В помощ на студентите по Реторика

реторически видове в традицията: Цицерон – Квинтилиaн с елементи на пояснения

 

Tри реторически рода:

1. Тържествен ( демонстративен ἐπιδεικτικὸν γένος, genus demonstrativum), 2) Съвещателен (т.е.  συμβουλευτικόν, genus deliberativum) и З) Съдебен (δικανικὸν γένος, genus iudiciale или forense). Тържественият род включва похвала и порицание (категории: добро/умно и зло/глупаво), Съвещателният – убеждение и разубеждение (категории: полезно и вредно), Съдебният – обвинение и защита (категории:справедливо и несправедливо).

Три източника на красноречието и три цели на красноречието. Три източника на красноречието: природна дарба (natura, ingenium), теоретическо обучение (ars, doctrina) и практическо упражнение (exercitatio).

Три цели на красноречието: да убеди (docere, probare), да услади (да се хареса delectare, conciliare), да увлече (movere, flectere).

Пет части на обработката на речта: Намиране на материала (inventio), Разположение (dispositio), Словесно изразяване (elocutio), Запомняне/памет (memoria) и Произнасяне (actio).

1. Намиране на материала –.

Материалът се дели на : конкретни дела (causa, ὑπόθεσις ) и общи въпроси (quaestio, θέσις ). Всяко конкретно дело може да бъде отнесено към общ въпрос, ако се абстрахира от контекста: място, време, участници и т.н. Общите въпроси се делят на два вида: теоретически (quaestiones cognitionis, например: „Дали природата или закона лежат в основата на правото?“) и практически (quaestiones actionis, например: „Кой трябва да се занимава с държавните дела (каква трябва да е държавната политика икономическа или социална)?“).

Основен предмет на речта е спорният пункт (controversia) – положение, което едната страна защитава, а другата отрицава. Спорният пункт се подразделя на статуси (status, στάσις). Най-често споменавани са три статуса: статус на установяване (coniecturalis), статус на определение (definitivus) и статус на законността (законосъобразността) (iudicialis). При статуса на установяване се пита «Действителна ли е постъпката» (an sit? – дали е?): Например ако този, който е обвинен в убийство отрича. При статуса на определение се пита дали правилно е определена постъпката (quid sit? – Каква е постъпката?): Например обвиненият в убийство признава, че го е извършил и твърди, че не е умишлено. При статуса на законността се пита за законосъобразността на постъпката (quale sit? – доколко е?): Например обвинения в убийство признава, че го е извършил, но се оправдава с това, че убитият е враг на държавата. Около тези статуси се групират и други подчинени „статуси на закона“: статус на разминаване между смисъла и буквата на закона, статус на двусмислеността (когато един закон може да се тълкува по два начина), статус на противоречието (когато има противоречие между два закона).

Трактовката на спорния пункт се начрича от обвинителя – обосноваване (ratio), а от обвиняемия – оправдание (firmamentum – затвърждаване), тяхното разногласие е предмет на съдебното отсъждане (iudicatio, κρινόμενον ). Средствата за утвърждение на собствения възглед са аргументи (argumenta, πίστεις ). Доказателствата се делят на външни (нетехнически) и вътрешни (технически). Външните доказателства (πίστεις ἄτεχνοι ) са свидетелски показания, документи, признания, и т.н. тоест такива, които не зависят от умението на оратора, а са обективни факти. Вътрешните доказателства (πίστεις ἔντεχνοι ) са: логически/ диалектически (те зависят от самата композиция на речта) и зависят от техниката (изкуството) на самия оратор.

Логическите доказателства са два вида в зависимост от двата вида човешко мислене: пример (индукция) и ентимема (дедукция). Източниците на логическите доказателства се наричат топи/топуси/места (loci, τόποι )

С оглед на конкретните дела се различават места, отнасящи се към обстоятелствата (loci ante rem), и места отнасящи се до субекта (предмет, лице, събитие)  на обстоятелствата (loci in re, circa rem, post rem).

Местата от първият тип продуцурат доводи „от човека“ („такъв човек не може да извърши убийство“, „човек с такова обществено положение не може да извърши убийство)“ и т.н. –“от подбудата“ („какво може да го е подбудило към такава постъпка: завист, ревност, омраза? и т.н.), „от мястото на действието„, „от времето на действието„, „от начина на действието„, „от средствата„.

Местата от втория тип продуцират доводи в зависимост от общите положения, които стоят в основата на конкретните дела. Най-често се употребяват три типа доводи: а) „от определението„, „от разделението„, „от рода„, „от вида„, „от признака“ и пр. („ако убийство се нарича това, то този човек не е извършил убийство“, т.н.); б) „от сходство/подобие„, „от различие„, „от по-голямо и по-малко„; в) „от причина„, „от следствие„, „от последователността на събитията„.

С оглед на общите въпроси се различават т.н. общи места (loci communes). По същността си общите места не са източник на доказателство, а се привеждат като общочовешки ценности loci communes (общи места) = sensus communis (обществено съзнание; “здрав разум”, общочовешки ценности). Обикновено се изреждат следните: Почит към боговете, към законите, към предците и към достойните исторически личности и т.н.

2. Разполагане на материала. Разположението на материала обикновено има следната композиция. Речта се дели на четири основни части: Встъпление (prooemium, exordium), Изложение (narratio), Разработка (tractatio), Заключение (conclusio, peroratio). Понякога се прави и по-подробно разделение: Встъпление, Изложение, Определение на темата (propositio, определение придружено с разделение – partitio), доказателства (argumentatio, probatio, confirmatio), Опровержение на доказателствата на противника (refutatio, reprehensio), Отстъпление от темата (digressio) и Заключение.

Встъплението съдържа тройна цел: Да предизвика в слушателите: внимание, разбиране и съчувствие. Изложението съдържа разказ за предмета на изложението. Основни изисквания са: яснота, краткост и правдоподобност. Определението на темата от встъплението служи за начало на доказателството. Доказателството най-често съдържа: разделение на отделните въпроси, които ще бъдат разглеждани (това дава възможност на слушателя да се ориентира). Последователността на отделните аргументи зависи от конкретното дело и не може да бъде предварително установена. Все пак се привеждат някои общи доводи: Външните доказателства трябва да предхождат вътрешните; силните доводи трябва да са в началото и в края на изложението, а между тях да се разполагат по-слабите доводи. По същия начин се структурира и опровержението на доводите на противника (което опровержение следва доказателството). Тук се различават няколко приома: Доводите на противника могат да се опровергават или заедно или поотделно. Трябва да се преувеличава значението на слабите доводи на противника, които ще бъдат атакувани и да се премълчават силните доводи. Отстъплението най-често се прави преди заключението и е свързано е похвала или порицание на нещо свързано с основната тема на речта (това дава възможност на аудиторията да синтезира аргументите). Накрая заключението има за цел да възбуди емоционално отношение от страна на аудиторията. Най-често това  се прави по три начина: Кратко представяне на вече казаното; Амплификация (емоционално подсилване на някои важни места; емоционален акцент); възбуждане на страдание или негодувание.

3. Словесно изразяване. Словесното изразяване трябва да отговаря на четири главни изисквания: правилност (latinitas, ἐλληνισμός ), яснота  (plana elocutio, σαφήνεια ), уместност (decorum, πρέπον ), пищност/окраса (ornatus, κατασκευή ). Правилността обозначава точното спазване на граматичните правила и логическите норми на езика. Яснотата обозначава употребата на общоразбираеми думи, или коректно поднесени термини. Уместността обозначава изискването за всеки предмет да се говори с подходящите за него думи – прост стил за простото; възвишен – за възвишеното. Пищността обозначава художествения приом – за всеки описван предмет е необходимо подходящо образно описание със съответният стил в зависимост от характера на предмета.

Теорията за словестното изразяване се дели на три раздела: учение за подбора на думите, учение за съчетаване на думите и учение за фигурите.

При подбора на думите се препоръчва внимателно боравене: с редките или остарели думи; с особени словосъчетания; или с думи с преносно значение.

При разположението на думите най-често се разглежда: благозвучното разполагане; размерното построяване на фразата; ритмично завършване на фразата. Благозвучното разполагане: В края на едно изречение и в началото на следващото не трябва да има ‘сблъсък на гласни’ или ‘сблъсък на съгласни’ – т.е. да се затруднява произнасянето; Не трябва да се прекалява с повторението (на епифори или анафори). Съразмерното построяване на фразата се свежда до три типа: кратка фраза – отдел (incisum, κόμμα ), средна по дължина фраза – член (membrum, κῶλον ) и дълга фраза – периода (περίοδος ; comprehensio, circumscriptio, ambitus verborum). Членовете се състоят от отдели, периодите от членове. Не се препоръчва период по-дълъг от 4-ри члена. Ритмичното завършване: Ритъма зависи от поетическия или прозаическия характер на речта. Повечето автори отнасят реторическите речи към прозата. Античната реторика използва множество метрични стъпки: дихорей, пеан, кретик, хекзаметър и т.н. (виж. Аристотел. Поетика).

Използването на фигури (σχήματα, lumina, colores) e основен начин за насищане и украса на речта. Най-общо те се делят на тропи и фигури (в собствен смисъл). Към тропите се отнасят различни думи, употребени по необичаен начин (преносно): метафора, метонимия, синекдоха, перифраза, хипербола и т.н. Фигурите ( в собствен смисъл) се делят на фигури на речта и фигури на мисълта. Фигурите изразяват различни начини на съчетаване на думите. Ако при употребата на някое съчетание се изменя буквалния смисъл на казаното – това е фигура на мисълта. Такива са: реторическия въпрос, възклицанието и т.н. Ако при употребата на дадено съчетание не се променя смисъла, а се подобрява стилистично и метрично композицията на речта, то тогава това съчетание е фигура на речта. Такива са: анафора, епифора, елипса и т.н.

В учението за словесното изразяване има място и едно друго различаване: на три стила на композиция на цялостния текст. Учението за трите стила се продуцира от изискването за уместност на речта. Трите стила са: висок, среден и нисък (прост). Високият стил използва в най-голяма степен реторическите украшения, а простият стил в най-малка. Средният стил се интерпретира като ‘средно положение между крайностите’. Всеки от тези стилове има своето приложение в зависимост от обекта на речта. Всеки от тях има и своя «лоша противоположност». Високият стил може да премине в претенциозен и претрупан (inflatum, tumidum), Средният стил може да стане вял и скучен(dissolutum, sine nervis); Простият стил може да стане сух (aridum, siccum).

ДРУГИ МАТЕРИАЛИ ПО РЕТОРИКА >>>

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: