Закуска

 

„Закуска“

Четем.
Говорим.
Наблюдаваме.
Добре изграденият наратив на романа се разсъблича на структури. Морфеми и синтагми запълват сюрреално страниците. Пред тях е въпросът за правилността. Отговаря му телосът на вчувстването. Автори, метаавтори. Интерпретация, свръхинтерпретатори. Четене, бъбрене, чатинг. Стилове.
Подхождаме с недоверие за равновесието на чуждите чувства. Разбира се авторът е казал или нещо друго или още нещо, или има неоткрити/непреведени/недостъпни/непрочетени книги.
Колебания.
Сигурности?
Колебания.
Подобно търсенето на “дама Пика”: Яви се иконо!
Моят автор, моето събитие, моите образи, за мен, а ти си. Просто нещо в себе си.
Представям си a priori куче, което ме обича in concreto. По-вярно от теб. Представям си ‘ставането на моят абсолютен дух’. Представям си, че ‘моят жизнен свят е единственото позитивно съществуващо…’
С рецепта: по 2 пъти “Гавагай” и през 6 “Птицечовки“.
За последното е доказано, че не съществува, за първото просто не знаем.
Дали пък семиотичната болест не е херменевтическа?
Абсолютният Друг започва да изпитва съжаление и се принизява да разговаряме, след уговорката, че ще унаследяваме неговата култура, а не моята. Опитвам се да го разбирам. Вероятно в неговата “просека” се манефистира по-евидентно съществуващо.
Мижам, защото блести. Наблюдавам сенките. Приличат ми на идеи.
От-говарям, но не успявам. Липсва ми субстанция или е функция на навика. Разделят се Аз-за-себе си, Аз-за-другите и Другите-за-мен. Личността се дави в деконструкции, до нея плува труп на архетипи.
(“запиши всичко на един лист” – ми казва лекарят. След това убий всички лица съпричастни с историята. Така лингво-археолозите, ще разгадаят истината за твоя символен модел, ще те спасят от вероятността и предположението и грешката).
Разговорът отдавна ни е доскучал, защото всички го познаваме. Харесва ни обаче тонът на изговаряне на познатото. Като дегустатори плюем думите. Смеем се невъзпитано. Губим аристотеловата комедия. Гадаем с и-дзин. Абсурдно вярваме.