Уважаеми читателю,
Сигурно ще се учудиш, че те карам да поизкаляш краката си с мен; да ти поизмръзнат пръстите и да ти се зачервят ушите като на ученик от прогимназията, когото са наказали за това, че не си е научил урока…
Но точно днес аз не мога да те заведа при морето на лятото, за да чуеш ти на чайките крещящия плясък, и да вкусиш от солта на водата, която покрива най-сладката наша целувка – така че да помечтаеш ти сам да преживееш морето като постигнеш в нечии очи безкрайния му хоризонт. Защото всяка роза (като тебе мили) желае да бъде откъсната от едно безбрежно море, откъдето да не се завърне никога и това да е… всичко.
Нито пък ще можем днес заедно с теб да приближим устните си до лицето на розата и да вдъхнем нейния омаен мирис, който оставя ума без звук, но го замахва и хвърля с нежна ръка на птиците, за да полети и разбере, че е птица, и цвете, което цъфти с пролетта.
Днес също така няма да разговаряме за есен. Есента е мъртъв танц, от който се е родила зимата. Искам да кажа, наистина, от есента остават плодовете. Ако годината е била плодородна. За това ти вземи за всеки случай от нечия плодородна есен една круша (после ще кажа за крушата) и ела да изкачим нагоре Балкана, да погледнем оттам далече като през мъгла, защото това което искам да ти покажа от близо е затрупано. После нека се спуснем най-долу в ниското докато ни скърцат зъбите и стъпките, понеже е зима, а през зимата съществува Скритото, а над него ние скърцаме.
Няма значение за какво си мислиш. Всички сме полудели за щастие. За това е.
Тих сняг. Виж го как пада зад прозореца ти. Като танц на дервиш и като мечта.
И когато се събудиш днес, отвориш очи и погледнеш някак нетърпеливо през прозореца, ще видиш една чиста белота, толкова красиво и бяло, че да ти се прииска да кажеш:
– Ах, колко е красиво и бяло!
Стани рано! От това се нуждае цялото човечество. Те няма да ти го дадат. Най-сетне отново животът ти е чист бял лист и пред него е поставена усмивката ти. Щастието, с което обуваш панталоните си, обличаш блуза, яке, обувки и затваряш след себе си входната врата.
Ето го светът. Снегът е навалял по клоните му и искри постлан от бледо-синьо-нежно-розовото ти небе.
Замислял ли си се защо чистият и недокоснат пресен сняг предизвиква такава радост? Аз нямам обяснение за това. И не търся.
Нека просто повървим.
Ще покажа розите през зимата.
Те са скрити.
Те сме ти и аз.
Тетрадки 