понятие”.

Ако направената констатация е вярна, то по никакъв начин (освен може би в коментарите) през средновековието не би могла да се появи автентична цицеронова традиция, защото християнската доктрина напълно променя представата за ‘общество’, а от там и за ‘обществената наука’.

6. Мъдрост и Красноречие. Три диференции между средновековната и римската реторически традиции (стр. 131 – 137):

В следствие на направения анализ на Цицероновата концепция се очертават най-малко три диференции с последващата средновековна традиция, които биват разработвани в следващата част. Първата от тях е, че през средновековието реториката бива паралелно разглеждана с останалите две вербални дисциплини. Понятието ‘красноречие’, което при Цицерон обозначава само реториката, започва да бъде общо име за всички изкуства от тривиума, което променя смисъла на Цицероновата постановка за единство на ‘красноречие’ и ‘мъдрост’. Тази промяна бива верифицирана с примери. Втората диференция е, че снетото при Цицерон различие между теоретическа и практическа мъдрост (sapientia и prudentia) отново бива върнато и значително усложнено. Извън обозначението на Бог като ‘Премъдър’, ‘мъдрост’ се изказва в перспективата на човешкото познание поне по два начина: а) като откровяваща се към човека Божествена мъдрост. б) Като учението за най-висшите причини и начала, и за най-висшето благо – мъдростта като предмет на реалната наука ‘теология’. Третата диференция може да се отнесе към втората, но бива експлицирана заради това, че показва промяна в реторическия метод. В популярната цицеронова триада, характеризираща триделната функция на реторическата реч: ‘да убеди (docere) – да се хареса (delectare) – да увлече (movere)’ никоя от частите няма приоритет. Сравнението с рецепцията на тези понятия при Августин показва, че приоритетна става функцията ‘docere’, но тя не остава характеристика на реториката, а става функция на теологическата истина, инструмент на която е диалектиката, докато реториката става стилистично, обстоятелствено и емоционално средство за вербално огласяване на тази истина.

7. Особености на прехода (стр. 137):

В тази част биват обобщени основните моменти от част втора, експлицират се споменатите диференции и се адаптират към идеята на Маккеон за двете линии на трансформация на реториката:

а) От една страна логиката (eloquentia) се разработва като инструмент на теологията. Тя е единство на трите вербални дисциплини (тривиум), които са инструмент за възхождане към или огласяване на истините на вярата. В рамките на тази тенденция се случва теологическата трансформация на реториката.

б) От друга страна логиката се разработва като инструмент и метод за светската наука. В рамките на тази трансформация реториката бива тълкувана като аргументативен, логически метод, прилаган в етиката и политиката.

Понятийният анализ от втора част бива положен като инструмент за анализ при разграничаването на двете линии на трансформация, като изследването фокусира вниманието си върху втората трансформация. Маккеон съпоставя развитието на реториката с това на логиката, но не се опитва да ги различи. В дисертацията се прави опит за такова различаване, като се въвежда нов тематичен кръг, а именно темата за ‘разделението на философията’.

III. Реториката в системата на науките (стр. 143 – 178):

Предмет на изследване в трета част е мястото на реториката сред науките през средновековието. За основа се използват резултатите от анализа на тази тема при Цицерон и съпоставителните рефлексии към Платон, Аристотел и стоиците. Цел на тази част е да се приведат нови аргументи, които да разработят модела на Маккеон и да се разкрие спецификата на реториката като част на логиката.

Основната теза е, че дефинирането на реториката като аргументация и като вид логика е централно нейно определение през Средните векове, което може да бъде показано при изследването за мястото на реториката сред науките. Това определение се пропуска от доминиращата интерпретативна парадигма и реториката почти без изключение се тълкува като стилистика.

Втора основна теза е, че дефинирането на реториката като вид логика се прави по аристотелов модел (макар и не напълно автентичен) много преди рецепцията на съчинението „Реторика” през XIII-и век.

(Структура на изложението)

1. Дефинирането на реториката в кратки формули и раздвояването й между ‘орнамент’ и ‘аргумент’ (стр. 143 – 151):

Бива изследван един от най-характерните през средновековието прийоми за различаване между науките, а именно описанието им с кратки ритмизирани формули от типа: „граматиката е основа, логиката – затвърждение, реториката – украшение”;  или „граматиката е извор на красноречието, диалектиката се нарича напредък, а реториката завършек” или „граматиката изхожда от буквите, а реториката изхожда от хипотезите”. Потвърждава се допускането за раздвояването на реториката в определението й от една страна като ‘орнамент’, а от друга като аргумент. При някои автори се откроява тенденция към сливане на двете тълкувания.

2. Интермедия. Единството на ‘тривиума’ и ‘разделението на науките’ (стр. 151):

Анализът посочва различни разночетения на понятието тривиум. Впечатление прави, че значителна част от употребите на понятието до края на XII-и век (най-вече бенедектински монаси) тълкуват тривиума като единство на етика, логика и физика, а не като единство на граматика, диалектика и реторика.

През XIII-и век понятието тривиум се утвърждава, но заедно с това бива и деконструирано. Например Тома от Аквино, но и цялата традиция, повлияна от превода на „Никомахова етика”, дискутира природата на логическите ‘artes’ спрямо опозициите ‘знание – мнение’, ‘действие – познание’, ‘интелектуални – морални предразположения’. В тази традиция като науки биват определени само отговарящите на критерия ‘необходимо знание’, а като изкуства – само отговарящите на критерия ‘произвеждащо действие’. Така диалектиката (различена от аналитиката) и реториката се оказват между природните науки и занаятчийските изкуства. И ‘наука’, и ‘изкуство’ се изказват само по аналогия за тях. Същевременно традиционното определение за логиката като инструмент на науките предлага още едно разграничаване, а именно между наука и изкуство от една страна, и техните методи – от друга.

Единството на изкуствата от тривиума като образователни дисциплини предлага съвсем различен ракурс от тълкуването им като науки в рамките на една специфична и присъстваща още при първите енциклопедисти тема, а именно разделението на науките.

  1. 2. Разделението на философията (стр. 157)

Отбелязват се два основни типа разделения. Единият тип е т. нар. „платонистко”, всъщност стоическо разделение, но Цицерон и Августин го приписват на Платон. Другият тип е аристотелисткото деление, което е реципирано през Боеций.

3.1.    Платонистко или стоическо разделение (стр. 158-167)

В него граматиката не намира място, тъй като не е наука, която се занимава в собствен смисъл с разсъждението, а реториката (както и диалектиката) са части на философията, но функционират като инструмент за останалите науки. Последователите на “платонисткото разделение” описват реториката като ‘persuasio’ (убеждение), но не използват понятието „вероятност” (‘veri simile’, ‘verisimilis’, ‘probabilis’), което е характерно за линията на „аристотелисткото разделение” и е маркер за разграничаването на диалектика от аналитика.

Въпреки че реториката се дефинира основно през способността да създава единно слово, тя не бива тълкувана само като композиция, а бива разглеждана винаги съвместно с диалектиката – като части на ‘ratio disserendi’. Това ясно се вижда от схематичното представяне на платонисткото разделение.

Спецификата на нейното убеждение е аргументирането през конкретни обстоятелства, които създават емоционално отношение. Въпреки че следва цицероновите теми, тази интерпретация не може да се нарече автентично цицеронова, тъй като работи с напълно различно понятие за общество. Употребата на речта винаги се премисля в перспективата по вертикала (светско-сакрално), а не в перспективата на обществено съзидание, базирано на конвенционални междучовешки решения.

3.2. Аристотелистко разделение (стр. 167)

За аристотелисткото разделение е характерно, че изкуствата от тривиума изобщо не биват включвани в системата на науките. Те се интерпретират като инструмент, но не и като част на философията. На пръв поглед схемата не се различава от тази на платонисткото разделение. Граматиката отново отпада (тя се оказва инструмент за инструмента), или когато бива вписвана, тя отново бива различавана от ‘рационалния дискурс’. Съществената разлика обаче е подразделянето на „ratio disserendi”. То бива представено в изследването чрез схематично сравнение на деленията при Боеций, Жослин от Соасон и Хуго от Сен Виктор. Рационалният дискурс бива разделен на три части: умозаключаваща (присъединяваща), дефинираща и различаваща част. Умозаключаващата част бива подразделена на демонстративна (необходими предпоставки), диалектика и реторика (предпоставки, които подлежат на доказване) и софистика (заблуждения).

Това разделение е налично още при Боеций и определя рецепцията на Аристотеловата реторика много преди арабското влияние, което само затвърждава наличната аритотелова парадигма.

По темата за разделението на философията биват показани още няколко интерпретации. Гийом от Конш разделя философията на ‘мъдрост’ и ‘красноречие’, и тълкува изкуствата за думите в смисъла на платонисткото разделение, докато науките за нещата в смисъла на аристотелисткото. Това разделение показва много ясно промяната на Цицероновия модел и отъждествяването на ‘eloquentia’ не с реториката, а с трите вербални изкуства.

Друго особено разделение на философията се среща в анонимното съчинение “Accesus Philosophorum’, където философията е разделена на механична и свободна, свободната – на спекулативна и активна, а реториката заедно с другите две вербални изкуства е поместена под категорията ‘спекулативна философия’.

Примерите, приведени в частта за разделението на философията, ясно показват, че дефинирането на реториката като рационална аргументация е водещо определение през средните векове. Така също бива очертана една традиция, която започва още с Касиодор и Боеций, и се развива след рецепцията на Боеций в средновековните школи през IX-X-и век, и която интерпретира реториката в термините на аристотеловата реторика.

IV. Тома от Аквино и рецепцията на Аристотеловата реторика в средновековна Западна Европа (стр. 178-203):

Предмет на изследване е концепцията на Тома от Аквино за логиката, в която се разкрива мястото на реториката като специфичен тип логика.

Основната теза е, че Тома е един от първите автори, които успяват да обосноват логиката – а по този начин и реториката – като реална, а не само като инструментална наука.

1. Тома от Аквино и реторическата коментарна традиция (стр. 178-182):

Най-напред се поставя въпросът за мястото на Тома от Аквино в реторическата коментарна традиция. Той е един от първите читатели на Аристотеловата „Реторика” в превода на Вилхелм от Мербеке; пръв реципиент и интерпретатор. Тома не е писал специален коментар по реторика, но в съчиненията му са налични около 150 поименно споменати и цитирани извадки от „Реторика”. Твърди се обаче, че рецепцията на реториката при него се заключава в обсъждането на отделните афекти и се свежда в последна сметка до това. Аргументът за това е, че според Тома реториката не е част на теологията. Но от анализа на разделението на философията се вижда, че за нито един средновековен автор реториката не е част на теологията.

2. Реториката като част на логиката при Тома от Аквино (стр. 182-189):

Разбирането на Тома за реториката се разгръща в концепцията му за логиката. Логиката е разделена на на три части: а) понятие (умопостигане на неделимата същност); б) съждение (съчетаване и разделяне); в) умозаключение (преход от едно нещо към друго в разсъждението). Първите две части са описани като спонтанен процес на мисленето, а третата като собствена създаваща дейност, ето защо логиката се аргументира само за третата дейност. Третата дейност е разделена също на три: а) наука за необходимото (Аналитика); б) наука (по-скоро изкуство) за вероятното (Топика), която се подразделя на диалектика, реторика и поетика;  в) псевдо-наука/изкуство (Софистика). По този начин реториката е дефинирана като специфична мисловна дейност – тя има за обект специфично биващо. Това деление съответства на Аристотеловите съчинения и по този начин биват инкорпорирани в Органона съчиненията „Реторика” и „Поетика”.

2.1     ‘Ens ratione’ и Трите дейности на интелекта: стр. 189

Теорията за третата дейност на интелекта има централно значение за гносеологията на Тома, тъй като тя обединява и завършва всички останали теми, фокусиращи различни елементи на познанието. Отбелязва се, че при Тома съществува колебание между теория за три дейности на интелекта или теория за две дейности (която е по-широко приета и обединява втора и трета дейност, т.е. съждение и умозаключение). Първата дейност е тази, която при Аристотел се именува ‘осмисляне на простите същности’, ‘умопостигане на неделимото’ или ‘просто възприемане’ (intelligentia indivisibilium = simplicium apprehensorum) и се състои в постигане на същността като неделимо цяло. Втората операция се състои в съчетаване и разделяне (compositio vel divisio) на същностните понятия, в следствие на което се образува изказването. Третата дейност на интелекта се състои в организацията на съжденията и създаването на порядък в тях (ratiocinatio). По този начин се създават силогизмите. Разликата между втората и третата дейност се прави чрез различаване между сигнификация и умозаключение. Сигнификацията фокусира вниманието си върху правилното схващане и обозначаване на един предмет. Той обаче не може да бъде безусловно познат, дори ако е правилно обозначен, освен ако не бъде свързан с вече наличното познание. Тъкмо тук е ключовата роля на третата дейност на интелекта, която се дефинира като преход ‘от познато към непознато’ или ‘от едно нещо към друго’ и в която се завършва познавателния процес като научаване.

Реториката бива положена като част на третата дейност на интелекта.

2.2 Частите на логиката. Мястото на реториката при Тома от Аквино: стр. 203-214

Следва въпросът за спецификата на реториката като метод. Тя се разглежда като акт на умозаключение, а не като езикова игра с употребата на силогизми в комуникативна ситуация. Следователно теорията за ентимемата като силогизъм с пропусната предпоставка, която аудиторът добавя в ума си, се оказва неподходяща. Освен това Тома посочва, че ентимемата трябва да притежава силогистична, но не паралогистична структура. Решението е, че за разлика от диалектическия силогизъм, базиран на ‘ставащото в повечето случаи’, голяма предпоставка за ентимемата може да бъде ‘сингуларно събитие’, ‘частен авторитет’ или ‘конкретна цел’.  Разбира се, следствието от този силогизъм не е ‘истина’ (което продуцира Аналитиката), не е ‘общоприето мнение’ (с което се занимава диалектиката), а е ‘частно допускане или подозрение’ (suspicio). Разгледана в тази теоретико-познавателна перспектива, реториката е особен метод за справяне с колебанието, което е гранично състояние, спиращо всеки познавателен процес и всяко практическо действие. Тя позволява “чрез сингуларни допускания” в процеса на разсъждението да се преодолее колебанието. Нейните заключения нямат стойността на научно доказателство, а се осъществяват като съвет, възхвала/порицание и обвинение/защита. Областта на приложение на реториката като специфична мисловна дейност е свързана с действията на практическия интелект и тя е основен метод за доказателство в етиката, където по необходимост трябва да се отсъжда за сингуларни действия. Тома посочва, че в човешките дела не може да се прилага безгрешно и демонстративно доказателство, а е достатъчно някакво изхождащо от и съгласуващо се с частния случай доказателство, допустима вероятност, (conjecturalis probabilitas), чрез която убеждава реторът.

Изводи от изследването

Изводи от първа част:

а) Направен обзор на интерпретативната литература, като водещите тенденции са експлицирани и съпоставени. От анализа биват изведени основните проблеми, които ще се разглеждат в дисертацията: Нужно е да бъде предефиниран въпросът за автентичността на средновековната реторика, за да се избегне следствието от модела на Мърфи като автентични да бъдат определени само три специфични, късно-средновековни, литературни практики. Спрямо модела на Маккеон се прави допускането, че не може да има пълна аналогия в развитието на реториката и логиката, тъй като двете дисциплини биват разграничени в дискусията за разделението на философията.

б) Изследването трябва да се фокусира върху тълкуването на реториката като аргументация, което е алтернативен и недостатъчно разработен модел.

Изводи от втора част: Преходът от римската към средновековната традиция може да се опише като преход от реторика към логика или от ‘логиката като част на реториката’ към ‘реториката като част на логиката’.

Боеций променя Цицероновата постановка (която противополага ‘съждение’ на ‘намиране’ или подчинява съждението на инвенцията) и реконструира Аристотеловия модел, като ‘съждението’ бива отнесено към Аналитиката, а ‘намирането’ бива отнесено към Топиката. За разлика от Цицерон, при когото съждението съвпада с диалектиката, а инвенцията с топиката, при Боеций съждението съвпада с аналитиката, а инвенцията с топиката. Последната бива подразделена на: главна част (диалектика) и подчинена част (реторика).

При Цицерон единството на мъдрост и красноречие са две неразделими интегрални части на обществена наука. Те биват различавани не реално, а „само по понятие”. Идеята за приоритета на практиката (обществените взаимоотношения) пред теорията определя специфични критики към диалектиката и нейното адаптиране към реториката при Цицерон.

Средновековната реторическа традиция не може да се нарече автентично Цицеронова. С промяната на светогледа се променя представата за общество и оттам се деконструира Цицероновия модел. Науките получават една нова обвързаност помежду си: а) през средновековието реториката бива паралелно разглеждана с останалите две вербални дисциплини; б) снетото при Цицерон различие между теоретическа и практическа мъдрост отново бива върнато и значително усложнено.

През средновековието има две големи тенденции на трансформация на реториката като част на логиката: а) от една страна логиката (и реториката) се разработва като инструмент на теологията; б) от друга страна логиката (и реториката) се разработва като инструмент и метод за светската наука.

Изводи от трета част:

Установява се, че в контекста на теологическата трансформация реториката е по-скоро отъждествена с функцията й на орнамент, тъй като ‘знанието’ и ‘смисъла’ са зададени от теологията и диалектиката. В контекста на логическата трансформация се открива, че реториката е рационален инструмент за убеждаване в областта на етиката.

Анализът на кратките определения показва, че тълкуването на реториката като ‘рационална’ и ‘аргументативна’ наука е характерно за цялото средновековие. Същото показва и анализът на разделението на философията, който е схематично представен. И двете главни разделения – платонисткото и аристотелисткото – определят реториката като част на логиката и я тълкуват като аргументативна и рационална наука.

Бива очертана една традиция, която започва още с Касиодор и Боеций, и се развива след рецепцията на Боеций в средновековните школи през IX-X-и век, която интерпретира реториката в термините на Аристотеловата реторика и към която следва да се отнесе Тома от Аквино.

Изводи от четвърта част:

При Тома този начин реториката е дефинирана като специфична мисловна дейност – тя има за обект специфично биващо и по този начин се дава основание за дефинирането й като самостоятелна наука.

Тя бива описвана като специфичен акт на умозаключение, различен от диалектиката и аналитиката, а не като езикова игра с употребата на силогизми в комуникативна ситуация. По тази причина теорията за ‘съкратения силогизъм’ се оказва неудачна. Несъвършенството на реторическия силогизъм се извежда не от броя предпоставки, а от тяхната специфика – те са насочени към партикуларното и контингентното, и самите те са частни случаи, конкретни цели и отделни авторитети.

Реториката не е тълкувана като наука, защото не генерира устойчиво познание, но бива позитивно определена като особен метод за справяне с колебанието. Тя позволява “чрез сингуларни допускания” в процеса на разсъждението да се преодолее колебанието. Следствие на нейното умозаключение не е достигането до истина или до познание, а до допустима вероятност, изразена като препоръка (съвет, възхвала/порицание, обвинение/защита).

Значението на Тома от Аквино за историята на средновековната реторика може да се сумира в няколко пункта:

– Тома е първият в рамките на средновековната традиция, който успява да разграничи реториката като самостоятелен метод на мислене, който метод е паралелен, а не подчинен на диалектиката и аналитиката.

– Тома е един от първите читатели на Аристотеловата „Реторика” в нейния превод на латински. Той не прави непосредствен коментар, но повлиява концептуално на тримата коментатори на съчинението, като по този начин определя последващата рецепция на съчинението в латинската култура.

– Тома е първият в средновековната и един от малкото автори в цялата традиция, който успява да изтълкува ентимемата по различен начин от ‘силогизъм с пропусната предпоставка’.

– Тома е един от малкото автори, които успяват да разрешат парадокса с двойното определение на реториката: като част на етиката и част на логиката.

– Концепцията на Тома за логическото тълкуване на реториката има множество продължители и доминира до периода на Ренесансовия хуманизъм

Приноси на дисертационния труд

1. В дисертацията бива реконструиран и преформулиран един централен за изследването на средновековната философия проблем – проблемът за автентичността на средновековната реторика. Решението съществено се различава от стандартната постановка и позволява реториката да бъде тълкувана с оглед на развитието й като аргументация. Биват изведени концептуалните промени, чрез които Цицероновата реторика е трансформирана през средновековието, което не е разработван подход в изследванията, посветени на западноевропейската средновековна реторика.

2. В изследването биват открити нови зависимости или закономерности, които дават основание за продължение на една налична, но неразработена научна хипотеза. Въвеждането на дискусията за разделението на философията и мястото на реториката като част на логиката представя нови източници за анализ, които не са интерпретирани до този момент като реторически, и предлага нови решения на проблема за логическата трансформация на реториката.

3. Направено е оригинално тълкуване на разбирането на Тома от Аквино за реториката като част от логиката и природата на реторическия силогизъм.

Списък на публикациите по дисертационния труд:

  1. Петков, Г. „Разделението на философията и развитието на реториката като част от логиката”, в: сп. Философски алтернативи, издание на Института за философски изследвания към БАН, 1/2008, 162-175 (брой страници: 13)
  1. Петков, Г. „Реторика и логика. Случаят Тома от Аквино”, в: Архив за средновековна философия и култура, св. 14, Изток-Запад, С., 2008, 154-171 (брой страници: 18)

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: