„етика и право“ (уроци/ФЕГ)

(урок1: От мит към логос)

(урок 2: Етиката като наука)

(урок 3: Софисти, Сократ)

(урок 4: Платон)

(урок 5: Хегел)

презентацията към ‘урок 1’ можете да видите тук:

ot-mythos-kum-logos

УРОК 1

ОТ МИТ КЪМ ЛОГОС

@@

„Знаем как всички лъжи да направим на правда подобни, знаем и истини ний да говорим, ако пожелаем”

Хезиод, Теогония, стих 27 сл.

Тези думи Хезиод влага в устата на музите в увода на „Теогония” и те са знакови за един от най-съществените преходи, извършени в културната история на Европа – @@ прехода „от мит към логос”. Този преход показва едно мисловно преобразуване, осъществено в Древна Гърция, което определя развитието на Европейската, а в голяма степен и на Световната култура през следващите векове, защото поражда идеята за наука. @

Основната специфика на този преход е възникването на изискването за научност на изказа. @

И двете думи ‘мит’ (mythos)илогос(logos) означават ‘слово’ и ‘разказ’ и първоначално са взаимозаменими – т.е. синоними. @ В последствие с възникването на философските настроения в Древна Гърция, постепенно, но не изведнъж, двете понятия стават контрапункти. Под ‘логос’ започва да се разбира само тази реч, която е ясно артикулирана и смислово разчленена, а ‘мит’ – обратно – възприема значението на измислена история, небивалица, несвързано бърборене.

Първото и най-важно различие между ‘мит’ и ‘логос’ е това, че

@Логосът работи с обяснение, митът с ритуализация. ‘Логосът’ посочва причините (aitia, causa) и принципите/дефинициите (arche, principium) на това, за което се говори:

пример:

1. „Светът има начало във времето”, защото ако нямаше начало, то до сега трябва да е протекла една безкрайна поредица от неща и състояния. Но по определението си ‘безкрайност’ означава тъкмо това, че тази поредица не може да бъде завършена. Следователно или светът има начало, или ние изобщо не можем да говорим за безкрайност.

@Митът от своя страна казва само, че „нещо е”, без да обяснява ‘защо е’ и ‘какво е’: „В началото Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата”.

@В началния пасаж чухме Митологията в лицето на Музите да казва, че ‘Знаем как всички лъжи да направим на правда подобни’ – това е по-скоро тяхно самопризнание. Изтръгнато чрез инквизиция посредством „научните” инструменти на ‘логоса’ – ‘истина’ и лъжа’. @Въпросът: дали митът разказва истина или лъжа, е външен по отношение на самия мит. В мита се вярва, той не бива проблематизиран, той не се ‘знае’. Едва след като повярваме в мита, той става ‘Мит’ – т.е. разказ, който има смисъл за нас. @Питането: дали това е истина или лъжа?, защо е така?, какво се има предвид, като се казва така в мита? – е функция на ‘логоса’.

@В египетската митология @душата на отделния човек – индивидуалната душа, се казва Ба. @ Тя бива изобразявана по следния начин:


Когато Древният Египтянин вижда този знак, той вижда в него самата Душа Ба. (примерът е рецепция на метафора на проф. Александър Фол)

Ние, като рационално мислещи археолози обаче, не Виждаме ‘ДУШАТА БА’, а казваме ‘БА’ ТОА МАЙСТОР’ – мислейки си за изкусно създадената картина, писменост или за самата култура, но не и за Самата ДУША-БА, в която ние не вярваме.

@ Разсъждението върху мита или дискурсът върху мита променят и деконструират мита. Митът става обект на науката (или ‘логоса’) и тя го различава от себе си като ‘измислица’, ‘старческо бърборене’, или ‘детски приказки’. Изследва го, описва го като вид литература и чертае историческото му развитие.

@@Нека обаче да се върнем на началния пасаж. В него Музите под инквизицията на Логоса добавиха също: „Знаем и истини ний да говорим, ако пожелаем”. Какво имат предвид Музите?

@Почти всички митове, ако сте обърнали внимание, са посветени на нещо, което не е непосредствено дадено в опита. Митовете описват най-често нещо отдавна отминало във времето или нещо, за което няма фактологична памет: началото на света, живота след смърта, началото на даден род, партия, музикална група и т.н. Това са все важни елементи, които създават идентичност. Ние искаме да знаем това, за да разберем кои сме, но нямаме непосредствено познание за него. @Митът попълва тази празнота със своя разказ, който винаги има характера на символ, а не на конкретен факт (тъй като е ясно, че такова конкретно знание няма как да бъде придобито). Разговорът за символа е извършване на ритуал чрез думи и действия, а не обяснение на факти. @@@

За да разберем как един конкретен образ става символ, трябва да знаем какво е ‘символ’. Думата произхожда от гръцката дума ‘сюмболон’ – медальон, разделен на две половинки и съхраняван като опознавателен знак от свързани със взаимно гостоприемство хора и техните потомци. @Символът е предмет или дума, чийто смисъл се задава винаги от отнесеността му към нещо друго. Частта означава цялото, но цялото дадено като ‘присъствие и отсъствие’, ‘откритост и тайна’, ‘отсам и отвъд’.

@Митът работи със символи, самият той е символ на нещо открито и скрито – например началото на света. Разказът на мита не е обяснение, а честване на тази връзка. Ето защо дискурсът често има заклинателен характер, дори когато звучи повествователно.

@Символогичното говорене е особено важно за познанието на неща, които са скрити за рационалното познание.

«В началото съществувал само вечният, безграничен и тъмен Хаос. В него се криел изворът на живота на света. Всичко възникнало от безграничния Хаос — целият свят и безсмъртните богове.»

„В началото Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната”

Символогичният дискурс не е ирационален, той рационализира тайните и прави възможно тяхното споделяне като тайни. @Митът разкрива познанието на тайната като тайна. Разказва я чрез символи, които биват чествани в ритуал, а не обяснявани в причинно-следствени връзки.

Ще ви дам един съвсем обикновен ежедневен пример за такова символогично говорене и ритуализация. (примерът е рецепция на една брилянтна метафора на проф. К. Янакиев, описваща богопознанието)

Ако попитаме някого: казваш, че обичаш този човек, и че той ти е „любим”, но защо той ти е любим? Какво точно в него е онова, което го прави напълно уникален за теб, за да е той (или тя) Любимият?

Той може да си помисли, че го питаме за ‘логиката’ или ‘логосът’ на обичане и би се опитал да ни отговори за причините и дефинициите на ‘Любимия’. Какво може да посочи той: очите, косата, облеклото, и т.н.

Някой може да има всички онези качества, които изброите, и въпреки това да не ви е любим. Обратно на това, някой може да няма почти нито едно от тези качества, и въпреки това вие да го обичате.

Познанието на Любимия следователно е много особено познание. В него първо се появява Любимия (т.е. в него бива по някакъв начин повярвано) и след това ние започваме да знаем, че той ни е Любим, затова защото Е, а не защото е ‘такъв и такъв’.

Важно е да се разбере тази необходимост от мита или практиките на символизация и ритуализация, които изграждат идентичност и ни правят съпричастни на много от нещата, за които нямаме обяснение, но които са част от нашия свят, а той би се лишил от пълнотата си, ако ги игнорираме. Тъй като за това какво и как познаваме и дали изобщо познаваме нещо или си го измисляме, ще ви говоря дълго през този срок, ще ви пусна сега един клип, за да усетите на емоционално ниво наивността на ‘напълно рационализирания’, логосен човек, за който всичко трябва да има причина и дефиниция. Обърнете внимание на познавателните напъни и хитруването на героите пред един съвсем прост и необясним факт: СМЪРТТА ИМ:


И така, направихме прехода ‘от логос към мит’. Сега да се върнем на първоначалната тема и да преминем ‘от мит към логос’, за да можем да се захванем с науката ‘етика’ в следващия час.

За разлика от животните, които имат памет само за моментното и действат по инстинкт, човекът е в състояние да помни минало, настояще и бъдеще, като запомня по особен начин връзката между протичащите събития и тяхната подредба. Това става, като нещата биват подреждани по род и вид (с осмислянето на техните дефиниции) и подреждането на причинно следствените връзки. Разбираме какво е котка (дефиницията) и че тя не може да лежи на два дивана едновременно, понеже е ‘толкова голяма’, такава и такава. Тоест познанието за дефиницията води до знание за причините. И обратно наблюдаването на повтаряемостта на дадено събитие – индукцията (и най-вече пълната индукция) води до изграждането на дефиниция: Най-често ‘Котката е животно с четири лапички и опашка, и без крила’; и ако трикрака котка прелети покрай прозореца ви, това е особено обстоятелство, което допълнително трябва да се изследва, защото нарушава правилността.

‘Правилност’ е ключовата дума за разбиране на ‘прехода от мит към логос’. ‘Символът’ винаги ни препраща от откритостта към тайната и от ‘това към другото’, и по този начин винаги отблъсква нашите опити да си обясним порядъка на нещата, защото края на този порядък е отвъд познанието. С ‘Понятието’, напротив, се опитваме напълно да опишем самите неща. В ‘понятието’ напълно съвпадат нещото и неговият образ. Изследването на порядъка на понятията, на техните правилни и неправилни връзки създава ‘логоса’. Логосът е разказа за нещата, които са ‘тук’, които са открити за познанието, и които ние познаваме и вършим. Логосът е разказа за правилния порядък на мисленето и действието в познатата действителност.

Едва с представата за една напълно открита за познанието и действието действителност, ние можем да говорим за ‘истина и неистина’, ‘добро и зло’, ‘справедливо и несправедливо’, ‘красиво и грозно’ – защото това са оценки за правилността и неправилността: със всички позитиви и негативи от това говорене. Митът – напротив – релативира тези контрапункти. Те не стават ‘полуистини’ и ‘полусправедливости’, ‘полуправилности’, а по-скоро ‘правилност’, която не е напълно открита.

Тъй като дълго ще защитавам пред вас смисъла на рационалното познание (нали за това сме в училище), за финал ще ви дам два примера в защита:

Механичните изкуства или занаятите са създадени, като се е изследвала правилността на действието на човешкото тяло. Разбирането за способностите и функциите на ръката пораждат занаята ‘шивачество’. Изследването на правилността на мисленето и познанието създава логиката. Изследването на правилността на волевите действия създава етиката. Но затова следващия път.

Вторият пример е от ‘Хамлет’ на Шекспир.

След сцената, когато в двореца трупа актьори разиграват представление твърде подобно на случая с убийството на бащата на Хамлет и изневярата на майка му, Хамлет започва да беснее по отношение на Митологията или театралната фабула с думите:

Нима не е чудовищно, че този

актьор в една измислица, в еднаигра на мнима страст

успява тъйда подчини душата си на своето

самовнушение,

че тук пред менеликът му побеля и всяко нещо —

сълзите в погледа, плачът в гласа,

чертите, сгърчени в ужасен израз,

движенията, всичко — бе напълно

във съответствие с това, в коетосе бе вживял!

И за какво? За нищо.Зарад Хекуба!

Каква му е Хекуба,

той на неякакъв и е, та тъй реве?

Каквоби сторил, ако имаше дълбока причина да се мъчи,

като тази, която имам аз?

Етиката като наука

Митът казва само, че „нещо е”, без да обяснява ‘защо е’ и ‘какво е’. Логосът посочва причините (aitia, causa) и принципите/дефинициите (arche, principium) на това, за което се говори. Митът представя винаги символи, а не конкретни факти. Логосът изследва фактите – конкретните събития, в които сме въвлечени и конкретните неща, които срещаме в опита си. Чрез символното си говорене Митът разкрива и скрива, представя нещо в светлината на употребата, на честването, на участието в него и по този начин го прави познато. Логосът търси правилността и подредбата на познатото, като се стреми напълно да разкрие нещо, определяйки го като истинно и неистинно, добро или зло, и посочва неговите причини и определения.

Представете си сега едно общество, в което напълно се преливат всекидневно и митологично мислене по такъв начин, че между тях няма специална разлика, няма логос. Светът е пълен – не просто с непознати, а с тайнствени – места, навсякъде се разхождат богове, полу-богове, демони, герои, сатири, вакханки. Във всяка вскидневна дейност: хранене, миене, сресване, във всеки занаят: строителство, шивачество, корабоплаване (и т.н.), непосредствено участват боговете. Те се месят в човешките дела; човешките действия са невъзможни без тях. Зад всяка една дейност стои някакъв бог, който е неин създател и неин пазител. Подобно божествено многообразие и своеволие на пръв поглед изглежда съвсем хаотично. Когато отворим Античната митология и започнем да четем, това е първото впечатление, с което оставаме – като логоцентрични хора. Но древните гърци изобщо не смятат така, дори напротив, те наричат гореописания свят КОСМОС (което на старогръцки означава порядък, ред). Тези от вас, които са чели античната митология, вероятно си спомнят, че всичко възниква от Хаос „и изворът на живота и безсмъртните богове”. Преходът от ‘Хаос към Космос’ в Митологията е представен като една генеалогия на боговете. С пораждането на боговете се създава порядъка на света, но не в смисъл, че те творят този порядък, а че го изграждат. Т. е. всеки бог олицетворява накакъв вечен и всесилен принцип, израз на реда на света. Редът на света или Космоса властва като необходимост и над богове, и над хора, и над всякаква гад. Въпросните си съжителстват и се понасят, защото такъв е ‘Редът’ или ‘Космосът’. Разбира се, човекът общува по различен начин с Боговете и със ‘всякаквата-гад’, и на първите прави въздаяния и празници, за да ги омилостиви, защото те са всесилни, макар и самите те да зависят от реда на космоса, а вторите експлоатира за мляко, месо и кожа.

Надявам се, че си представихте образ на едно такова общество.

Въвеждайки в употреба думата ‘етика’, която на старогръцки означава ‘нрав’ или ‘обичай’, нека си помислим за обичаите на хората в гореописаното общество.

1.Най–напред: Ясно е, че Колективното съзнание тук доминира над индивидуалното.

Индивидуалното се определя през колективното. Причината е, че индивидът не създава правилността или неправилността – това важи дори за боговете. Правилността е зададена като космичен ред и ‘добро’ е тя да бъде следвана, а ‘зло’ е всяко отклонение. ‘Злото’ впрочем е зло най-вече за този, който го върши, защото всяко отклонение от космичния ред, дори несъзнателното, се наказва жестоко.

Идеята за устройството на античния ‘полис’ (град) репрезентира идеята за космичния ред. Колективните отношения в полиса – нравите и обичаите, каквито и да са те, са съвършено и хармонично уредени, и трябва да се спазват от жителите като традиция. Те репрезентират идеята за хармонията на космоса.

Сега внимание!!! – Представете си, че в така описания ред, в който и над богове, и над хора властва необходимостта, която налага реда в космоса и полиса, се появи някой, които започне да твърди, че това, което се приема за традиционно и още повече за необходима даденост, е всъщност само повърхностно световъзприятие, безкритично и безпричнинно допускане, случайно наложила се мода. И всъщност въпросният космичен порядък и самите богове са измислени от човека, който е „мяра на всички неща”. Как ви се струва, какво би се случило с гореописаната хармонична картина, ако повярваме на това, че ние сме я измислили, при това не особено задълбочено?!

Какво би направил античният човек, който вярва в гореописаната картина, ако се появи някой, който по цял ден обикаля улиците на Атина с децата му и им обяснява, че това, което разказват митовете, е достойно за една красива и прославяща реч, но истината е съвсем различна и трябва да бъде ИНДИВИДУАЛНО ТЪРСЕНА?!!

Точно това прави Сократ и точно това се случва с него. Той е обвинен, че „не вярва в богове и развращава младежта”. Връчват му една чаша бучиниш и му казват: „ха сега наздраве!” Но за това след малко………

Цялата линия на философско мислене, която се появява в Древна Елада, е един вид изместване на акцента от КОСМОСА, участник в който е човека, към ЧОВЕКА, който се опитва да познае космоса.

Ето една много популярна мисъл на Ксенофан, (древногръцки мислител, представител на школата на елеатите, живял около 545 година пр. Хр), която добре илюстрира критичния заряд на новата линия на научно мислене:

(Това е казано като атака срещу вярата в много богове, а не в един; и срещу представата за антропоморфния вид на боговете:)

„Ако биковете, лъвовете или конете имаха ръце

И можеха да рисуват както хората

Конете щяха да рисуват боговете като коне

Биковете биха дали образ бичи на безсмъртните

Външността им всеки смъртен би сравнил

С породата, която носи на земята.”

„Черни и чипоноси си представят боговете етиопците.

Синеоки и рижи са божествата за тракийците.”

Това все още не е вариант на максимата ‘човекът е мярка на всички неща’, но съдържа същия акцент, а именно: ние като индивиди и като колектив трябва да си даваме сметка: какво и как познаваме и доколко го познаваме.

С прехода от ‘мит към логос’, от ‘човека в космоса’ към ‘човека пред космоса’, акцентът се премества към отделния човек – като мислещ, действащ и правещ.

Общ възглед за онова време е, че човекът е ‘разумно смъртно живо същество’. Живо за разлика от неживите, смъртно за разлика от боговете, разумно за разлика от останалите животни. Ключовата характеристика е ‘разумно’ – това е, което е специфичното в човека. Човекът е съставен от душа и тяло, а принципът на раумността е душата – тя е тази, която движи и управлява тялото във всичките му проявления.

Човекът действа по три начина:

(Повишено внимание сега; три дефиниции в аванс):

Трите действия са: познание, желание и телесно действие. И трите действия са разумни при човека, по дефиниция. Те се различават по нещо друго:

Познанието е насочено към нещата, към предметите. Когато човек познава, той подрежда образите на нещата в мислите си, като утвърждава и отрицава нещо за тях. Така той подрежда нещата като истинни и неистинни спрямо съответствието им към действителността. Резултатът е търсене на истина.

Желанието е насочено към действията и постъпките. Когато човек желае, той смята нещо за приятно и неприятно, полезно и вредно, добро или зло, или най-общо: желано и нежелано. Резултатът на желанието е стремежът към някаква цел и към водещите към целта средства, като целта и съответно средствата биват разбирани като: полезно, приятно, желано или благо.

Телесните действия също могат да бъдат рационално направлявани. По такъв начин, че чрез определени упражнения те да придобият по-голямо съвършенство – всяко според неговите действия. Ръката да хваща, окото да гледа и т.н.

Сега забележете как се появяват науките като следствие от подобна интуиция:

Тези действия са разумни по природа, но когато за тях бъдат дадени някакви правила или метод – т.е. когато логосът започне да описва ‘правилния порядък’ на тези действия, те стават ‘изкусни’ или ‘изкуства’ или ’науки’ – за разликата между наука и изкуство – след малко.

Изкуството се различава от неизкуството по това, че познава метода, по който действа – т.е. може да повтори своята работа отново и отново със сравнително сходен и предвидим резултат.

За да направим – от познанието, желанието и телесното действие – науки (или изкуства), ние трябва да разберем принципа, по който действат – т.е. причините и дефинициите (както ви казах предния час).

Но за да разберем причините и дефинициите, т.е. методите с които науките си служат, трябва да знаем обектите им на изследване. И така:

Кои са обектите на науките и кои са науките:

Най-напред според Познанието. То е мисловно действие, насочено към природните неща. Следователно има природна наука.

Античността дели природните или естествените науки на:

Физика – т.е. нещата, които имат форма и материя, и се движат. Според античната физика едни неща имат вечно движение: слънцето, луната и звездите; а други имат временно движение – възникват и изчезват (както нещата в нашия свят). Във физиката ще попаднат: астрономия, химия, биология и т.н.

Следващата естествена наука е Математика. Тя се интересува от нещата които имат форма и материя, но не се движат.

Последната естествена наука е Метафизиката, която изследва самите принципи: форма, материя, движение, причина и т.н.

Науката, която се занимава с Човешките желания и постъпки, е Етиката – Тези желания, действия и цели могат да са насочени към мен самия – тогава това е частта на Етиката, свързана с личния морал. Те могат да бъдат насочени към близките, към семейството и приятелите – т.е. хората в непосредственото ми обкръжение, с които постоянно съжителствам – това е Икономика (ойкос на гръцки е семейство). И тези действия могат да бъдат свързани с цялата общност (или с цялото човечество, ако модернизираме) и това е предмет на частта на Етиката, която е Политика.

По-нататък спецификацията продължава:

В личен план, когато човек действа като желае и се стреми към някаква цел, той се пита какви правила трябва да спазва, за да достигне до желаната от него цел. Тук се развива популярното учение за златната среда и четирите кардинални добродетели. Златната среда – както ще говорим, като стигнем до Аристотел – е избора на средното между две крайности. Логиката е проста: ако не искаме нашето действие или желание да излезе от контрол, от собствения ни контрол и да стане нещо нежелано и хибридно, трябва да спазваме това правило като превантивна мярка. Спазването на златната среда се съпътства от практикуването на четирите кардинални добродетели: благоразумие (практическа мъдрост да се разбира правилно полезността на целта, т.е. да се целеполага), справедливост (спазването на законите и приемането на присъдата и наказанието като нещо добро), мъжество (способност на душата да понася трудности и опасности) и умереност (способност да се управлява и подтиска силния стремеж).

В личния си морал човек трябва да избира средината между крайностите, но като ‘зоон политикон’ той взема образеца за личната си нравственост от социума. Така за Икономиката и Политиката следва да се разсъждава в две посоки: Икономиката разказва за взаимоотношенията в семейството и задълженията на всеки от членовете: мъж, жена, дете. За отношението към родителите, приятелите, благодетелите и враговете. Политиката изследва принципа на устройството на държавата, нейните закони и т.н.

Науките, свързани с телесното действие – например строителство, тъкачество, гимнастика, футбол – са различни и разглеждат начините, по които може да се усъвършенства дадена телесна функция.

Има едно допълнително деление в науките, което обаче е с особен статус. Това е логиката. Нейният особен статус е, че тя се мисли не като самостоятелна наука, а като инструмент за другите науки. Т.е. логиката е необходима, за да помага на другите науки в тяхното действие.

Софистите, Сократ

Сега запазете образа на тази схема в съзнанието си (за нея ще говорим многократно през целия срок) и да се върнем малко по-назад, където казахме, че с преходът от ‘мит към логос’, от ‘човека в космоса’ към ‘човека пред космоса’, акцентът се премества към отделния човек като мислещ, действащ и правещ.

Човекът мисли, действа и прави някакви неща, и въпросът е какъв е критерия, че това което се мисли и върши, е в действителност правилно и истинно.

Тук има две посоки на разъждение, които често са конкурентни:

Според едни автори истината и доброто са натурални: те следват от познанието на природата на нещата и от природата на действията.

Според други са конвенционални: истината и доброто подлежат на договор между хората, на споразумение.

Философите, които ще ви представя тук, принадлежат по-скоро към втория тип. Те смятат, че истината е въпрос на договореност и споразумение между хората или между участниците в диалога, и че ‘добро’ следва от обичаите и традициите, които хората са установили. Това, че отново говорим за традиция, не означава, че зарядът на мислене е по-малко революционен спрямо митологичното мислене.

И така, става дума за Софистите („софия” от старогръцки – „мъдрост”). Софистите се появяват на историческата сцена през втората половина на 5-ти век пр. Хр. Те са странстващи учители, които срещу заплащане образоват децата на богатите семейства и ги учат на техники, които да им помагат в политическия живот (при дискусии и речи). Най-известните софисти са: Протагор от Абдера (485 410 пр.н.е), Горгий от Леонтини (ок. 483 пр.н.е. – 375 пр.н.е.), Продик от Кеос, Хипий от Елида.

Една от най-популярните и представителни за направлението максими е тази на Протагор, която гласи: “човекът е мяра на всички неща – на съществуващите, че съществуват, а на не съществуващите, че те не съществуват”. Това не е субективизмът на Новото време, за който ще ви говоря по нататък, който твърди, че ние не можем да познаем напълно или изобщо нещата сами по себе си , защото те са скрити в своята пълнота, а познаваме само човешки образи за тях. Протагор има предвид друго. Светът, в който живеем – и този на предметите, и този на постъпките – е постоянно променлив и динамичен. Ние сме тези, които установяват някакви правила. Примерът, който Протагор дава, е с възприятието. За един човек едно е топло, друго студено, едно е красиво, друго грозно и т.н.

Всичко е относително спрямо изследващия го човек: относително е, защото е динамично. Същото важи и за морала.

Сега една изненада: От положението «човек е мяра на всички неща» не следва твърдението, че всеки сам определя поведението си, защото си е мяра. НАПРОТИВ. Следва обратното. Необходимо е хората да говорят и обсъждат предмета на тяхното познание и действие. Истината и доброто са предмет на обсъждане и споразумение. Т.е. те са колективно дело. Колективът е критерий за истинно, добро, справедливо. Протагор е привърженик на демократическата форма на управление, която обосновава с тезиса, че съществуването на обществото и държавата предполага и изисква съпричастността към добродетелта на всички членове на общността. Самата добродетел той схваща като нещо, което се научава и придобива, и което не може да бъде вродено или да възниква самопроизволно.

Следващият персонаж на старогръцката етика, за който ще ви говоря, е Сократ. Неговото име се свърза под път и над път с всички катаклизми и революции в античната философия. Както ще видим, има защо.

Той живее около 470-399г. пр. Хр. в Атина и по същество също трябва да бъде отнесен към школата на софистите. Много трудно е да се каже какви са точно авторските разбирания на Сократ, защото той не е писал текстове, а сред философите, от които черпим спомени, има един особено словоохотлив и изключително талантлив човек, който много е писал за него – Платон. След съчиненията на Платон много трудно можем да си създадем автентична представа за Сократ. Аз ще ви говоря много за Сократ, но за Сократ на Платон следващия час, а сега ще маркирам само някои основни методи.

Основните инструменти на Сократовата философия са: майевтиката (или сократовата беседа) и иронията. Майевтиката е един специфичен стил на питане, който Сократ употребява и който разкрива неговите особени възгледи за природата на етиката и философията. Например, ако попитам някой от вас какво е добро, какво бихте ми казали?………….

Сократовото питане се стреми да разруши мнимото знание, което най-често взема нещо частно като общо. Например едно конкретно добро – като доброто по принцип. Известна е Сократовата максима «Аз знам, че нищо не знам». Нейният смисъл е, че този, който има мнимо знание, знае по-малко от този, който няма знание, но се стреми да научи нещо. Ето ви пример за Сократовата ирония. Тя е деструктивен принцип, който се стреми да разруши нагласата на някой, че вече знае всичко, или изобщо нещо.

Знането е питане за знанието, а не неговото имане. Моралът е търсене на доброто, а не неговото притежание.

Доброто и истината не могат да се имат, те трябва да се търсят, ИНДИВИДУАЛНО, НЕ КОЛЕКТИВНО. ЧУВАТЕ ЛИ РЕВОЛЮЦИОННИЯ ХАРАКТЕР НА ТОВА ТВЪРДЕНИЕ?

Сократ казва, че има един демон, който му говори всеки път, когато реши, че е разбрал какво е добро и истинно, и че го притежава, и го кара да търси отново. Основната етическа цел на Сократ е да изведе човека от мнимото добро, към търсене на доброто. Търсенето на доброто или опитът за познание на доброто сам по себе си мотивира човека да се държи морално.

Платон
(Учението за идеите. Идеята за Благото)

Общо положение, срещано във всички учебници, е твърдението, че според Платон съществуват два свята – светът на вещите (или сетивния свят) и светът на идеите (или умопостигаемия свят). Това, което силно се надявам да е станало ясно от  четенето на диалога „Пир” е, че тези идеи на са закичени в космоса, подобно на едни китайски фенери, чиято светлина ние наблюдаваме захвърлени в този тук свят – света на вещите. Става дума за два различни принципа на единния свят.

Важно е да се помни, че когато говори за такива неща като истина, знание, душа, добродетел (както чухте в „Пир”) Платон говори преди всичко за тяхното съществуване – за тяхното битие (по философия по-нататък ще се занимаваме с този термин). Това ще рече, че въпросите свързани с етиката, естетиката, познанието и т.н. се решават, чрез анализ на принципите на съществуване. Ето защо за да разберем идеята за благото и основанията на платоновата етика трябва да анализираме принципите на съществуващото или представата за структурата на космоса при Платон.

Ще предложа едно описание, почерпано от една статия на проф. Ц. Бояджиев, което е кратко, но за сметка на това ясно и освен това е най-доброто.

А) Единното: Това е централният принцип на Платоновата философия. Единството на света не може да се изрази с никое от съществуващите неща. То обема всички тях в себе си. Единното е принцип и за съществуващото и за несъществуващото. То е свръхопределение за целостта на космоса. (В „Държавата” негов аналог е идеята за благото.) То удържа: мярата-и-безмерността, устойчивостта-и-флуидността, покоя-и-движението, ценността-и-неценността, смисъла-и-безсмислеността, доброто-и-злото, словото-и-мълчанието, вечността-и-времето. То е пределният хоризон на мислене, на умопостигане.

Б) Идеите: Те са вторият принцип на съществуващото. Те са вече определените, върховни и неизменни ценности. Истинският обект на познание и стремеж. Не става дума просто за някакви абстракции и обобщения изведени от сетивните неща (например: от мяукащата котка – идеята за мяукане; и от справедливите постъпки – идеята за справедливост). Както във света съществуват: неустойчивост, непостоянство, ущърбност и разрушение и безцелност, така съществуват (и дори по скоро те съществуват!) техните контрапункти: устойчивост, стабилност, изящна оформеност, изграждане и целеустременост. Това са конструктивните образи на космоса. ‘Идея’ (ейдос) означава именно: образ, вид, лице. Идеите не са измислени чрез абстракцията на мисленето понятия, а действителните принципи на съществуващото. И все пак да не ги мислим като някакви матрици за пари, с които се пуска тиража на отделните сетивни вещи, които са техни копия, които матрици стоят там горе в сейфа на божеството. Както единното не съществува извън света, а е изцяло в него като принцип, така и идеите са изцяло в света като принципи, които определят хармонията (като контрапункт на хаоса) и многообразието на съществуващите неща.

В) Световната душа: Това е третият принцип на съществуващото според Платон. Тя е разположена между светът на идеите и този на сетивните вещи. Платон говори за световната душа, но разбирането на ‘световната душа’ като принцип позволява да се разбере и природата на индивидуалната душа. Сега нека си представим, космосът, който е преди всичко единност, в която на неустойчивостта, непостоянството, ущърбността и безцелността (с които се характеризира светът на сетивните вещи) са противопоставени истинските лица на съществуващото – идеите: или устойчивостта, стабилността, изящната оформеност, и целеустремеността. Идеи и сетивни вещи биха били напълно разделени, като противоположни принципи. Те нямаше да образуват единнството на живота, на живия космос, а по скоро някаква мъртва разпокъсаност (като разфасофките в месарските магазини: на една страна ‘бон филе’, на друга ‘крилца’). Чуйте го пак: БОН филе – т.е. на една страна благото, на друга карантиите – НЕ!

Световната душа идва като естествен свързващ принцип между света на идеите и света на сетивните вещи. Душата – световната, но и индивидуалната – е принцип на живота и движението в света. (сега няма да преразказвам, а просто ще цитирам думите на проф. Бояджиев): „Доколкото тя е изразител на живота на космоса, нейното слово не може да бъде това на чистата разсъдъчност – защото животът е повече от разсъдъчността: той е разсъдък и безрасъдство, спокойна умозрителност-и-витална енергийност, понятийна определеност-и-словесно разточителство Действителната словестност следователно – словестността на самия живот – е синтетичната мито-логическа словестност. В нея са неразличимо отъждествени живата стихия на мита и артикулационната стихия на логоса. Митът не е в състояние сам да постигне тоталността на съществуващото – за това не му достига разумност и опрделеност, дисциплинираност и чувствителност за логостните структури на съществуващото. Ала и логосът е безсилен пред ‘цялото’, защото не му достигат сетива за извънлогическите проявления на съществуващото, за неизменно наличното ирационално в света, за екстатичните изтъпления на душата. Езикът на живия космос е ‘мито-логосът’.” Това е езикът на душата това е и самата душа, която е принцип свързващ светът на идеите и светът на материалните вещи – сила отправена и в двете посоки – събираща и удържаща живота.

Г) Сетивният свят: Макар и свят на сенките и отраженията (както след малко ще чуем от мита за пещерата), свят на: неустойчивост, непостоянство, ущърбност и разрушение и безцелност, Сетивният свят не трябва да се интерпретира като чиста лишеност, несъществуване и зло. Той е необходимия конструктивен компонент на единния свят. Наистина той сам по себе си е една веществена и бездиханна, безжизнена купчина, в неговата отделност той няма смисъл, ценност, красота. Но той е плътта за въплътяване на светът на идеите. Жизнената мощ на идеите е възможна само през въплътяването им в сетивния свят. Сетивният свят създава многообразието. Той е мястото за многообразните живи въплъщения на идеите.

Д). Платоновата ‘материя’ – Това е последният главен принцип на съществуващото, който описва платоновата система. Ако ‘единното’ обединява всички съществуващи неща, като самото то е свръх-съществуващо, то първата материя трябва да се мисли като негов контрапункт. Наистина ‘материята’ няма способността и силата на единното. То затваря и нея в себе си, но като принци тя причинява тъкмо обратното на единното. Материята причинява множествеността в единното. Платон я нарича ‘майка и приемница на сетивните неща’ и нейната основна функция е именно тази – да гарантира вътрешната структурираност и разчлененост на съществуващото.

Сега – след като визуално можем да си представим платоновия космос – да си припомним какво казваше Платон за търсенето на благото, истинното, красотата, справедливостта и любовта:

Да наистина съществуват два свята – светът на вещите (или сетивният свят или сферата на видимото) и светът на идеите (или умопостигаемият свят или сферата на невидимото). Те обаче не са разделени, а са единно – макар, че не са едно и също нещо. Ние не научаваме нищо от видимия свят, който е променлив и нетраен – когато го наблюдаваме с очите си, ние ще виждаме именно нетрайност. Но когато го наблюдаваме с ума си, когато го наблюдаваме в себе си, ние ще можем да осъществим въхождането към идеите – ще можем да съзрем онези лица на съществуващото, които са: устойчиви, стабилни, изящно оформени, и целеустремени. Това е ‘припомняне’, казва Платон. Душата си спомня това, което винаги вече е знаела, защото тя не е нещо различно и има в себе си съвършените образи на съществуващото.

(И така „Фанта рей”!!! Наздраве!!! – казва Платон, но нищо няма да научите за фантата. – между другото изразът „Всичко тече, всичко се променя” е на Хераклит – да не се объркате. Нищо няма да научите, ако не сте чели „Малкият принц” на Екзюпери и не сте разбрали, че същественото е невидимо за очите.)

Сега си припомнете последната сцена от „Пир”, която четохме. Речта на Диотима за възхождането към красивото само по себе си и чуйте още един (изключително важен за ДОИ, а и за Платон) мит – именно митът за сенките и пещерата: „Ние, хората, приличаме на затворници в една пещера. Така сме приковани, че можем да виждаме само стената в дъното на пещерата. Далеч зад нас гори огън, а между нас и огъня минава път, по който хора носят различни предмети: вещи, статуи, фигури на животни. Някои от носещите говорят, други мълчат. Ние, окованите, виждаме само сенките, които се отразяват в дъното на пещерата; чуваме само думите, които някои от сенките произнасят. Ала може да се случи така, че някой от окованите да се освободи. Тогава той ще може да обърне погледа си и ще види, след болката от светлината, действителните предмети. Естествено, освободеният може и да не понесе болката, и да предпочете да си съзерцава това, на което е свикнал – сенките; може да се противи, рече ли някой да го освобождава. Но може и да излезе от пещерата и да види най-истинската светлина – тази на слънцето. Тогава той ще прозре причината, поради която някои неща стават сенки и ако му се наложи да се върне в пещерата, сигурно ще поиска да сподели с останалите затворници истински видяното, ще заспори с тях и дори ще иска да ги освободи, за да ги приобщи към благодатта на светлината. Те първо ще му се изсмеят, а след това, остане ли непреклонен в желанието си да ги освобождава, биха го и убили. „

И тук, като и в „Пир”, Платон ни демонстрира характера на умосъзерцателното възхождане към идеите, които структурират правилната подредба на съществуващото.

Сега ако се попитаме що е благото при Платон, то ще изпълнява в сферата на етическото, т.е. в сферата на човешките взаимоотношения и нрави – функцията на единното. Благото обединява, но и надхвърля, всички идеални образци, всички идеи в политическия живот – справедливост, щастие, равенство, изпълнение на задълженията: това са идеите, които структурират правилния порядък, чието единно е благото.

Много от политическите и етическите си идеи Платон представя в диалога „Държавата”. Аз все пак си мисля, че е по-важно да се разбере анализа на самото разбиране за структурата на космоса и характера на идеята и, че етиката на Платон се основава най-вече в този призив към умосъзерцание и търсене на идеите: излизането-на-пътя към знанието, справедливостта, красотата т.н. Защото самото излизане ни кара да постъпваме справедливо, бидейки пътници, докато самочувствито, че познаваме в идеите в пълнотата им е по-скоро заблуждение.

Най-важното от държавата може да се обобщи в следното:

Обществото се дели по същия начин по който и човешкото тяло. То има три части: глава, гърди и корем. На всяка от тези части отговаря по едно качество от характера. На главата съответства разумът, на гърдите – волята, и на корема – сладострастието или желанието. На всяко от тези характерни качества пък отговаря един идеал или добродетел. Разумът се стреми към мъдрост, волята – към показване на смелост, а желанието трябва да бъде овладяно, за да може човек да постига умереност. Едва когато трите части действат като едно цяло, се създава хармонична или порядъчна личност. Както тялото притежава глава, гръд и корем, така държавата има управници, стражи и граждани (занаятчии и земеделци).

Справедливостта се състои в това всеки да върши своята работа и да не се бърка в чуждите дела: градът е справедлив, когато търговецът, наемникът или стражът изпълняват всеки своето задължение, без да се намесва в работата на другите класи.

Държавата се управлява от философите: Платон, както повечето гръцки философи, подкрепя възгледа, че за постигането на мъдрост е необходимо свободно време, затова мъдростта не се среща при тези, които са принудени да работят, да изкарват средства за живот, а се среща при тези, които Държавата е освободила от грижата за своето препитание.

От съсловията само стражите трябва да притежават политическата власт. Необходимо е те да са значително по-малко от хората, принадлежащи към първите две класи. Първия път трябва да бъдат избирани от законодателя; след това званието им обикновено се предава по наследство, но в изключителни случаи някое даващо надежда дете може да се издигне от низшите класи, докато сред децата на стражите детето или младежът, които не отговарят на изискванията, могат да бъдат изключени от класата на стражите. Основен проблем според Платон е да се направи така, че стражите да осъществяват намеренията на законодателя. С този цел той внася различни предложения, засягащи образованието, икономиката, биологията и религията.

Няколко думи за образованието: то се дели на две части – музика и гимнастика. И двете понятия имат при Платон по-широк смисъл от сега: „музика“ означава всичко, което влиза в областта на музите и може да се опише като култура, „гимнастика“ означава всичко, което е свързано с физическата тренировка и подготовка.“ До определена възраст младите хора не трябва да виждат неприятни неща или пороци. Но в съответен момент трябва да бъдат подложени на „съблазни“, както във вид на ужаси, които не трябва да плашат, така и във вид на безнравствени удоволствия, които не трябва да прелъстяват. Когато издържат тези изпитания, ще бъдат считани за годни да станат стражи. Преди да пораснат, юношите трябва да видят войната, макар че не са длъжни да се сражават. Стражите трябва да имат малки къщи и да ядат обикновена храна; те трябва да живеят като в лагер, обядвайки в общи столови; не трябва да имат частна собственост освен най-необходимото. Златото и среброто трябва да бъдат забранени. Макар да не са богати, нищо не им пречи да бъдат щастливи; цел на града е щастието на целия град, а не щастието на една класа. И богатството, и бедността са вредни, така че в града на Платон няма да има нито едното, нито другото.

Подобно приравняване се прилага и към към семейството. На приятелите всичко трябва да им е общо, включително жените и децата. Второ, девойките трябва да получават същото възпитание като юношите, изучавайки музика, гимнастика и военно изкуство заедно с тях. Жените трябва да са във всяко едно отношение напълно равноправни с мъжете. Еднаквото възпитание, което прави мъжете добри стражи, ще направи и жените добри стражи. Несъмнено между мъжете и жените има разлики, но те нямат никакво отношение към политиката. Някои жени са склонни към философия и са годни за стражи, някои от жените са войнствени и биха могли да бъдат войни.

Децата, родени от връзки, които не са санкционирани от държавата, трябва да се смятат за незаконни. Майките трябва да са на възраст от двадесет до четиридесет години, бащите – от двадесет и пет до петдесет и пет. Извън тази възраст общуването между половете трябва да бъде свободно, но абортът или детеубийството са принудителни.

Тъй като детето не знае кои са родителите му, трябва да нарича „баща“ всеки мъж, който би могъл да му е такъв по възраст; това се отнася също за „майка“, „брат“ и „сестра“. Не може да има женитба между „баща“ и „дъщеря“ или „майка“ и „син“. Не трябва да се допускат женитби между „брат“ и „сестра“.

„Всички жени трябва да бъдат общи за всички мъже, нито една не трябва да живее само с един“.

ПРИЛОЖЕНИЕ: КОНСПЕКТ НА „ДЪРЖАВАТА”

АВТОР: ИВАН КОЛЕВ

ПЛАТОН – Държавата

Кн. І – Увод – За справедливостта – Справедливостта е полезна за силния – Справедливост и несправедливост

Кн. ІІ – Справедливост и несправедливост (продължение) – Разделение на труда – Ролята на стражите в идеалната държава – Възпитаване на стражите.

Кн. ІІІ – Значение на поезията – Изразни средства на поезията – Музикално и гимнастическо възпитание – Подбор на управници и стражи – Грижи за стражите.

Кн. ІV – Най-добрата държавна уредба – Идеалната държава – премахване на богатството и бедността – Граници на идеалната държава – Значение на образованието, възпитанието и законите  – Четири добродетели в идеалната държава – За трите съставки на душата – Пет вида душевни състояния и пет типа на държавна уредба.

Кн. V – Общността на жените и децата – Жената в идеалната държава – Общността на жените и децата (продължение) – Собствеността е причина за поквара на нравите – Управници и народ – За войната – Народност и война – Управниците трябва да са философи – Кой е философ? – Философът познава истината.

Кн. VІ – Ролята на философите в държавата – Свойства на философската душа – За четирите главни добродетели – Повторно за истинските управници на държавата – Софистите и мнението на тълпата – Антагонизмът между философа и тълпата – Порочната държавна уредба е вредна за философа – Идеалната държавна уредба е вредна за философа – Идеалната държава е осъществима – Качества и добродетели на философа – Идеята за доброто – Въображаемият и видимият свят.

Кн. VІІ –  Сенките и пещерата – Съзерцаване на божественото и човешкото – Съзерцаване на идеите – Съзерцаването на идеите и управляването на държавата – Науките за познаване на битието – Числото като елемент за познаване на битието – Размишленията като път за познание – Геометрия – Астрономия – Музика –  Диалектическият метод – Съставките на диалектическия метод: знание, разсъждение, вяра, предположение – Определение на диалектиката – Отново за управниците – Методи на възпитанието – Справедливостта трябва да се внушава още от детство.

Кн. ІХ. – Желания – Тиранията и незаконните желания – Тиранът е нещастен – За тираническата жестокост – Пет вида щастие – За трите вида удоволствие – Удоволствие и страдания – Знанието и истинското удоволствие – Желания и удоволствия на тиранин и цар – За показната справедливост.

Кн. Х. – Поезията в идеалната държава – Изкуството като подражание – Критика на епоса и трагедията – Поетът създава призрачни, а не действителни образи – Поезията е особено изкуство – Подражателната поезия нарушава душевната хармония – Гневливото начало на душата по-лесно се изявява – Подражателната поезия няма място в държавата – Само полезната поезия се допуска в държавата – Безсмъртие на душата – Вечност на душата – Значение на справедливостта – Митът за задгробното въздаяние, разказ на Ер.

<!– /* Style Definitions */ p.MsoNormal, li.MsoNormal, div.MsoNormal {mso-style-parent:““; margin:0cm; margin-bottom:.0001pt; mso-pagination:widow-orphan; font-size:12.0pt; font-family:“Times New Roman“; mso-fareast-font-family:“Times New Roman“;} p {mso-margin-top-alt:auto; margin-right:0cm; mso-margin-bottom-alt:auto; margin-left:0cm; mso-pagination:widow-orphan; font-size:12.0pt; font-family:“Times New Roman“; mso-fareast-font-family:“Times New Roman“;} @page Section1 {size:612.0pt 792.0pt; margin:72.0pt 90.0pt 72.0pt 90.0pt; mso-header-margin:35.4pt; mso-footer-margin:35.4pt; mso-paper-source:0;} div.Section1 {page:Section1;} –>
/* Style Definitions */
table.MsoNormalTable
{mso-style-name:“Table Normal“;
mso-tstyle-rowband-size:0;
mso-tstyle-colband-size:0;
mso-style-noshow:yes;
mso-style-parent:““;
mso-padding-alt:0cm 5.4pt 0cm 5.4pt;
mso-para-margin:0cm;
mso-para-margin-bottom:.0001pt;
mso-pagination:widow-orphan;
font-size:10.0pt;
font-family:“Times New Roman“;}

ХЕГЕЛ

Хегел изгражда цялата си ситема на принципа на ‘триадата’: теза-антитеза-синтез.

Тази структура бива наричана диалектическо свързване.

(NB! въпреки, че е възможно, при синтеза (обобщението), някакво положение да отпадне, все пак задължително се мисли запазването както на тезата, така и на антитезата в ‘снемането’).

Три степени на развитие на съществуването:

1. Битие в себе си

2. Битие за себе си или Друго

3. и Битие ‘в-себе-си-за-себе-си’ (СНЕМАНЕ на първите две степени, при което те се запазват, но се доразвиват)

(Целият процес може да се нарече ‘СТАВАНЕ НА БИТИЕТО’ или просто ‘СЪЩЕСТВУВАНЕ’.)

По същия принцип Хегел определя и разделението на философията. Тя се дели на:

1. Логика – Науката на духа ‘в себе си’

2. Природна наука – Науката на духа ‘за себе си’ – ‘за Другото’

3. Науката за Духа – която обединява, СНЕМА, двете предходни в единство.

Науката за Духа се разгръща като:

1. Философия на субективният дух: (Антропология, Психология, Феноменология)

2. Философия на обективният дух: (Етика, Философия на правото, Философия на политиката)

3. Философия на абсолютният дух, СНЕМА, двете предходни в единство. (Изкуство, Религия и самата Философия в цялост).

Особеното на Хегеловото разбиране за етика е различаването между МОРАЛ  и ЕТИКА . Моралът се отнася до рефлексията (мисленето ‘в себе си’), докато Етиката се състои в непосредственото действие и непосредственото решение. Разбира се Морал и Етика трябва да бъдат ‘снети’  и това снемане се осъществява като историческо развитие (можем да го мислим както на нивото на индивида, така и на нивото на държавата). В историческото си развитие, Моралът и Етиката се разгръщат като Право и Политика и се усъвършенстват еволюционно. Това разгръщане е развитие на самият Дух в неговата практическа дейност.

ГОСПОДАРЯТ И РОБЪТ (Упражнение)

(ЧОВЕКЪТ СЕ ПРОЯВЯВА, ЧРЕЗ СЕБЕ СИ, А НЕ ЧРЕЗ ДРУГО)



 

Бояджиев, Ц. „Платоновата диалектическа онтология”, В: Платон, „Диалози”, Т.4., Наука и изкуство. С., 1990. 7-39

Бертранд Ръсел, История на западната философия,


Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: