Етикет за ненеобходимото // статия по Бизнескомуникация

Етикет’ за ненеобходимото (правилото като действие), в: сп. Бизнес Секретар, 10 (56), бр. 1/2008

Опитът за типология и топология на ‘етикецията’ изначално се заплита както във вариативността на представите, така и в многозначността на употребите. Нагласата, че в зависимост от контекста ще можем все пак да определим и разчленим, да подредим и да притежаваме един сигурен каталог от норми, въпреки своя позитивен заряд се опровергава тъкмо и най-вече в ежедневната употреба, при срещата ни с другия този, към когото е насочено нашето ‘етикиране’. Дори на най-висше институционално ниво ‘етикетът’ и ‘протоколът’ се сблъскват с невъзможността на формалното си осъществяване. Те биват обживявани и променяни от самите личности, не само поради интеркултурните им различия, а заради неизбежната и конструктивно необходима персонална идентификация.

Това не означава, че обективиращото желание, желанието да се харесаме – било то персонално ние, или нашата фирма – е без значение (тъкмо това обективиращо комуникативно действие е самата същност на етикецията), а че трябва да се отчитат характеристиките на случайност, вариативност и колебание в общуването ни с другите. Етикецията в този смисъл е една комуникативна стратегия, която обективира правила на общуване, за да избегне колебанието. Етикецията е усилие по внасяне на сигурност в несигурността – определяне на нас спрямо другите и на другите спрямо нас. Тази диспозитивност не е веднъж завинаги дадена, поради това и не могат да се изброят точните и винаги уместни правила за разполагане. Напротив, взаимоотнасянето се разгръща както с развитието на нас самите, така и с развитието на комуникативните ни партньори и трябва постоянно да бъде конструирано. Да бъде конструирано обаче, обозначава едно постоянно активно усилие по създаване.

Да пренесем дискурса за етикецията в полето на фирмения живот и да говорим за ‘бизнес етикет’. “Най-страшното” в бизнеса е несигурността в партнирането и некалкулируемостта в договарянето, за това функцията на етикецията, на активното комуникативно действие, е да компенсира тази несигурност, да убеди нас и нашите партньори, че рискът намалява с увеличаването на усилията за разбирателство. Етикетът функционира тъкмо като усилие по разбирателство – да разберем собствената си позиция – да изградим имидж, да разберем позицията на партньорите – да възприемем правилно техния имидж и да създадем референтна връзка в тази образност с цел максимална яснота. Етикетът е визия ‘за-мен – за-пред-другите’. В този смисъл, като отношение, ‘етикецията’ се характеризира най-вече като взаимодействие между различни йерархични нива. Етикецията следва йерархичните отношения както вътре в дадена структура (било то фирма или организация), така и по отношение на външни структури. Това йерархично взаимоотнасяне, инстуционално и персонално взаимодействие обаче се разгръща по-скоро в сферата на ненеобходимото, отколкото в някаква ‘веднъж завинаги детерминирана’, или ‘детерминирана в проект’ сфера. Етикецията протича по-скоро като един конструктивен процес.

Конструктивният момент в процеса на етикеция може да бъде описан (макар и не типологично) в рамките на една познавателна перспектива – доколкото ние допускаме различни нива на валидност при нашето етикиране и едни неща са необходими за нас; други признаваме, защото стават в повечето случаи; други допускаме, че са така, понеже за тях съществува някакво конкретно оправдание; други просто ни харесват и изразяват едно субективно усещане и стил; а други просто отхвърляме като напълно неприемливи.

В етикецията трябва да си даваме сметка какво е необходимо и какво е неизбежно за нас. Неизбежни са, например, културната и историческата ситуация, в която се изгражда нашата организация. Длъжни сме да приемем нашите особености като самоидентификация, дори да не ни харесва, и в нейните граници, като конструктивно движение, да търсим позитивите и да избягваме недостатъците. Копирането на готов имидж от различна културна среда само изкривява и хибридизира този образ в непригодното за него културно поле. Хиперкомуникацията и глобализацията позволяват съществуването на т.нар. глокални (глобално-локални) пространства. Но дори тази хиперпространствена връзка не представлява тъждество на топосите, тъй като принципът ‘център-периферия’ не се променя. Трябва следователно да допуснем да бъдем ‘у-местни’. Съзнанието за ‘у-местността’ и ‘не-у-местността’ са еднo предварително, необходимо условие за осъществяването на успешна комуникация, а етикецията е нейното пряко изражение.

Ставащото в повечето случаи, типичното, общоприетото, характерното и т.н. са водещи ориентири в комуникацията ни с другите. Това, което се изразява в този втори модус на комуникация и етикеция обаче няма характера на социална норма. Всяко положение, което се осмисля по някакъв начин като нормативно, било то от нас или от тези с които комуникираме, следва да бъде разбирано като нормативно. То е принцип, начална точка на диалогичността и трябва да бъде разбирано като необходимо. Освен необходимите обаче съществуват и ненеобходими (но не непременно случайни) предпoставки в комуникацията. Ставащото в повечето случаи, типичното, общоприетото, характерното са точно такива водещи ориентири. Те обаче не са безпроблемни и конструктивното действие в етикецията е насочено към сегментиране на това ‘общоприето’. Към търсене на ‘по-доброто общоприето’, на ‘по-добрия характер’. Тъкмо в това активно отнасяне започва да се изгражда стил и имидж, и то като надстройка на предзададените необходими детерминанти – тези които, ако не желаем да разберем, ще изкривят предварително собственото ни лице (имидж). Основание за общоприетото търсим в масовите практики, в нагласите, в традициите (там, където по същество се открива и необходимото), но ги осъзнаваме тъкмо като проблематични, като подлежащи на корекция, стилизация и доразвитие. Комуникативното действие, което бива етикирано, е заявка за такова развитие. Показваме собствената си коректност и правилност, демонстрирайки, че сме в състояние да разрешим проблемите, тъкмо защото сме в състояние да изградим такава правилност.

В тази активност се осъществява ролята на лидера, който реализира още две нива на конструктивност. От една страна той демонстрира личните си убеждения и авторитети, предлагайки стратегия с конкретни цели. В ситуация на ненеобходимост, когато липсва достатъчното основание за избор (дори въз основа на общите практики, а и въпреки тях, като стремеж за развитие), тъкмо лидерският усет (нюх) се оказва движещ принцип. От друга страна лидерът е лидер, не само защото снема и съдържа в себе си институцията, но тъкмо защото я надгражда и превъзхожда, притежавайки собствен стил, собствено лице. Безличността при комуникацията в ситуация на ненеобходимост, независимо в колко строго институционални дрехи е облечена, предполага по-скоро към отсъствие на диалог и разбирателство.

И така, правилата за етикета и протокола – облеклото, жестовете, храненето, поведението и т.н. – се диференцират спрямо посочените принципи на комуникацията. Норматизирането на етикета, на личността, се задава от самата институционалност – нормативността е лицето на институцията. Нормативността е необходимата деперсонализация и обективност, ясно оразмерената граница. Сближаването и диалогът започват с тази необходима граница, но се разгръщат съдържателно в сферата на ненеобходимото и компромиса. В сферата на ненеобходимото вече може да се изгради съгласие. Тук активното комуникативно действие изгражда подходящия имидж, надгражда го, без да го противопоставя на необходимите правила. На нивото на ненеобходимото активното комуникативно действие действа, променящо, в посока ‘към по-доброто’, ‘към взаимоизгодното’, в посока към съгласието. Не се променят нормите, съгласуват се интерпретациите. Тук личността, лидерът, е от водещо значение и неговата имиджова стратегия е не само да реализира нормативността, а да прокара успешната интерпретация. Най-големите световни лидери – Путин, Буш, Кадафи, Саркози и т.н., следва да бъдат много и интензивно критикувани, ако изхождаме единствено от принципа на нормативността и институционалността. Но те са успешни лидери, тъкмо защото действат успешно в сферата на ненеобходимото, където важат съгласуващите интерпретации и индивидуалният стил, дори ако той съдържа груба арогантност и нарушава множество социални норми.

Не могат следователно да се дадат едни общи правила за етикецията, но правила трябва да бъдат давани. Необходима е правилност, която да диференцира и подреди конкретната ситуация, да се приложи към конкретните обстоятелства (обстоятелствата прочие са винаги конкретни). За това правилата в комуникацията следва да бъдат наричани по-скоро стратегии. Да бъдат стратегии, дългосрочни или краткосрочни, за структуриране на сферата на ненеобходимото. В този смисъл, като стратегия, същността на етикецията се разкрива чрез активното комуникативно действие.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: