(виж: част 1 >>> „Върху особеностите на розобера“)
***
Пролетта е време за любов. И какво по-хубаво за началото на една приказка, или за продължението на една друга, от това да си представим как момче и момиче се разхождат в просторното чисто зелено поле, наникнато с мека и сочна трева, в чиито ъгли природата е накичила малки полски сини цветя, жълти игличини, огнени макове, а някъде, в сенчестите и влажни участъци сред детелините, растат срамежливи лалета.
Ето че, устните на момичето са нежни и красиви като едрите цветове на цъфтящите праскови (около които, когато преминеш, не можеш да не спреш и да не притаиш дъх пред удивителната им красива тишина); очите на момчето са теменужени и по-дълбоки от морето на най-дълбокото море.
Има нещо романтично в тяхната походка – в ръцете им, които се държат, в стъпките им, които стъпват – сякаш всеки върви с краката на другия. Има нещо романтично и приказно и в онзи момент, когато тя му е била прошепнала: „ – Аз съм розата, а ти си моят принц.“, а той й беше отговорил: „Аз съм твоят принц, а ти си моята нежна роза“. И от тогава и то наистина, любовта им бе нагоре разцъфтяла и те бяха решили – както е най-подходящо и редно за един принц и за една роза – да се оженят на празника на розите.
Ето ги, че сега те се разхождаха по зелените пътеки около този мой, китен, любим Казанлък, измокрени от майския дъжд и налепени от венчелистчета вишни, стоплени от топлото слънце, което сутрин разтваря пъпките на маслодайната роза и насища въздуха с най-нежния аромат на мокро, чисто, свежо, сутришно – на роса от рози.
Те бяха германци. Момичето и момчето.
Нали знаете, колко е упорита тази нация по отношение на вярата си в мечти, вечности, небеса и в трансцендентното. И въпреки, че понякога в своите действия и в приказките си, тя е малко мрачна, накрая все пак, винаги, спящата красавица намира принца, а ледът в окото, в сърцето на Кай, се разтопява и той отново започва да обича, както някога, своята Герда.
„Така е с германците, но с местните не е.“ – казва си героят на приказката и спира телевизора. После дълго мисли над последната реплика от предаването, която беше чул:
„.. и ако усети, че от това ще стане цвете, хвърля се да го полива, хвърля се да му се радва, хвърля се да го обича“.
„Така е с германците, но с местните не е.“ – каза си отново героят и заради това, че той никога не беше виждал такова цвете, а розите които познаваше… А розите, които той познаваше растяха, някак.
Той стана и отиде до балкона си, после оскуба глухарчетата, които бе оставил да се сушат върху вестници, за да станат на лековит чай, и които, вместо това, упорито растяха и цъфтяха върху хартията. После облече своето черно яке, надписано със фирма над сърцето, качи се на велосипеда и потегли. Напред. През розовите градини, през лавандуловото поле, покрай поляните сочна зелена трева, игличините, лалетата, детелините, синьото небе с малък бял облак, през локвите от майски дъжд, откъснати листа и цвят от вишни, напред към старата гора, защото трябваше да се занимава с изкуство. „- С изкуство“ – каза си.
Докато преминаваше покрай косматките, където спеше, влюбен в жена си и в коня си по един тракийски вожд (преди да го изкопаят и занесат в Лувъра, заради майсторството на безимените му работници), героят на приказката видя бързащата екскурзоводка (виж част 1). Тя вече беше показала на японците всичкото и даже плашилата, зашити от фустите на принцесата, и бързаше след това да бракосъчетае принца и розата. Героят премина покрай нея с велосипеда си, а малко след това прегази през брода една тънка река, под чиято дълбока кал и пясъци време, някъде спеше завинаги злато.
Той стигна до гората, спря се и я огледа. После намери най-старите от изсъхналите дървета и откъсна дебел къс кора. С нея щеше да прави сувенири за панаира.
„– Такова нещо е изкуството“. – рече си героят и се замисли. За изкуството, живота, за необикновеното и за обикновените неща. За принца и розата, които в този момент си казваха ‚да‘. Тя с прасковените си устни, той с теменужените си очи. За стъпките им един към друг, които бяха красиви като танц, като живопис, като музика като цялото изкуство. Като изкуството, което бе толкова по-възвишено от всекидневния живот. Така несравнимо по-високо в големия си порив, в жаждата за съвършенство и в умението си да прави живота по-красив, по-висш и нещо повече, спрямо което, ти, ти човече на късите мечти си така малък, нисш, дребен, меркантилен, обикновен, неспециален и некрасив.
Той погледна ръцете си. Те бяха мръсни. Героят ги отръска, обърса ги в панталона си, огледа се, опита се да изчовърка, да изтрие калта от ноктите, с които беше чупил и стъргал. Нищо не се промени и за това той се сети за японците. Всички те отиваха, гледаха и се връщаха от възхитителното ювелирно тракийско изкуство. Всички те се бяха докоснали и потопили до вечността на времето, която беше застинала в своята съвършена нормативност и изискваше единствено достатъчно възвишен зрител. Героят на приказката прибра бързо кората си в раницата и тръгна обратно към града на розите, за да изреже от нея маска на владетел, бронзова глава и златен жълъдов обреден венец.
Когато се прибра той извади кората си и я погали нежно. Разгледа порите й, пукнатините, резките, грубостта и съвсем малките пространства гладка повърхност. Опита се да осъзнае в този пребогат на природен цвят релеф, да види неповторимата структура, която притежаваше само това дърво – тази кора, като история и биография на неговия отминал живот.
„– Такова нещо е изкуството“. – рече си той и започна да дяла. Да реже и да прави от кората златни тракийски сувенири за японците, за да могат те да разполагат със символа на ювелирното изкуство, взет от същата тази земя, където са живели неговите жители. И да реже и прави рози и принцове, за да могат и розите и принцовете да разполагат със доказателство за любовта си един към друг – която беше, както се каза, като танц, като живопис, като музика и като цялото изкуство.
Той постави на масата пред себе си розата, изрязаната от мъртвата кора и започна да я боядисва и лакира. Природният цвят на биографията се изгуби.
Какъв живот на абстракции – помисли си той – чиито думи, не изричат собствения си смисъл. И сякаш в това ‘съвършенство’ животът е положен върху една насилно изобретена истина.
Такова нещо е изкуството. – каза си той. – и продължи да дяла, за да събере пари, за лечение, за храна, за алкохол, за надежди, за дългове, и за да плати за сметките си и за обещанията – за всичко минимално нужно на душата и тялото – и за всичко, с което да се откупи още съществуване за тях.
Той се загледа в глухарчетата. Въпреки че трябваше да се сушат за чай, те никнеха и цъфтяха. И героят си помисли, че и това лудо цвете някак си е цвете и започна да го полива, да му се радва, да го обича…
Тетрадки 