„Divisio philosophiae и развитието на реториката като част от логиката“

„Divisio philosophiae и развитието на реториката като част от логиката“,  в: сп. „Философски алтернативи“, издание на института за философски изследвания към БАН. ISSN 0861-7899 (1/2008)

В коментара си към „За Троицата” на Боеций Тома от Аквино твърди, че „разделението на теоретичната философия на седем свободни изкуства е неточно.”[1]Отнасянето към този пасаж е общ топос за много изследвания, посветени на свободните изкуства и чрез него често се въвежда тезата, че разпадането на системата на свободните изкуства, като синтез на всички клонове на познанието, е директно следствие от превода на нови Аристотелови текстове[2]през XII-ти иXIII-ти век. Тази теза обаче бива ревизирана при анализа на популярните през цялото Средновековие divisiophilosophiae (разделение на философията)един жанр, който най-често се появява в пролозите на коментарите към Порфирий. В тази перспектива, както следва да се покаже, твърдението на Тома се оказва напълно традиционно: квадривиумът традиционно бива отнасян като подразделение на математиката в триадата на реалните науки, а тривиумът се осмисля като инструмент за науките. Напълно традиционно е и интегрирането на реториката към Аристотеловия Органон, противно на твърденията, че тази интеграция е директно следствие от арабски и неоплатонически влияния. Наистина съчинението на Аристотел ‘Реторика’ е добавено към Органона през XIIIти век, защото тогава е преведено, но основанията за неговата интеграция и изобщо статусът на реториката като част от логиката са налични изначално в средновековната традиция.

Анализът ще започне с твърдението, че инструменталната функция на изкуствата от тривиума спрямо реалните науки, а също така и осмислянето им като реална част на философията в различните „разделения“, не се припокрива с тяхната дисциплинарна функция, изразяваща единството на учебния процес, каквато е автентичната роля на тривиума. Както следва да се покаже, в разделенията на философията граматиката трудно намира място, а реториката бива осмисляна като arsdisserendi (изкуство, което се занимава с разсъждението) и водеща е нейната аргументативна функция, а не функцията й да украсява словото.

Най-разпространената интерпретативна традиция обаче определя средновековната реторика като литературна композиция. Реториката в този смисъл завършва учебния процес в тривиума, като придава на речта единство.[3] Като oratioperpetua илиcontinua (свързана в единство или непрекъсната реч) тя се различава от граматиката по начина, по който стилистиката се различава от морфологията. Тя се различава и от диалектиката, която е определена като intercisaoratio (различаваща и разделяща реч)[4], защото дистинкциите на диалектиката реториката съчетава като единно слово, чийто usus (практическо приложение)eречта пред публика или писмената кореспонденция. Разликите между дисциплините в тривиума в тази перспектива биват поднасяни посредством кратки ритмизирани формули от типа: Grammaticarecteloqui, rhetoricaornateloqui, logicaverodiscernereverumafalsoetfalsumavero. Grammaticasicutfundamentum, logicasicutfirammentum, rhetoricasicutornamentum (Граматиката говори правилно, реториката говори украсено, логиката различава истинното от неистинното и неистинното от истинното. Граматиката е като основа, логиката като затвърждаване, реториката е като украса). Тези формули, широко разпространени през XII-ти век[5], са вариации на метафората на Зенон за човешката ръка (чиято длан е граматиката, свитите пръсти – диалектиката, а разтворените пръсти – реториката), често цитирана по същия повод през ранното Средновековие. От интерпертацията на реториката като литературна композиция съвсем очевидно следва теорията за трите рода на реториката: arsdictaminis (изкуство за изработване на писма), arspoetica (изкуство за метрично и ритмично композиране на текст)и arspraedicandi (изкуство за изработване на проповеди) и дискусията за това, че словото губи публичното значение, което е имало през късната античност. Тази интерпретация има своите основания, тъй като обучението по свободни изкуства е подчинено на последващата професионална квалификация: проповедници, политици, нотариуси и т.н. И все пак, както казва Тиери от Шартр, следвайки Боеций: Nonestautemfinisartisquodeiusutilitasproptereaquodeiusutilitasvariaetmultiplexest, finisveroidsolumquodpraediximusidestpersuaderedictione[6] (Целта на изкуството не се припокрива с неговата практическа полза... тъй като неговата полза е разнообразна и многоаспектна. Целта обаче е единствено тази, която посочихме… а именно да се убеждава чрез словото).

Ако за осмислянето на тривиума като дисциплина е по-важно единството на учебния процес, то при разделението на философията е водещо различието по обект и метод и тъкмо тук се осъществява разпада на системата на свободните изкуства. За реториката този разпад има важно следствие с оглед на нейния престиж. Ако в представената по-горе картина тя можеше да бъде наречена „царица на изкуствата от тривиума”, доколкото полага завършващото единство в литературната композиция на словото, то като част от логиката в рамките на разделението на философията, след Боеций тя се оказва „по-малката сестра на диалектиката”[7]. Споменатите две традиции на интерпретация обаче са паралелни, а не последователни и често се смесват.[8] Това е продиктувано в голяма степен от амбивалентния характер на обучението по реторика. През цялото Средновековие като учебници по реторика биват използвани Цицероновото съчинение “За изнамирането [на аргумента]” (DeInventione) и Псевдо-Цицероновото “Към Херений” (AdHaerennium), наричани съответно Стара реторика и Нова реторика. Първото от тях е посветено основно на теорията за източниците на аргумента (loci), а второто е посветено по-скоро на теорията за конструирането на речта и стилистичните тропи и фигури.

И така, многобройните разделения на философията могат да се обособят в два основни типа.[9] Единият тип е т. нар. „Платонистко”, всъщност стоическо разделение, но Цицерон (Academica 1.5.19-21) и Августин (DecivitateDeiVIII. 4) го приписват на Платон (СХ.1 ). В него граматиката не намира място, тъй като не е наука, която се занимава в собствен смисъл с разсъждението.[10]

СХ.1stoicc1

Исидор[11] през VII–ми век, Алкуин[12] и Рабан[13] през IX –ти век следват това разделение и обясняват по отношение на логиката (а това следва за нейните части – реториката и диалектиката), че в логиката се разсъждава за това как е откриваема истината inrerumcausisvelvitaemoribus (в природните причини или човешките нрави).Като рационална наука логиката има за обект истината, налична в другите две разделения – естествената наука и етиката. Диалектиката различава истинното от неистинното, реториката се занимава с вероятното(verisimilitudine)и с това, което е подходящо за убеждение. Още в това разделение може да се посочи обяснението за едно често посочвано противоречие при определянето на реториката през Средновековието, а именно че тя се интерпретира едновременно както като част на логиката, така и като част на етиката (parscivilisscientiae). Фактът, че това двойно определяне почти не се дискутира, притежава според мен съвсем просто обяснение и не е плод на непоследователност. Реториката е част (pars) от логиката по метод, което е нейния формален принцип, а е при-частнана етиката по обект, и това е нейния материален принцип. Тя е “от партията на” и “от страната на” (pars) етиката или обществената наука и се занимава с човешките постъпки и нрави. Поради вариативността на своя обект и неговата сингуларност, нейните аргументи не продуцират истина (veritas), а убеждение(verisimilitudine), което се следва от избор.

По-късно в рамките на платонисткото разделение се правят корекции в посока привличането на граматиката към логиката и така към философията. Ключов момент е интерпретацията наlogos съсsermo (слово) илиratio (смисъл). Представена като scientiasermocinalis (наука за словото),логиката изглежда може да включва и граматиката. За пръв път такава адаптация се прави през X-ти век в анонимния трактат За частите на Философията(Departibusphilosophiae[14])където се казва, че граматиката е част от логиката, тъй като „граматиката и реториката са свързани”. Въпросната конюнкция се защитава с позоваване на Исидор, който твърди, че те са свързани, доколкото „граматиката ни учи да говорим правилно, а реториката да излагаме това, което вече сме научили”.[15] Привличането по този начин на граматиката посредством реториката не връща схемата на равнопоставеност от тривиума. Същият автор, както и Гийом от Шампо през XI-ти и Анонимният коментатор на Присциян през XII-ти век[16] наистина включват граматиката в логиката, но подразделят логиката на sermocinalissimplex (безусловно словесна), към която отнасят граматиката иsermocinalisdissertiva (словесна и разсъждаваща) към която се отнасят диалектиката и реториката.

СХ. 2untitled-3

Teрмина ratiodisserendi (различаващ порядък в разсъждението) е изработен от Боеций в De differentiis topicis[17] и чрез него се обозначава идеята за логиката като аргументативна наука.[18]

През XIIIти век стоическото разделение продължава да съществува, но вече като съгласувано с другото – Аристотелисткото разделение. Арнулфо от Анани, Псевдо-Килуърдби и Алберт Велики разделят науките на науки за знака и науки за обозначените неща. Науките за нещата биват разделяни secundumrationeverisignificatis(съгласно порядъка на обозначаване на истинното)и secundumrationebonioperabilis (съгласно порядъка на стремеж към благото) и така се запазва триадата naturalismoralisrationalis.[19]

Другият тип разделение е Аристотелисткото разделение (СХ.3)

arist1

За него е характерно, че изкуствата от тривиума изобщо не биват включвани в системата на науките. Те се интерпретират като инструмент, но не и като част на философията.[20] В своите коментари към Порфирий Боеций дискутира този въпрос и излага две противостоящи си мнения. Според първото логиката е инструмент, с помощта на който философията получава знание за природата на нещата. Според другите тя е част, тъй като се занимава със силогизмите и предпоставките. Но възражение срещу това определение е, че обектът на логиката не може да бъде актуално отделен от предмета на теорията или физиката и практиката или етиката.

Боеций отговаря, че нищо не пречи логиката да бъде разглеждана както като част, така и като инструмент, по аналогия с окото, което е и инструмент, и част от човека.[21] Неговият отговор обаче не е достатъчно аргументиран и по-късните автори като Тома и Хуго от Сен Виктор[22] отбелязват, че съгласно Боеций логиката е по-скоро инструмент на философията. Така или иначе ситуацията с вписването на свободните изкуства в аристотелисткото дивизио не се различава съществено от платонисткото. Граматиката отново отпада (тя се оказва инструмент за инструмента), или когато бива

СХ. 3

вписвана в схемата, тя отново бива различавана от sermocinalisdissertiva (словесна и разсъждаваща). През Xти век Жербер от Орийяк изобщо не вписва логиката сред науките. В NoteDunelmensis и GlosulesuperPriscianusMaiorпрез XI-ти век логиката отново е разделена на sermocinalisdissertiva (словесна и разсъждаваща) и sermocinalissimplex (безусловно словесна). Същото разделение срещаме и при Жослин от СоасонСХ. 4 и Хуго от Сен Виктор СХ. 5[23]

СХ. 4 Жослин от Соасон

СХ. 5Хуго от Сен Виктор. Дидаскаликон.VI.14.

Последните две разделения заслужават специално внимание. Те експлицират едно различаване, което Боеций прави в коментара си към Топика на Цицерон.[24] Там логиката или ratiodisserendi (порядъка на разсъждение е различаване) се разделя на parsdefiniendi (определяща част), parsdividiendi (разделяща част), и parscolligendi (присъединяваща част).

СХ.6Боеций. Коментар към Топика на Цицерон 1045B

Последната се дели на Демонстративна (exnecessariis – от необходими предпоставки), Диалектика и Реторика (exprobabilis – от предпоставки, които подлежат на доказване = ставащото в повечето случаи или авторитетно свидетелство, или подобие с друг сингуларен случай) и Софистика (exfalsis). Тъкмо традицията, следваща тази дистинкция на Боеций, струва ми се, е в основата на интеграция на реториката в Аристотеловия Органон, а арабските и неоплатоническите източници само потвърждават тази визия. В схемите на Тома от Аквино, Алберт Велики и техните последователи: Жил от Рим, Симон от Фаверсхам, Псевдо-Боецийй от Дакия и т.н.[25] (СХ.7), на parsdefiniendi (определящата част) съответства първата дейност на интелекта – простото схващане на същността в понятие и съответно съчинението Категории, наparsdividiendi(разделящата част) съответства втората дейност на интелекта – съчетаването и разделянето в съждението и съответно съчинението За тълкуването, на parscolligendi(присъединяващата част) съответства третата дейност на интелекта – discurrereabunoinaliud (понятийно преминаване от едно нещо към друго)или умозаключението, към което се отнасят съответно: Аналитиките (exnecessariis – от необходими предпоставки), Топика, Реторикаи Поетика (exprobabilis – от подлежащи на доказване предпоставки) и Софистическите опровержения (exhisquividentursednonsunt = exfallaciis – от неистинни предпоставки, т.е. такива които изглеждат да са истинни, но не са).

СХ.7 Действия на интелекта (actus rationis):

I Умопостигане на неделимото (intelligentia indiuisibilium)

IIСъчетаване и разделяне (compositio uel diuisio intellectuum)

IIПреход от едно нещо към друго в расъждението(discurrere ab uno in aliud) :

Отсъждаща част (parsiudicativa)Analytica

Конструираща част (pars inventiva) Topica/Dialectica – opinio vel fides (мнение или вяра); Rhetorica – suspicio qaedam (някакво убеждение или подозрение); Poetica – estimatio (преценка)

– Софистична част (pars sophistica) противостои на iudicativa иinventiva

Това, което в действителност е новосъведение спрямо Боеций е преосмислянето на третата дейност на интелекта като собствен обект на логиката. Идеята за ensratione (самата дейност на интелекта и нейните продукти разбирани като ‘съществуващо’)и теориите за втората интенция правят от Логиката действителна, а не само помощна наука.[26] Така наречената Логика Нова се основава тъкмо на третата дейност на интелекта.

Дотук могат да се сумират следните изводи за реториката. Реториката и изкуствата от тривиума се определят по различен начин като учебни дисциплини и като науки в divisiophilosophiae. В разделението на философията тя изначално е част от логиката. Интегрирането на Аристотеловата Реторика след нейния превод през 1256 г. от Херман Германеца и през 1269 г.от Вилхелм от Мербеке е напълно естествено и не е директно следствие на арабски и неоплатонистически източници.

Следва да се обърне по-специално внимание на разделението на философията при Тома от Аквино и мястото на реториката в неговата система, тъй като неговата интерпретация е една от най-влиятелните през XIII-ти иXIV-ти век.

Тома е сочен като последовател на аристотелисткото разделение. В коментара си върху ‘За Троицата’ на Боеций обаче той твърди, следвайки Авицена, че всяка наука може да се раздели на теоретическа и практическа.[27] В пролога на неговия коментар към Втора Аналитика той посочва като обект на логиката ensrationе (действията на интелекта) и обяснява като забележка към Боеций, че логиката или рационалната наука е рационална не поради това, че се ръководи от интелекта – това е общо за всички науки, ами поради това, че се основава на действията на интелекта като на своя собствена материя. Поради това – продължава той, тя е наричана изкуство на изкуствата.[28] Употребата на традиционната формула logicaestarsartium, scientiascientiarumadomniummethodorumprincipiaviamhabens (логиката е изкуство на изкуствата и наука на науките, тъй като притежава пътищата към началата на всички методи)при Тома бива ревизирана в полза на едно по-широко и всъщност по-точно понятие за логика, което да успее да удържи всички специфики в дейността на третата дейност на интелекта. Това води до отпадане на израза scientiascientiarum (наука на науките). Причината е следната. След рецепцията на Никомахова Етика и Метафизика дефиницията за scientia (наука и/или знание) съдържа изискването за устойчив хабитус, т.е. свеждане на процеса на познание до terministability (твърди основания),т.е. до първи принципи. Процесът на умозаключение обаче не винаги постига тази устойчивост. Тома описва този процес като колебание в избора на един от двата извода в противоречието А и не-А. Ако умозаключението бъде сведено до първи принципи или друго устойчиво познание изведено от тях, тогава процесът приключва като устойчив хабитус и се продуцира знание; ако в разсъждението се появи колебание, но има по-голямо основание за избора на едната страна доколкото на другата, тогава имаме мнение. Когато нямаме достатъчно основание, а избираме единия от двата извода въз основа на някакви конектури – въз основа на подобен частен случай или авторитет, тогава имаме убеждение или подозрение (suspicio). В тази сфера строи своите аргументи Реториката. Понякога предпочитанието е свързано само с чувството за удоволствие и неудоволствие и това е сферата на поетическите умозаключения. Тома употребява слабата форма за познание aestimatio (преценка).Понякога изборът се основава на неистинни предпоставки и тогава ефектът е заблуждение (fallacia). От изброените модуси на умозаключението:scientia (знание), opinio (мнение), suspicio (убеждение или подозрение), aestimatio (преценка), fallacia (заблуждение)само първия генерира необходимо знание и е наука. Все пак функцията на третата дейност не може да бъде изчерпателно описана без останалите. Нещо повече, макар в тях не винаги да се съдържа неистина, те не са принципно неистинни както умозаключенията на софистиката. Тома настоява, че хората насочват не само своите практически действия в правилната посока, но и своите мисли и дава на логиката името ars (изкуство),като изключва scientia (наука). Както е добре известно, при Тома ars (изкуство)erectaratiofactibilium (правилното основание за създаваното)и за това логиката получава името ‘изкуство’ по аналогия с механичните изкуства, тъй като при третата операция интелектът не е изцяло рецептивен или само спонтанно действащ, а самият той създава и продукт на неговото действие са силогизмите. Интересно е да се отбележи, че Тома не включва граматиката в логиката и причината за това е, че граматиката не се ползва от силогистична структура. Симон от Фаверсхам, който е последовател на Томистката схема на разделение на логиката, посочва, че „логиката е за тези неща, които са създадени от интелекта” и добавя, че тя се основава на онова действие на интелекта, съгласно което интелектът diversimodeproceditabunodisscurendoinaliud (по различен начин преминава от едно нещо към друго в разсъждението).[29]С diversimode (‘по различен начин’)се обозначаванай-напред различието в когнитивния ефект на убеждение – различието на начините следва различието на предпоставките, от които, както беше споменато, следват пет когнитивни ефекта: знание, мнение, убеждение, преценка, заблуда. Втори път с ‘diversimode’ се обозначавамодалността по истинност.Тя обаче е нещо различно и може да се изкаже като adaequatio (съответствие)[30] което е или винаги (neccesaria), или само понякогаи е подлежащо на доказване във времето (probabilis) или никога (sophistica). Частите на логиката се делят въз основа на модалността по истина. Следвайки Тома, Симон казва diversitateactussyllogisticidiversificaturparteslogicae (различието на действието, което се осъществява като силогизъм, различава частите на логиката)и посочва заявеното от Тома твърдение, че силогистичните актове съответстват на природните действия. Както в природата едни неща са необходими и притежаващи вечно движение, други имат движението си във времето, не необходимо и не винаги по един и същи начин, ами като ставащото във повечето случаи (utfrequentius), трети дефектират в своето действие поради разрушаването на някакъв принцип и така в природата се появяват различни монструми. По същия начин логиката се разпределя на три части: iudicativa (отсъждаща за необходимото), inventivа (конструираща доказателства за вероятното) иsophistica (заблуждаваща).

Дотук може да се изведе, че като части на логиката – визирам третата дейност на интелекта, Аналитиката бива различавана генерално от реториката и диалектиката iudicativa (отсъждаща)inventivа (конструираща). В рамките на конструиращата част диалектиката и реториката се различават въз основа на различните предпоставки, което води до различие в modusprocedendi (начина на процедиране или действие). Тома обаче разделя генерално и реториката от диалектиката с диференциацията на техните обекти. Реториката е circaagibiliа (основана е на човешките действия), а диалектиката circaspeculabilia (основана е на умосъзерцаваното т.е. на общите понятия и универсалните видове). Modusprocedendi (начина на действие)на диалектиката е reductioinprincipiis (възхождане назад към принципи), а този на реториката inductioadfinem (отнасяне напред към целта). С това Тома осъществява своеобразна революция тъй като връща Аристотеловото разбиране за равнопоставеността на реторика и диалектика.

За да демонстрирам този преход отново ще се върна към Боеций. Макар че Цицерон бива номиниран за Реторикът, в действителност „Кръстникът” на реториката е Боеций. В 4-та книга на Dedifferentiistopicis, която е посветена на реториката той ревизира предходната традиция. Боеций обаче не е просто реципиент на Цицероновата реторика, той по скоро обръща Цицерон с главата надолу, както всъщност Цицерон е направил с Аристотел. Ако за Аристотел реториката и диалектиката са паралелни изкуства за справяне с различни аспекти на един и също процес (antistrophe[31]) при Цицерон диалектиката е подчинена на реториката, а Боеций обратно подчинява реториката на диалектиката. Той различава реторика и диалектика по следния привидно традиционен начин: Диалектиката се занимава с тезите – т.е. спорни въпроси без конкретни обстоятелства, а реториката с хипотезите – т.е. спорни въпроси с конкретни обстоятелства. Обстоятелствата са: кой, какво, къде, кога, как, защо, с какви средства. Хипотезата, казва Боеций черпи цялата си доказателствена сила от тезата. По този начин реториката се оказва не просто част от диалектиката но и своего-рода dialecticautens (приложна диалектика)падаптирана като pars civilis scientiae (част на обществената наука).По отношение на реторическия силогизъм или ентимемата той прави същия ход. В‘Стара логика’, чийто конструктор е Боецийсилогизмите се делят по следния начин[32]: 1) От необходими предпоставки: категоричен или прост силогизъм (Аристотеловата силогистика), хипотетичен силогизъм (стоическа силогистика от типа „ако-то” но с две предпоставки и среден термин) и дизюнктивен силогизъм. 2) От предпоставки валидни в повечето случаи. Тук влизат диалектическия силогизъм и ентимемата. Те се конструират по същия начин по който и необходимите. В интерпретацията за ентимемата Боеций следва теорията за syllogismus truncatus (съкратен силогизъм) и обявява ентимемата за непълен силогизъм в който заключението е представено без да се споменават всички предпоставки[33]. Тя се изказва от универсално към партикуларно, каквото е и извеждането на хипотезата от тезата. 3) Третият тип са силогизмите от неистинни предпоставки или паралогизмите.

Тома коренно променя тази структура. Макар че в коментара си към II-ра Аналитика той казва: „enthymema est quidam syllogismus detruncatus“ (ентимемата е някакъв съкратен силогизъм)[34], той не посочва като причина за това по-малкото число на предпоставките нито пък това че едната от тях се изказва а другата се подразбира, както правят повечето последователи на теорията за съкратения силогизъм. Той посочва като причина „incertitudinem materiae circa quam versatur (неопределеността и несигурността на материята към която се отнася) – именно действията на отделните хора, от които действия универсалните предпоставки не могат да се извлекат истинно. След това добавя, че „този силогизъм, който допуска грешка в материята е силогизъм, ако запазва всичко което се отнася до формата на силогизма. Този силогизъм обаче, който допуска грешка във формата не е силогизъм, а паралогизъм[35]. Реторическият силогизъм допуска грешка в материята, а не във формата., която е от два външни и един среден термин. Следователно предикатът detruncatus тук идва да обозначи не по-малкото число на предпоставките – не квантитативната структура на силогизма, а квалитативния характер. И би могъл да се преведе не толкова като ‘съкратен’, колкото като ‘осакатен’ т.е. несъвършен’ поради материята.

Трябва да се отбележи, че понятието материя тук се прилага омонимно към реториката. Като функция на умозаключението тя има за формален принцип силогистичната структура, а нейният материален принцип (това ‘от което’) е самото действие на разсъждението. Това ‘към което’ е отнесено разсъждението, неговият обект обаче, също бива наричано ‘материя’. В този смисъл материя на реториката са отделните човешки действия, а на диалектиката материя са общите (спекулативни) определения.

Вече беше посочена диференциацията в modus sciendi (начините на познание) според предпоставките, където Тома изброява 5 когнитивни следствия – scientia (знание), opinio (мнение), suspicio (убеждение или подозрение), aestimatio (преценка), fallasia (заблуда). Бяха също така посочени 3-те части на логиката – диференциацията на modus sciendi според модалността по истина: ex neccesariis (от необходими предпоставки), ex probabilis (от вероятни предпоставки), ex falsis (от неистинни предпоставки). В Сумата на Теологията той въвежда и едно различно разделение в което се посочват три начина на процедиране в науките: 1)от необходими предпоставки, 2) от вероятни предпоставки и 3) от някакви конектури (преценки от частни авторитети и преценки въз основа на симпатия).[36]. Тук реториката е противопоставена като принцип директно както на Аналитиката, така и на Диалектиката. Причината е диференциацията с оглед на техните обекти. Независимо че като действие на третата операция реториката е спекулативно действие изразяващо се в конструирането на определен тип силогизъм, по своята материя реториката е circaagibiliа (има за обект човешките действия), диалектиката и аналитиката обаче саcircaspeculabilia (техния обект е умопостигаемото). Modusprocedendiна диалектиката и аналитиката е reductioinprincipiis (възхождане към първи принципи), а този на реториката inductioadfinem (отнасяне към целта). Тома се позовава на Аристотеловия принцип, че finisadoperabiliasicutprincipiumadspeculabilia (целта по отношение на действащите е както принципът по отношение на умопостигаемите). Реториката убеждава, чрез conjecturalisprobabilitasdeparticularibus[37], Диалектиката чрез probabilesrationesdeuniversalibus (доказателствени основания изградени на ставащото в повечето случаи отнесени към универсалното). Аналитиката също убеждава за универсалното но като reductiocompleta (напълно осъществено възхождане) към първи принципи, диалектиката обаче като reductioincompleta (непълно възхождане, тъй като предпоставка е валидното в повечето случаи). Така се получават три модуса.

И така диалектиката и реториката според Тома са принципно различни, а не както Боеций настоява подчинени една на друга. Реторическия силогизъм е probabilis не защото изхожда от валидното в повечето случаи, а защото изхожда от единично към единично. Ентимемата всъщност представлява традуктивно умозаключение от частно към частно, основано на опита (expеrientia) или на предположението за възможното, изградено на принципа на аналогията, чрез два външни термина и един среден, който може да бъде наречен и е наричан, но не при Тома, tertiumcomparationis или tertiumadjacens (трето сравнимо). Но че Тома има пред вид точно такава структура може да се установи от факта че говорейки за ентимемата и за аргументите на реториката той посочва, че те са изградени на подобието. Реториката е наричана в широк смисъл parscivilisscientiae (част на етиката) защото нейната аргументация е по-подходяща за етиката отколкото за физиката. Тя е по -подходяща за това както от аналитиката, така и от диалектиката и за това не бива да бъде подреждана след тези двете, като едно по-нисше ниво на убеждение, макар че е по-нисша по критерия за истиност. Напротив в своята област тя е аподектична, както твърди и Аристотел. Тома изказва това становище по следния начин: “В човешките дела не може да се прилага безгрешно и демонстративно доказателство, а е достатъчна някаква conjecturalisprobabilitas (изхождащо от и съгласуващо се с частния случай доказателство), чрез която убеждава ретора. Без да коментира прословутия начален пасаж от Реторика “rhetoricaestassecutivadialecticae (реториката е подобна/следваща на диалектиката), Tома дава своят отговор имплицитно и корегирайки Боециевата схема, извежда автентичната Аристотелова концепция за ентимемата като “някакъв тип силогизъм”[38], а не като “вид силогизъм” с диференция изпусната предпоставка.

Библиография:

I. Източници:

Alcuinus. Dialectica. PL 101

Boethius. De differentiis topicis. PL 64

Boethius. In Porphyrii Isagogen commentorum editio duplex, PL 64

Boethius. In Topica Ciceronis. 1045B. PL 64

Hrabanus Maurus. De rerum naturis. PL 111

Hugo de Sancto Victore. Didascalicon. PL.176

Isidorus Hispalensis. Etymologiarum libri XX. PL 83

Thierry of Chartres. Commentarius super Libros De Inventione, in: K. Fredborg, 1988. The Latin Rhetorical Commentaries.

Thomas de Aquino. Super Boethium De Trinitate. Corpus Thomisticum. http://www.corpusthomisticum.org/

Thomas de Aquino. Expositio Posteriorum. Corpus Thomisticum. http://www.corpusthomisticum.org/

Thomas de AquinoSumma Theologiae IIª-IIae. Corpus Thomisticum. http://www.corpusthomisticum.org/

II. Вторична литература:

Brunschwig, Jacques. 1996. Aristotle’s Rhetoric as a “Counterpart” to Dialectic. In: Essays on Aristotle’s Rhetoric. Ed. Amélie Rorty. Berkeley: U California P, 1996.

Burnyeat, M.F. 1996. Aristotle on the Rationality of Rhetoric. In: Essays on Aristotle’s Rhetoric. Ed. Amélie Rorty

Fredborg, Karin. 1987. The Scholastic Teaching of Rhetoric in the Middle Ages. In: Cahiers de L’Institut du Moyen-Age grec st Latin (CIMAGL), Copenhagen, 55,1987.

Green, Lawrence. 1995. Aristotle’s Enthymeme and the Imperfect Syllogism. In: Rhetoric and Pedagogy: Its History, Philosophy, and Practice Essays in Honor of James J. Murphy. Ed. Winifred Bryan Horner, Michael Leff. Mahwah, NJ: Lawrence Erlbaum, 1995. pp.19-70

Iwakuma, Iukio. 1996. The Division of Philosophy and the Place of the Trivium from the 9th to the Mid-12th Centuries. In: Medieval Analyses in Language and Cognition: acts of the symposium, The Copenhagen School of Medieval Philosophy. Ed. Sten Ebbesen, Russell L. Friedman. The Royal Danish Academy of Sciences and Letters. Reitzels: Copenhagen 1999.

Kennedy, George A. 1999. Classical Rhetoric & Its Christian & Secular Tradition from Ancient to Modern Times. 2nd, rev. ed. Chapel Hill: U of North Carolina P,1999.

Lambertus Marie de Rijk. 1997. Giraldus Odonis O.F.M. Opera Philosophica. Brill Academic Publishers.

Marenbon, John. 2003. Boethius. Oxford: University Press.

Marmo, Constantino. 1987. Suspicio A Key Word to the Significance of Aristotle’s Rhetoric in Thirteenth Cetury Scholasticism. In: CIMAGL, 55

McKeon, Richard 1942. Rhetoric in the Middle Ages. In: Speculum, Vol. 17, No.1

Murphy, James J. 1974. Rhetoric in the Middle Ages: a History of Rhetorical Theory from Saint Augustine to the Renaissance. Berkeley: University of California Press

Park, Seung-Chan. 1999. Die Rezeption Der Mittelalterlichen Sprachphilosophie in Der Theologie Des Thomas von Aquin.Brill Academic Publishers.

Peter von Moos. 1992. Rhetorik, Dialektik und „civilis scientia“ im Hochmittelalter, in Rhetorik und Dialektik im früheren und hohen Mittelalter. Rezeption, Überlieferung und gesellschaftliche Wirkung antiker Gelehrsamkeit vornehmlich im 9. und 12. Jh. Colloque.

Stump, Eleonore. 2004. Boethius’s De Topicis Differentiis. Cornell University Press.

Stump, Eleonore. 1989. Dialectic and Its Place in the Development of Medieval Logic. Ithaca, NY: Cornell University Press.


[1] Thomas de Aquino. Super Boethium De Trinitate p. 2 q. 1. ad 2. http://www.corpusthomisticum.org/

[2] Marmo, Constantino. 1987. Suspicio A Key Word to the Significance of Aristotle’s Rhetoric in Thirteenth Cetury Scholasticism. in Cahiers de L’Institut du Moyen-Age grec et Latin CIMAGL, 55. p.147

[3] Най-подробно тази концепция е разработена при Murphy, James J. 1974. Rhetoric in the Middle Ages: a History of Rhetorical Theory from Saint Augustine to the Renaissance; Kennedy, George A. 1999. Classical Rhetoric & Its Christian & Secular Tradition from Ancient to Modern Times

[4]Peter von Moos. 1992. Rhetorik, Dialektik und „civilis scientia“ im Hochmittelalter, in Rhetorik und Dialektik im früheren und hohen Mittelalter. Rezeption, Überlieferung und gesellschaftliche Wirkung antiker Gelehrsamkeit vornehmlich im 9. und 12. Jh. pp. 135

[5] Cf. Marmo, C. pp. 149

[6] Thierry of Chartres. Commentarius super Libros De Inventione, in: K. Fredborg, 1988. The Latin Rhetorical Commentaries. pp.68

[7] Относно типологията и периодизацията на средновековната реторика срв. McKeon, Richard 1942. Rhetoric in the Middle Ages Speculum, Vol. 17, No. 1. pp. 1-32.

[8] Fredborg, Karin. 1987 The Scholastic Teaching of Rhetoric in the Middle Ages. in CIMAGL, 55. pp.107

[9] Iwakuma, Iukio. 1996. The Division of Philosophy and the Place of the Trivium from the 9th to the Mid-12th Centuries. in Medieval Analyses in Language and Cognition: acts of the symposium, The Copenhagen School of Medieval Philosophy. Ed. Sten Ebbesen, Russell L. Friedman. pp. 165-191; Park, Seung-Chan. 1999. Die Rezeption Der Mittelalterlichen Sprachphilosophie in Der Theologie Des Thomas von Aquin. S. 20-26

[10] Ibid. p.166

[11] Isidorus Hispalensis. Etymologiarum libri XX. II. 24. 3-8. PL 83

[12] Alcuinus. Dialectica. 335-336A. PL 101

[13] Hrabanus Maurus. De rerum naturis. XV. 15.1. PL 111

[14] Cf. Iwakuma, I. pp. 171

[15] Isidorus Hispalensis. Etymologiarum libri XX. II. 1. 1. PL 83

[16] Cf. Iwakuma, I. pp.171-180

[17] Boethius. De differentiis topicis. PL 64

[18] Stump, Eleonore. 2004. Boethius’s De Topicis Differentiis. P. 97; Stump, Eleonore. 1989. Dialectic and Its Place in the Development of Medieval Logic. p.31

[19] Cf. Marmo, C. p. 148

[20] Cf. Iwakuma, I. pp.166

[21] Boethius. In Porphyrii Isagogen commentorum editio duplex, PL 64

[22] Thomas de Aquino. Super Boethium De Trinitate p. 3 q. 5 a. 1 a. 7 http://www.corpusthomisticum.org/; Hugo de Sancto Victore. Didaskalicon VI.14. PL.176

[23] Cf. Iwakuma, I. pp. 179-180

[24] Boethius. In Topica Ciceronis. 1045B. PL 64

[25] Cf. Marmo, C. p. 159-184

[26] Lambertus Marie de Rijk. 1997g. Giraldus Odonis O.F.M. Opera Philosophica. 41-76

[27] Thomas de Aquino. Super Boethium De Trinitate p. 3 q. 5 a. 1 a.d 4 http://www.corpusthomisticum.org/

[28] Thomas de Aquino. Expositio Posteriorum, lib. 1 l. 1 n. 1. http://www.corpusthomisticum.org/

[29] Cf. Marmo, C. p. 177

[30] ‘Съответствие на предмета и разбирането’ (adaequatio intellectus et rei) е томистката дефиниция за истината. Съответствието, което е процес на разбиране, притежава само три възможни конфигурации и поради това модалността по истина е тройна. Съответствието или е напълно завършено, или напълно отсъства, или процесът се осъществява като колебание и е незавършен.

[31] Срв. Brunschwig, Jacques. Aristotle’s Rhetoric as a “Counterpart” to Dialectic. in Essays on Aristotle’s Rhetoric. Ed. Amélie Rorty. p.34-56

[32] По-подробно срв. Marenbon, John. 2003. Boethius

[33] Green, Lawrence. 1995. Aristotle’s Enthymeme and the Imperfect Syllogism. in Rhetoric and Pedagogy: Its History, Philosophy, and Practice Essays in Honor of James J. Murphy. Ed. Winifred Bryan Horner, Michael Leff. pp.19-70

[34] Thomas de Aquino. Expositio Posteriorum, lib. 1 l. 1. n. 12 http://www.corpusthomisticum.org/

[35] Ibid. lib. 1 l. 1. n. 12

[36] Thomas de Aquino IIª-IIae q. 48 co. tres modus procedendi in scientiis: ex neccesariis (scientia), ex probabilis (opinio) и ex quibusdam conjecturis (suspicio)

[37] Аргументация, която се основава на предпочитанието на едно частно свидетелство, авторитет, мнение пред друго. Това предпочитание няма ‘достатъчно основание’ а се извършва въз основа на ценности, лични характеристики, личен опит, исторически примери и т.н. По своята структура това е традуктивно умозаключение – оценка за един частен случай въз основа на друг частен случай

[38] Burnyeat, M.F. 1996. Aristotle on the Rationality of Rhetoric. In Essays on Aristotle’s Rhetoric. Ed. Amélie Rorty. p.88-116

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: