Тома от Аквино. За Истината. Въпрос 1. Раздел 3

Раздел 3

На трето място се поставя въпросът: дали истината е само в съчетаващия и разделящия интелект[1]? Изглежда, че не.

1. Понеже ‘истинно’ се изказва съобразно съгласуването на биващото към интелекта. Но първото съответствие, в което интелектът се съгласува към предмета е с оглед на това, че той оформя каквините на предметите, възприемайки техните определения. Следователно в тази операция на интелекта първоначално и най-първо се открива истинното.

2. По-нататък. Истинното е съответствие на предмета и разбирането. Но както съчетаващият и разделящ интелект може да съответства на предметите, така и интелектът може да разбира каквината на предметите. Следователно истината не се намира само в съчетаващия и разделящ интелект[2].

1. Противно на това обаче, е казаното от Философа в книга VI на Метафизика[3]: няма истина за простите същности и за онова, което дадено нещо е, при това такава няма нито в интелекта, нито в реалността.

2. По-нататък. В книга III на „За Душата”[4]: мисленето на неделимите неща се отнася до област, в която няма истина и лъжа.

Отговарям[5] с думите, че както истинното по-първоначално се намира в разбирането, отколкото в предметите, така и по-първоначално се намира то в действието на съчетаващия и разделящ интелект, отколкото в действието на интелекта, който оформя каквината на предметите. Понеже смисловото основание на истината се състои в съответствието между предмета и разбирането. То съответствието[6] обаче не съответства на самото себе си, но по равен начин на различните. Оттам понятието за истина се намира първоначално в разбирането там, където най-първо интелектът започва да притежава някакви свойства, които предметите, които са извън душата не притежават. Но все пак нещо й е съответстващо на душата, и може да се забележи приравняването помежду им. Обаче интелектът, оформящ каквината на предметите, не притежава нищо освен подобие на предметите, съществуващи извън душата, също както и сетивата, в които се възприема образа на сетивното. Но когато започва да разсъждава за възприетия предмет, тогава самото съдене на интелекта е някакво негово свойство, което не се намира извън него, в предмета. Но когато съответства на това, което е отвън, в предмета, тогава разсъждението се нарича ‘истинно’. Обаче интелектът тогава отсъжда за възприетия предмет, когато казва за нещо, че е или не е, и такова е съчетаващото и разделящо разбиране на интелекта. Оттам, Философът казва в книга VI на Метафизика[7], че съчетаването и разделянето е в разбирането, а не в нещата. И оттам е, което казахме, че истината по-първоначално се намира в съчетаването и разделянето на интелекта. Обаче вторично и в последствие, „истинно” се казва за разбирането, оформящо каквината на предметите или дефиницията. Оттам дефиницията се нарича истинна или неистинна, според вярното или невярното съставяне на понятието, разбира се, както когато се казва, че е, дефиницията на това, което не е, както, ако дефиницията за кръг се означи като триъгълник или когато частите на дефиницията не могат да се съчетаят взаимно, както, ако се каже „несетивно” в определението за някакво живо нещо, понеже това съчетание, което се имплицира, е невярно, тъй като всяко живо същество е сетивно. И така дефиницията не се нарича истинна или неистинна по никакъв друг начин освен с оглед порядъка на съчетаването, както и предметът се нарича „истинен” в отношението си към разбирането. Следователно стана ясно от казаното, че ‘истинно’ се изказва първо за съчетаването и разделянето на интелекта, второ за дефинициите на предметите, с оглед на които в определението се имплицира вярно или невярно съчетание. Трето за предметите с оглед на това, че са съответстващи на божественото разбиране, или им е вродено да съответстват (aptae natae) на човешкото разбиране. Четвърто се казва за човека, поради това, че е състояние да избира (electivus) истинните (дела) или че прави истинна или неистинна оценка за себе си или за другите чрез това, което говори или върши. Словата (voces) обаче, възприемат истината изказването по същия този начин, както интелекта, чиято дейност означават[8].

1. Следователно към първото ще се каже, че макар оформянето на каквините да е първата операция на интелекта, все пак чрез това интелектът не притежава някакво свойство, с което да може да съответства на предмета, и следователно истината собствено не е там.

2. Чрез това става ясно решението към второто.


[1] С. Т. в.16 р.2: „ На второ място се постъпва тъй. Изглежда, че истината не е само в съчетаващия и разделящия интелект /… /.”

[2] С. Т. в. 16 р. 2: „Вместо тези аргументи стоят други два: „ 1. В книга трета на „За Душата” (430b27) Философът казва, че както са винаги истинни сетивата, насочени към собствените си сетивно възприемаеми предмети, тъй истинен е и интелектът, насочен към онова, което съществуващото е. Ала съчетаването и разделянето се осъществява както в сетивата, така и в интелекта, познаващ онова, което съществуващото е. Следователно истината не е само в осъществяваното от интелекта съчетаване и разделяне. 2. Освен това Исаак (Cf. Avicenna, Metapys.,I 9.) казва в книгата си „За определенията”, че истината е съответствие на вещта и интелекта. Ала на вещите може да съответства както съставният, така и несъставният интелект, че даже и сетивото, което възприема вещта такава, каквато тя е. Следователно истината не е само в осъществяваното от интелекта съчетаване и разделяне.

[3] Аристотел. Метафизика. 1027b27 (контрааргументът в С.Т. в.16. р. 2 е същият)

[4] Аристотел. За душата. Кн. III. 430а31 ( Метафизика – 1009 b 17-31): „Мисленето на неделими понятия се отнася до област, в която няма заблуждение. А заблуждението и истината са възможни там, дето вече има известно съединяване на понятия в единство, както Емпедокъл казва: “ Множество глави и шии израснаха от земята, които после под въздействието на любовта бяха съединени.” Така и отделните понятия биват свързани, както несъизмеримото и диагоналът. Ако мисленето се отнася до миналото и бъдещето, бива мислено присъединяването на времето. А заблуждението става винаги в съединяването. За щото ако някой твърди, че това, което е бяло не е бяло, той е добавил, чрез съединяване небялото. Всички тези действия могат да се нарекат и разделяне. Разбира се, заблуждението или истината не са само в израза „Клеон е бил и ще бъде бял.” Това, което във всеки отделен случай обединява в единство, е разумът /… /.”

[5] С.Т. в.16 р.2 отговор: „По самото си понятие истинното е в интелекта. А тъй като всяка вещ е истинна дотолкова….

[6] Цимерман, А. Тома от Аквино. Стр. 149: „Истината се състои в добиване на съответствие или равнозначност на интелекта с нещо биващо (adaequatio intellectus et rei). Равенството обаче, което не бива да бъде бъркано с тъждеството, предполага различие между равните. Обстоятелството, че предметът и интелективната способност съществуват отделно и в този смисъл, са различни, не е достатъчно като условие за равенство между тях. Като възприемаща и образуваща понятия способност интелектът също не застава на една плоскост с предмета, на която би могло да има различност или съгласуваност между тях, защото образуването на понятия се основава върху формиране на интелекта, което произтича изцяло от познаваното нещо”.

[7] Аристотел. Метафизика. 1027b25

[8] Т. е свързано (човекът е разумен, конят пасе) или несвързано (човек, кон)

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: