Раздел 11
На единадесето място се поставя въпросът: има ли неистина в сетивността?[1] Изглежда, че не.
1. Понеже интелектът винаги е правилен, както се казва в книга III на „За Душата”[2]. Но интелектът е най-висшата част в човека. Следователно и другите негови части следват неговата правилност, както и в света по-нисшето се разполага съгласно движението на по-висшето. Следователно и сетивното възприятие, което е по-нисша част на душата, винаги ще бъде правилно: следователно в него няма да има неистина.
2. По нататък[3]. Августин казва в „Книга за истинната религия”: самите очи не ни заблуждават; понеже не могат да съобщават на душата, нищо друго освен своята афекция. Но ако всички телесни сетива съобщават така, както биват афицирани, то ние сме длъжни да игнорираме това, което излиза извън техния обхват[4]. Следователно неистината не е в сетивата.
3. Освен това Анселм в книга „За Истината” казва: струва ми се, че истината и неистината са не в сетивата, ами в мнението[5]. И така се получава положението (което се доказва)[6].
1. Но противно на това е, което казва Анселм: Има истина в нашите сетива, обаче не винаги, защото те понякога ни заблуждават[7].
2. Съгласно Августин в книга “Монолози”: неистинно обичайно се нарича онова, което се отклонява далече от истинноподобното (verisimilitudine)[8], но все пак притежава някакво подобие на истината. Но сетивността притежава някакво, каквото и да е, подобие на някакви предмети, които не са (което не е) по този начин както в природата на предметите, както става понякога, когато едното изглежда двойно при притискане на окото. Следователно неистината е в сетивността[9].
3. Но беше казано, че сетивата не се мамят за отделното сетивно възприемаемо, ами за общото. Но против това – Всеки път, когато нещо бива възприето другояче а не, както е, възприетото е неистинно. Но когато бялото тяло изглежда зелено посредством стъкло, сетивността го възприема другояче, а не както е, понеже го възприема, като зелено, и така съди за него освен, ако не е налице по-висше съждение, чрез което да бъде открита неистината. Следователно сетивността се заблуждава, така също и относно отделното сетивно възприемаемо.
Отговор[10]. Ще се каже, че нашето познание, което взема началото си от предметите, произлиза в такъв порядък, че първо започва в сетивността и след това се осъществява в разбирането. Така, че сетивността се намира, някак си като посредник, между разбирането и предмета: понеже към предмета се отнася, като /някакво/ разбиране, а към интелекта се отнася, като /някакъв/ предмет. И следователно в сетивността се казва, че има истина и неистина по два начина: по единият начин – съгласно порядъка на отнасяне на сетивността към интелекта; и така се казва, че сетивното възприятие е истинно или неистинно, както и предмета – очевидно, доколкото създават истинна или неистинна оценка в интелекта. По другия начин – съгласно порядъка на отнасяне на сетивността към предмета. И така ще се каже, че истина и неистина съществуват в сетивното възприятие, както и в разбирането, очевидно, доколкото съди, че е, което е и не е, което не е. Следователно, ако говорим за сетивността по първия начин, така по някакъв начин ще има и по някакъв начин няма да има неистина, понеже сетивното възприятие е и някакъв предмет сам по себе си, и индикация за някакъв друг предмет. Следователно, ако се съотнесе с интелекта, съгласно това, че е някакъв предмет, то по никакъв начин няма да има неистина в сетивността, съотнесена с интелекта; понеже съгласно това, спрямо което сетивността с разполага (dispositio), съгласно него и разбирането показва своята разположеност (dispositio). Ето защо Августин казва, в приведения “авторитет”, че душата не може да изрази друго освен своето разположение спрямо усещането[11]. Обаче, ако се съотнесе към интелекта, съгласно това, че тя е репрезентация на други предмети и когато ги представя другояче, а не както са, то тогава сетивността се нарича неистинна, доколкото и е присъщо да създава неистинна преценка в разбирането – макар че тя извършва това не по необходимост, както беше казано и за предметите – понеже интелектът съди както за предметите, така и за това, което се предоставя от сетивното възприятие. Така следователно сетивността, съотнесена към разбирането, винаги създава истинна оценка в интелекта за свойственото и разположение, но не винаги за разположението на предметите. Ако обаче сетивността бъде разгледана в съотнасянето и към предмета, тогава в нея съществуват истина и неистина по начина, по който са и в интелекта. В интелекта обаче, първично и изначално, истината и неистината се намират в съставящото и разделящо разсъждение; но в оформянето на каквината – [се намират] не другояче, а само според порядъка на отнасяне към съждението, което следва от споменатото съставяне. Оттам за истина и неистина в сетивността, в собствен смисъл се говори според преценката й за сетивновъзприемаемите, но не и заради това, че [тя] възприема сетивно възприемаемото – там няма истина и неистина в собствен смисъл, а [такива има] само според порядъка на отнасяне към съждението, тоест на такова схващане (възприемане, разположение apprehensio) е присъщо да следва това или друго съждение. Обаче съждението на сетивността за някои неща й е по природа, както за свойственото и сетивно възприемаемо, за някои обаче, като по аналогия (collationem), което в човека се извършва от познавателна сила, която е потенция на сетивните части, чието място в другите живи същества е природната преценка (aestimatio naturalis) и сетивната сила така съди за общото сетивно възприемаемо и за сетивно възприемаемото по акциденция. Обаче природното действие на някой предмет е винаги по един начин, освен ако не бъде препятствано чрез акциденциите, или поради вътрешен дефект, или поради външно препятствие. Оттам преценката на сетивността за свойственото и сетивно възприемаемо винаги е истинна, освен ако няма препятствие in organo или in medio. Но за общите сетивно възприемаеми или за (сетивно възприемаемото) по акциденция, преценката на сетивността понякога се заблуждава. И така става ясно по какъв начин в съждението на сетивността може да съществува неистина. Но относно възприятието на сетивността (apprehensionem sensus) следва да се знае, че то е някаква възприемаща сила, която схваща сетивните впечатления (speciem sensibilem) присъстващи в сетивновъзприемаемите предмети, както и свойственото на сетивността; някаква друга [сила] е въображението, което възприема това, даже при отсъствието на предмета. И следователно сетивността винаги възприема премета, както е, освен ако не е препятствана in organo или in medio, но въображението в повечето случаи възприема предмета, както не е, понеже го възприема като присъстващ, когато той отсъства. Ето защо Философът казва в книга IV на “Метафизика”, че не за сетивността се изказва неистината, ами за фантазията[12].
1. Следователно към първото ще се каже, че в универсума (maiori mundo) по-висшето не възприема нищо от по-нисшето, ами обратно. Но в човешкия интелект, който е по-висш, нещо бива възприето от сетивността, и следователно не е подобно.
Към другите решението става ясно от вече казаното.
[1] С. Т. в.17 р. 2: „Дали неистината е в сетивата /… /.” – съответства на раздел 9 „За истината”
[3] С. Т. в.17 р. 2 а.1: „Наистина в книгата си „ За истинната религия” (33) Августин казва:…”
[6] С. Т. в.17 р. 2 а. 2: „ Освен това в четвърта книга на „Метафизика” (1010b2) Философът заявява, че неистината е присъща не на сетивата, ами на въображението.” С. Т. в.17 р. 2 . 3: ‘Освен това в несъставните същности няма нито истина, нито неистина, ами тия са само в съставните. Но сетивата не могат да съчетават и разделят. Следователно неистината не е в тях.”
[9] С. Т. в.17 р. 2 против: „ Противно на това е обаче казаното от Августин в „Монолозите” (II 6): “Ние очевидно се заблуждаваме във всички наши сетивни усещания, подлъгани от подобието.”
[10] Виж За Истината, раздел 9 и съответно С. Т. в.17 р. 2 отговор
Тетрадки 