Координиране на аудио-визуално съдържание и наратив по време на презентация

prezentacia.jpgАбстракт: В доклада са представени особености в разпределението на визуалния материал в презентацията, като се следват изискванията за реторична и логическа композиция. Разпределението на визуалния материал също така е оформено спрямо жанровете на фотографията и правилата на графичния дизайн, които са комбинирани с принципите на спийчмейкинг.

Ключови думи: визуален материал, реч, презентация, аргументация, примери, структура, композиция.

Уводни думи

Фокусът в доклада е върху разпределението и подредбата на аудио-визуалния материал в една презентация, тъй като съществува значително количество несигурност и случайност в неговата употреба. В някои случаи презентаторите интуитивно поставят снимков и видео материал, за да изглеждат по-красиви техните презентации, без да си дават сметка как функционират тези елементи и как те влияят върху възприемането им от аудиторията. Създаването на по-цветни и по-интересни презентации по този случаен начин крие редица опасности. Ето някои от тях:

  • Презентация с твърде много изображения разсейва вниманието на аудиторията.

  • Голямото количество изображения е по-трудно да се съгласува стилово, а стиловата некохерентност създава усещането за хаотичност, което от своя страна разпилява вниманието на аудиторията.

  • В една презентация могат да бъдат установени не само клиширани изрази, но така също клиширани изображения. Те създават условия за скука и водят до умора на публиката.

  • Употребата на твърде дълъг видеоклип или на поредица от видеоклипове накъсва и разпилява фокуса на презентацията и като резултат се „снема“ вниманието от презентатора.

Това са само някои входящи съображения, които обръщат внимание на съществен в преподаването и презентирането проблем, а именно: Да правим презентация в епохата на аудио-визуална революция, когато не само подрастващите, но и всички хора възприемат света по-скоро визуално, а в по-малка степен текстово или наративно – и да смятаме, че аудио-визуалния материал е подкрепящ, а не основен елемент е грешно и до известна степен е проява на непрофесионализъм. Същевременно може да се каже, че науката е догонваща в изследванията си и не е предоставила все още достатъчно ясни правила за работа със снимков и видеоматериал в презентациите. Ето защо в този доклад е направен опит да се изведат някои основни принципи, които са пресечна точка между реторика, публична реч, спийчмейкинг и логика от една страна, а от друга страна, графичен дизайн, видеомонтаж и фотография.

Композиция на текст за реч и мястото на визуалния материал

Известно е, че съществува разлика между „текст за четене” и „текст за слушане”. Най-явната разлика е тази, че когато чете, читателят на писания текст има възможност да спира, да се връща назад в текста, да прави справки или да прочете отново неясните места. Макар думите и смислите в писания текст да са подредени последователно като причинно-следствени връзки, за читателя е налице възможност сам да създаде последователност, в която да възприема текста. Слушателят на речта няма тази възможност. За него последователността на текста се случва в един-единствен постъпателен ход. Неразбирането, невниманието, разсейването, скуката прекъсват този постъпателен ход на възприемане. Ето защо подготовката на текст за реч изисква специални стратегии, които да осигурят вниманието и запомнянето. В противен случай речта би се превърнала за слуха във време с бели страници. „Текстът за реч” не е качествено подготвен, ако не съдържа такива техники или стратегии и дори не може да бъде коректно наречен „текст за реч”. Най-важната от тези техники води до образуването на две нови и същевременно задължителни части към композицията на текста: Към традиционната структура „увод-изложение-заключение” (УИЗ) се добавят „старт” (или начало) на речта и „край” (или завършек) на речта. Те имат следната функция.

Стартът на речта цели да привлече интереса на публиката и да я накара внимателно да изслуша това, за което ще се говори. Той осигурява възможността да бъде представен подготвения текст с минимални загуби, дължащи се на невнимание и скука. Ето защо стартът на презентацията е отделен елемент със специална функция (метафункция). Той се различава от основния текст на речта (т.е. той е метатекст).

Най-често се споменават три начина за силен старт на една презентация:

Първият от тях е: Да започнем с въпрос.

Задаването на въпрос стимулира аудиторията да мисли. Не е нужно този въпрос веднага да насочва към голямата идея. Той може да е провокативен, може да е реторичен и да създава препратка, с която по-късно да се въведе голямата идея.

Вторият добър начин за започването на една презентация е да се стартира с реален факт или с шокиращ факт. Това привлича вниманието на слушателите, тъй като те самите са засегнати от него.

Един от добрите начини за започването на една презентация обаче е да се започне с история и тя да е ориентирана към контекста. Например, лична история, която да се разкаже в контекст, който се преживява от самата аудитория. Например географски контекст: Да се разкаже нещо важно за мен, което се е случило на това място, което е важно за тях. Или исторически контекст: Да се използва нещо, случило се на тази дата.

Каквото и да се разкаже, важно е историята да е интересна за слушателите и аудиторията, а не за разказвача/наратора. В старта на презентация следва да се каже нещо, което да привлече вниманието в началото, а големите факти да се съобщят след това, т.е. те дойдат после. Това е основа за своеобразна реторична стратегия относно подбора на визуален материал в началото, който трябва да е кратък, но ефективен и да привлича вниманието. Визуалният материал може да е видеоклип или диапорама от снимки. Визуалният материал може да е една ключова снимка, която репрезентира замисъла на цялата презентация.

Важно е да се отбележи, че визуалният материал в началото кореспондира с финала на презентация, а не с изложението. Целта е стартът да привлече вниманието, а не да предаде основния смисъл. Чисто визуално стартът може да няма пряка връзка с изложението. Той обаче кореспондира с най-важната част – финалът на презентацията.

Финалът на речта или презентацията цели, след като публиката е изслушала и разбрала презентатора, да я накара да действа. Това е най-важната част на презентация и тя съответства на причините или намеренията, които са ни подтикнали да произнесем тази презентация. Тези причини може да накарат презентатора да направи и други презентации или да произнесе и други речи с различен контент, стига да се достигне до желания резултат. Такъв резултат е основа за създаването на финала на презентация. „Какво желаем да постигнем с тази презентация?” е въпросът, който трябва да си зададем преди да започнем да пишем и това е отделен елемент със специална функция (метафункция). Той се различава от основния текст на презентация (т.е. е метатекст).

Завършекът на една презентация често се определя като нейната най-важна част. Цялата презентация е като сцена за своя финал. Не бива една презентация да се завършва само с „Благодаря за вашето внимание!“. Това може да стои просто изписано в слайда, но преди последния слайд, финалните слайдове следва да създадат приповдигнатост, настроение и желание за действие.

Може да се завърши презентация, като се направи обобщение на основните си точки. По-добре е това да се направи в едно кратко заключение преди финала, а в него се извършат други ходове, които да впечатлят и мотивират аудиторията.

Основните препоръки за финал на една презентация могат да се сумират в следното:

Най-добрият начин за завършване на една презентация е с призив към действие. Ето един такъв пример: „Стана ясно, че пред нас има големи възможности, но с ваша помощ можем да направим следващата година най-успешната в нашата история“.

– Може презентацията да завърши с кратка история – с шеговита история или цитат – които препращат към началото и най-вече дават отворен хоризонт. Хората обичат краят, който отваря надежда и вдъхновение.

Финалът на презентацията трябва предварително да се планира. Той има три основни функции:

А) Придава заключителна сила на главната идея. Увлечени или разсеяни от фактите или от възможните странични интерпретации, слушателите могат да се отклонят от фокуса на главната идея. Финалът подновява нейната сила и дава единство на цялата презентация.

Б) Завършваща функция. Без специално формулиран завършек, който да изчерпи разказваната история, слушателите ще останат с чувство на неудовлетвореност. Отвореният финал се прави след извършването на такъв завършек.

В) Споменаваната от всички автори функция: призив към действие. Всяка убеждаваща и ефективна презентация е добре да завършва с призив към действие. Това е важна функция на финала.

Най-първото действие когато се композира една презентация е да се планира финала на презентация и да се определи към какво искаме точно да подтикнем аудиторията. От това намерение следва стратегията за старт на презентацията. Историята, разказана и привлекла вниманието в началото, може да бъде повторена или припомнена в края и така да затвори цялата презентация, която е била ядрото на нейното обяснение. По тази причина има взаимодействие между аудио-визуалния материал в старта и във финала на презентация. Ако в самият текст и в самата презентация речта е съобщаваща и убеждаваща, то в старта и във финала тя е призоваваща към действие – в единия случай, за да ни накара да слушаме, а в другия случай, за да ни накара да действаме.

Времето на всяка презентация трябва да бъде преценено; времето за представяне е равносилно на това да си купим половин книга. Времето, дадено на говорителя за представяне, задава композицията на речта и то влияе върху цялата структура на текста и влияе върху самото съдържание (вербалната организация на текста като аргументи и стилистика), а също така влияе върху начина на представяне (невербалната комуникация и най-вече на аспектите: темпо, тембър и жест). Времето на презентацията влияе и върху количеството факти и аргументи, които следва да се програмират, върху количеството аудио-визуални средства, които ще се употребят, както и на дължината на старта, увод-изложение-заключение (УИЗ) в структурата и на финала.

Например, ако времето на един стандартен публичен доклад е 20 минути, то това означава, че текстът на речта е около 5 – 5,5 машинописни страници (1 стр. текст е добре да се чете за около 3 минути). Това налага старт и финал в размер на общо по ½ страница и увод-изложение-заключение (УИЗ) в размер на 4 страници. В този формат не е конструктивно да се предлагат повече от 3 опорни пункта с ключови аргументи, един от които е мястото на главната идея. Ако това се съотнесе съм времето на презентацията, това налага определено разпределение на визуалния материал, което следва да бъде пояснено.

Структурата „увод-изложение-заключение“ (УИЗ)

Добре известната структура УИЗ се разполага, както стана ясно, между старта и финала на една реч. От гледна точка на написването на текста и подбора на визуален материал тя се прави след като е планиран финала и е предвиден старта. В УИЗ при писане на реч най-често се започва от изложението. Първо се пише изложението, което по същество представлява информацията, се разказва. Вътре в изложението се формулират опорни точки – няма нужда те да са повече от три – и това са ключовите моменти, които ще използваме. Там се разполага същността на главната идея. От тези опорни точки се извеждат изводите, а от изводите се формулира увода – чиито тезиси в началото стоят като въпроси, които следва да бъдат показани. Този подход цели да се наложи хармонизирана структура на речта, така че да може да се програмират точните места, които искаме аудиторията да запомни добре.

По отношение на създаването на УИЗ в презентацията и по-специално на изложението следва да се отбележи, че опорните точки или ключовите места, са местата, в които се разполагат убеждаващите елементи, т.е. там се построяват аргументи. Останалата част от изложението може да се формулира чрез изреждане на фактология, т.е. чрез съобщаваща, а не чрез убеждаваща реч. Това налага и определен тип работа с визуалния материал.

В реторичните класификация съществуват три типа реч и всяка от тях има отношение към определен тип жестикулация. Трите типа са: информираща реч – тогава когато просто изброяваме факти. Жестовете са минимални или почти отсъстват, а визуалните средства се използват по-скоро фоново и се избягва тяхното натрупване. Убеждаваща реч – тогава, когато освен фактите даваме обяснение защо дадено нещо е така, тоест правим доказателство. Тук се правят най-вече описателни жестове. Тук е мястото на най-интензивна работа с визуалния материал – употреба на надграждащи изображения, диапорама, видеоклип. Третият тип е призоваващата към действие реч – тя е най-подходяща за старта или за финала на една реч.

По същество изложението на речта представлява изброяване на факти, или информираща реч. Ключовите за нас моменти са местата, където се концентрира доказателството. Няма смисъл в една реч да прекаляваме с твърде много доказателства. По добре е да се концентрираме върху няколко главни тези и да имаме наум, че цялата останала информация ще води към тях и ще ги подчертава.

Ако акцентираме върху аудио-визуалния материал в презентацията и ако той е наложен върху УИЗ структурата, то изображенията могат да илюстрират фактите и всеки изброяван факт да се показва заедно със своето референтно изображение. Този подход не бива да се прави по време на цялата презентация. Това е така, защото тогава всички изброявани факти биха били визуално равностойни, а това пренасища и уморява аудиторията и намалява възможността за акцент. Най-добре е илюстрирането на факт с изображение да се прави не в информиращата част на презентация, а на това място, където информиращата реч се превръща в доказателствена.

Тези или доказателства се строят или индуктивно – като се изброява поредица от факти и се предоставя поредица от изображения. Така на база на тяхното общо се прави обобщение и се показва обобщаващ образ. Подхожда се дедуктивно, когато се поставя едно обобщаващо изображение или твърдение и след това то бива доказвано чрез демонстрация на поредица от факти и образи.

Разликата между факт и теза е, че фактът е само информация, а тезата е информация, която е подкрепена с доказателства. Тоест казва се ‘това е така, защото’ или ‘причината за това е еди каква си’: това е теза. Ето защо има разлика и в прилагането на изображение към факт и в изграждането на поредица изображения които подкрепят теза. Така визуалното убеждаващо натрупване на факти води до кумулиране на визуалната представа.

В информиращата презентация може да се изреждат факти, като използва не много, а малко и обединяващи фактите изображения. Такива биха били статистики, диаграми, снимки, които показват обобщаващи обстоятелства, документи, артефакти, архитектура т.н. Изображенията не само репрезентират фактите, те служат за обединяващ фон, който създава усещането за натрупване, без обаче да извежда още акцент или теза. Не е препоръчително във фактологичната част да се използва видео. Тези неща се правят, както беше споменато в убеждаващата част. Самите логически методи индукция и дедукция представляват по същество такова обединяване на множество частни примери, тоест на множество изображения. Що се отнася до видеото или до най-силния визуален материал, то неговото място е непосредствено след главната теза, а именно там, където се поставя и примерът.

Разликата между теза и пример е тази, че примерът показва същата тази теза, но поставена в конкретни обстоятелства: Кой?, Какво?, Къде?, Кога?, Как? Няма смисъл да се дават прекалено много примери в една презентация. По добре е да има един ключов пример в изложението, който да разкаже главната идея и да бъде поднесен след доказателството. Уместно е това да се направи и с видеоклип или с богат снимков материал, който да изрази именно конкретиката на примера.

Заключение

В обобщение може да се каже следното:

Реч и/или презентация се прави като се започва от планирането на финала и от създаването на старта на речта. Това са местата, в които трябва да се създаде приповдигнатост или да се формулира призив към действие, ето защо е нужно визуалният материал да е подходящ, емоционален и привличащ вниманието. Няма нужда да се изразява директно основната идея, но трябва да се осъзнае целта на оратора или презентатора. Ето защо трябва да се търсят отговори на въпросите: Какво въздействие искаме да постигнем върху аудиторията? Какво членовете на аудиторията искаме да направят? След това се създава структурата УИЗ: увод – изложение – заключение. В изложението или в съобщителната част се разполагат факти с подходящи фонови и обединяващи изображения, докато в убеждаващата част се разполагат серии индивидуални и тематично подкрепящи се изображения, чрез които се строи тезата. Мястото на видеоклипа или на визуалния материал, който разказва конкретна история, е веднага след ключовата теза или главната идея. Важно е също така да се подбират кадри, които имат репортажен характер или динамичен характер, когато се строят доказателства и кадри, които от своя страна изразяват статичност, когато представяме факти.

Д-р Георги Петков

Институт по реторика и комуникации

доклад за конференцията „Педагогическата комуникация: традиционна и дигитална“  5 и 6 април 2019 г., София“

%d блогъра харесват това: