Раздел 2
На второ място се поставя въпросът: дали истината се намира по-първоначално в интелекта, отколкото в предметите?[1] Изглежда, че не.
1. Понеже истинното, както вече се каза, е взаимозаменимо с биващото. Но биващото се намира по-първоначално в предметите, отколкото в душата. Следователно и истинното.
2. По-нататък. Предметите са в душата не по същността си, а чрез своя образ, както казва Философът в книга III на „За Душата.”[2] Следователно, ако истината първоначално се намира в душата, тя ще представлява не същността на предмета, а неговото подобие и образ и истинното ще бъде образ на биващото, съществуващо извън душата. Но образът на предмета, съществуващ в душата, не се предицира за предмета, който е извън душата, понеже не е взаимозаменим с него: взаимозаменимите се предицират едно за друго, следователно истинното не е взаимозаменимо с биващото, което е заблуждение.
3. По-нататък[3]. Всяко, което е в нещо, се съгласува с това, в което е. Следователно, ако истината първоначално е в душата, тогава оценката за истината ще бъде съобразно преценката на душата и това ще ни върне към грешката на древните философи[4], които казвали, че всичко, което може да се предположи в интелекта от някого е истинно и че две противоположности едновременно са истинни, което е абсурд.
4. По-нататък. Ако истината първоначално е в интелекта, трябва нещо, което се отнася до разбирането, да се вложи в определението за истината. Но Августин в „Монолози” оспорва следното обозначение на истината: истинното е видимото[5]: понеже, ако следваме това, неистинно ще бъде онова, което не може да се види, което се оказва заблуда поради скритите скъпоценни камъни, които са в недрата на земята; по подобен начин той оспорва и отхвърля това: истинно е онова, което е такова, че да може да бъде наблюдавано от познаващия, ако той желае или може да го познае[6], понеже в следствие на това нямаше да има никакво истинно, освен това, което познаващия желае или може да познае. Следователно същото такова понятие щеше да има и за която и да е от другите дефиниции, в които нещо бъде въведено според отнасящия се интелект. Следователно истината не е първоначално в разбирането[7].
Против: 1. Философът казва в книга VI на „Метафизика”[8]: истината и заблуждението не са в нещата, ами в ума.
2. По-нататък. Истината е съответствие на предмета и разбирането. Но такова съответствие не може да има никъде, освен в интелекта. Следователно истината не е никъде другаде, освен в разбирането.
Отговарям с думите, че не трябва ‘истинно’ да се присъжда на онова, което се изказва чрез предходното и последващото за много неща, и на онова, което първо възприема предикация на общото и което е като причина за другите, а на онова, в което на първо място се възприема цялостното понятие на всяко общо; както здравето по-първо се изказва за живото същество, в което като първо понятие се намира съвършенството на здравето, ако и да е медицината тази, която се нарича лекуваща и причиняваща здравето. И следователно, когато истинното се изказва първично и вторично за много неща, трябва по-първо да се изказва за онова, в което на първо място се намира цялостното понятие за истината. Осъществяването обаче на което и да е движение или операция става в собствената им граница. Обаче движението на познавателната сила се ограничава според душата: понеже трябва това, което се познава, да бъде в познаващия чрез начина, по който той познава: но движението на влечението се определя според предмета; поради което Философът в книга III на „За Душата”[9] полага някакъв кръговрат в актовете на душата, разбира се в следствие на това, че предметът, който е извън душата, задвижва интелекта, а предметът задвижва интелекта посредством влечението, и влечението се стреми към това, че да достигне до предмета, от който е възприело задвижване.[10] Понеже, както беше казано, ‘благо’ се нарича порядъка на биващите спрямо влечението, ‘истинно’ обаче се нарича същия този порядък спрямо интелекта; оттам и това, което Философът казва в книга VI на Метафизика[11], че доброто и злото са в нещата, но истината и заблуждението са в ума. Предметът обаче не може да се нарече истинен по никакъв начин, освен доколкото е съответстващ на разбирането; оттам истинното вторично се намира в предметите, първично обаче в разбирането. Но предметът, както е известно, по един начин се отнася към практическия интелект, а по друг начин към спекулативния. Защото практическият интелект причинява предмета, и оттам мерите на предметите биват зададени от него: но спекулативният интелект, понеже възприема [нещо] от предметите, е по някакъв начин задвижван от самите тях и така предметите го задвижват. От където става ясно, че природните предмети, от които интелектът ни възприема знание, оразмеряват (измерват) нашия интелект, както се казва в книга X на Метафизика[12], но са оразмерени (измервани) от Божествения интелект, в който всички те пребивават, както всяко изделие в разбирането на майстора. Така следователно, Божественият интелект е оразмеряващ (измерващ), без да е оразмерен (измерван), природните предмети обаче са оразмеряващи (измерващи) и оразмерени (измервани), а нашият интелект е оразмерен (измерван), но не и оразмеряващ (измерващ) някакви природни предмети, а само произведенията на изкуството. Следователно природните предмети са конституирани между два интелекта и с оглед съответствието и към двата се изказва тяхната истинност, понеже съобразно съответствието към божествения интелект ‘истинно’ се нарича, доколкото предметът изпълнява това, заради което е породен, както става ясно от Анселм в „Книга За истината” и Августин в „Книга за истинната религия”, и от Авицена във въведеното определение, разбира се: истината на всеки предмет е свойственост на неговото битие, което му е устойчиво присъщо[13]; обаче с оглед съответствието към човешкото разбиране ‘истинно нещо’ се казва, доколкото е породено от това, да му се направи вярна преценка, както и в противоположност, лъжливи неща се наричат или защото създават представата за нещо несъществуващо или защото самите не съществуват, както се казва в книга V на Метафизика[14]. Обаче първото понятие за истината по-първоначално се разкрива в предметите, отколкото второто, защото по-първа е неговата съотнесеност към Божествения интелект, отколкото към човешкия; дори да нямаше човешки интелект, предметите пак щяха да бъдат наричани истинни в порядъка им към Божествения интелект. Но ако и двата интелекта отдалечат разбирането си от предмета, предмет не би се запазил, и по никакъв начин не би се запазило понятието за истина.
1. Следователно отговорът към първото, както се изясни от вече казаното, е, че ‘истинно’ първично се казва за истинното разбиране и вторично за предмета, който е съответстващ. И в двата случая истинното е взаимозаменимо с биващото, но по различен начин, защото съгласно това, че се изказва за предметите, е взаимозаменимо с биващото чрез предикацията: понеже всяко биващо е съответстващо на божественото разбиране, и е възможно да съответства на човешкия интелект, и обратно. Обаче, ако се възприема според както се изказва за интелекта, така е взаимозаменимо с биващото, което е извън душата, не чрез предикацията, ами чрез следствието; така че на всяко разбиране трябва да отговаря някакво биващо, и обратно.
2. Чрез това става ясно решението и към второто.
3. Относно третото ще се каже, че онова, което е в нещо не следва да е по същия начин и за онова, в което е, освен когато бива причинявано от неговия принцип. Оттам светлината, която бива причинявана във въздуха отвън, разбира се от слънцето, следва да е повече за слънцето, отколкото за движението на въздуха. По подобен начин и истината, която в душата се причинява от предметите, не следва да е за оценката на душата, а за съществуващите предмети: понеже правилно или грешно изказване се нарича изказването за това, което предметът е или не е, по подобен начин и за разбирането[15].
4. Относно четвъртото ще се каже, което Августин е говорил[16] за визията на интелекта, от която истинните предмети не зависят. Понеже има много предмети, които не биват познавани от нашия интелект.
[2] Аристотел. За Душата. III, 8, 432а2 (виж С.Т. стр.1152 „Защото в душата е не камъкът, а видът на камъка): „В същност познанието и възприятието се разпределят по отношение на нещата. Познанието и възприятието във възможност се разпределят по отношение на нещата във възможност. Познанието и възприятието в действителност съответстват на нещата в действителност… мислещата способност е свръхсетивното, сетивната способност е сетивното. Обезателно те трябва да бъдат или самите обекти, или техните форми. Но те не могат да бъдат самите обекти, защото не камъкът е в душата, ами неговата форма. Душата може да се сравни с ръката, защото ръката е оръдието на оръдията, разумът – форма на формите, а възприятието – форма на възприемаемите неща. Но понеже, както се вижда, не съществува никакъв предмет извън сетивновъзприемаемите величини, то в сетивновъзприемаемите форми се съдържа мислимото, също и така наречените абстрактни понятия, както и качествата и състоянията на сетивните неща. И затова този, който изобщо няма никакво възприятие, не би могъл да научи или разбере каквото и да е. И когато някой разсъждава той трябва едновременно да съзерцава някакъв представен образ. Защото представните образи са в известен смисъл като сетивни възприятия, само че без материална основа /… /.”
[6] ??
Тетрадки 