„За разликата между реторика и диалектика“

 

„За разликата между реторика и диалектика“  (доклад за конференцията около проф. Йордан Ведър)

picture11

презентацията може да свалите тук: vedar

Докато анализира характера на реторическата аргументация, Квинтилиян заговаря за разликата между теза и хюпотеза и споделя мнението си относно убеждението на Цицерон, че ораторът не бива да се занимава с тезата. Той се изразява така: ‘Уважението ми към него ме е освободило от отговора на този въпрос. Но и самият той не харесва това си съчинение.” Става дума за съчинението “За Намирането”, което е основният учебник по реторика и през Средновековието и през Ренесанса, чак до епохата на Просвещението, където реториката  е окончателно отречена като ‘психологизъм’ в логиката. В това съчинение Цицерон настоява, че: ‘въпросите’ са тези общи положения, които философите са били неспособни да разрешат след дълги разсъждения и не би трябвало те да ангажират вниманието на оратора’. Основният коментатор на ‘За намирането’, Викторин, също променя Цицероновата позиция и обяснява, че ораторът се занимава само с практическата теза, свързана с човешките дела и политическите обсъждания, а с теоретическата теза, която изследва например: каква е формата на света и каква големината на слънцето, ораторът не се занимава.

Защо Квинтилиян и Викторин, а след тях Марциян, Боеций, Исидор, Алкуин, Хуго и т.н. почти до края на средновековието настояват, че реториката трябва да включва също така и ‘тезата’? – на този въпрос лесно може да се отговори, като се припомни, че разликата между теза и хипотеза се състои единствено в това, че хипотезата добавя или под-ставя под тезата конкретни обстоятелства или казано на философски жаргон: акциденции. Това гласи и името ‘хюпотеза’: “стоящо-под-тезата” или “теза-която-е-конкретно-приложена”. Буквалният латински превод на ‘hypothesis’ е ‘suppositio’ – конкретно приложено съждение. Например: Този тук, който наричате ‘Сократ’, е човек.

Същите категории, които изграждат дефиницията и определят по род, вид и число определяемия предмет – т.е. категориите на ‘тезата’, същите те са и реторическите категории – циркумстанциите, които формират ‘хипотезата’, когато са казани за точно-това-конкретно-нещо. Аристотел ги изброява: кой/що (субстанция), какво (качество), къде (място), кога (време), как (отношение), и също: количество, действие-и-претърпяване, притежание

Реториката следователно не може да се освободи от създаването на теза, защото това би означавало отказ от изработване на дефиниция, и изобщо на каквото и да е понятие или съждение, а напротив използва тезите или определенията, като ги прилага спрямо конкретните неща. Реториката не се занимава да познава и описва конкретното, защото, както е ясно от Аристотел “индивидуалното не подлежи на описание”, а нейната сила е в конкретизацията на общото.

Сега вече може да се попита: а каква е разликата между реторика и диалектика?

Тази разлика е изразена кратко от Боеций: Диалектиката се занимава само с тезата. Тезата е въпрос, от който са изключени обстоятелствата. Реториката се занимава с хюпотезата, в която се включва множествеността на обстоятелствата. Единствена особеност на обстоятелствата е, че те са точно това, а не друго, макар че, доколкото са акциденции, те могат да бъдат и едно и друго, а може и да не са. Цялата доказателствена стойност на  хюпотезата – т.е. на реториката, зависи следователно от тезата – т.е. от диалектиката. Реториката престава да е самостоятелен метод и става част на диалектиката. Реториката става ‘приложна диалектика’, която се употребява в сферата на човешките взаимоотношения (rhetorica = dialectica utens = pars civilis scientia).

За да стане още по-очевидена тази деконструкция на реториката, която до този момент фокусираше сферата на понятието и съждението, ще спомена две допълнителни диференции, които се отнасят към умозаключението (защото ‘убеждението’ е вид умозаключение).

1.В интерпретативна линия Аристотел – Цицерон – Боеций биват разграничавани две части на логиката (ars disserendi): А) Едната е съдеща част (pars iudicativa): В нея умозаключението протича по пътя на познанието – т.е. от необходими предпоставки или чрез пълна индукция към необходими заключения. Това е пътят на науката. Другата е Б) ‘намираща част’ (pars inventivа). Умозаключението, протича по пътя на намирането или на конструирането. След като не можем да докажем нещо с необходимост, вземаме предвид ставащото в повечето случаи (количествената извадка) или пък експертната оценка (качествената извадка). По думите на Аристотел: ние заключаваме с ‘казаното от многото или мъдрите’. Това е пътят на изкуството. Топосът, началната точка на аргумента при инвенцията не е необходимото, а ‘лесното за вярване’ (probabilis). И това, както Аристотел обяснява в “Топика”, е сферата на диалектиката. Реториката също намира място, като аргументация, която се занимава с ‘лесното за вярване’ (probabilis). Съгласно направената по-горе интерпретация можем да обобщи тук: Реториката е вид адаптация на диалектическите топики към сферата на социалното – тя не е самостоятелно изкуство, а една от ситуациите на прилагане на диалектиката.

2.Втората диференция напълно деконструира реториката. Следвайки Аристотел, Боеций казва: “Диалектиката използва пълен силогизъм, докато реториката непълен силогизъм или ентимема.

Аристотеловата теория за силогизма ни учи, че всяко едно умозаключение е съставено от две твърдения, които биват свързвани, посредством среден термин и то по такъв начин, че едното твърдение пояснява другото. Така се конструира доказателство, което разширява знанието или просто ни убеждава. Теорията за ентимемата, като съкратен силогизъм в който липсва единият от двата сравнявани термина е възможна само, ако аргументацията се разгледа като езикова игра, а не като процес на мислене. В езиковата игра ние може да не споменем заключението, очаквайки аудиторията сама да го добави, но това не означава, че не мислим целия аргумент. Същото важи и за аудиторията, която, добавяйки липсващият аргумент, трябва да мисли цялостното заключение. Ние мислим диалектически, а се изразяваме реторически. Ентимемата в тази теория би трябвало да се нарича ‘недоизказан’ силогизъм и реториката следва да представлява стилистично средство на диалектиката и в никакъв случай самостоятелно изкуство, което да убеждава, чрез свои методи.

Острото разграничаване на реторика от диалектика, което Цицерон прави не е било напразно, защото дори минималната интердициплинарност между двете унищожава реториката като самостоятелен аргументативен метод. И все пак съществува ли специфичен метод на реториката, по който тя да се различава от диалектиката?!

В “За Намирането”, Цицерон настоява, че една наука се определя като такава, според това какво върши (т.е. според задължението си), а не според това, защо го върши (т.е. според целта си). Задължението (officio) на реториката – казва той – е говорене, приложено за убеждение (dicere adposite ad persuasionem). Целта е да се убеждава, чрез говорене (finis persuadere dictione). Задължението обаче винаги трябва да е насочено към изпълняване на целта. Съгласно това определение, самостоятелността на науката ще се дефинира според особеното ‘говорене’, което тя предлага. Тук следва теорията за ‘трите вида реч’, ‘петте части на речта’ и т.н. Но и тази защита е недостатъчна, защото деконструкцията на инвенцията в полза на диалектиката и на елоквенцията в полза на граматиката отнемат автономията на реториката. Особено решително това се случва със субординирането под диалектиката, защото така се отнема и автономието на целта – убеждаването.

Анализирайки римската и средновековната реторика, в своята статия “За разликата между реторика и диалектика” Майкъл Лефф представя друга популярна защита, която гласи така: Диалектиката е основана единствено върху ‘logos’-а на аргумента и заскобява материята на характера (ethos) и емоцията (pathos).

Това обаче е невярно, защото тъкмо диалектическите топоси показват общоприетия ‘етос’ и изхождат от предполагаемия колективен ‘патос’ в доказателства от типа «съгласно многото или мъдрите». Традиционния дискурс, че реториката използва чувства за да убеждава, твърде еклектично подминава питането за структурата на това убеждение. Ако т. нар. ‘подходящо’ твърдение, което трябва да убеди, услади или увлече, изхожда от идеята за ‘общоприетото’, ‘типичното’ и ‘традиционното’, то би следвало да го отнесем, като изхождащо от абстракция и обобщение, към областта на диалектиката.

Едно изключително интересно решение на проблема за самостоятелния метод на реториката, дава Тома от Аквино в Коментара си към аристотеловата Втора аналитика. Там той разделя действията на ума или процеса на аргументация най-напред на три етапа

I – Умопостигане на неделимото (intelligentia indiuisibilium)  – образуване на Понятие.

II – Съчетаване и разделяне (compositio uel diuisio intellectuum) – образуване на съждение.

III – Преход от едно нещо към друго в разсъждението (discurrere ab uno in aliud). – образуване на умозаключение. Само в умозаключението се извършва доказателство, а принципите на образуване на понятие и съждение са общи за всички аргументации. Процесът на аргументация, казва Тома, представлява колебание в избора на един от двата извода в противоречието А и не-А. Ако умозаключението бъде сведено до първи принципи или друго устойчиво познание, изведено от тях, тогава процесът приключва като устойчив хабитус и се продуцира знание – науката Аналитика; ако в разсъждението се появи колебание, но има по-голямо основание за избора на едната страна, отколкото на другата, тогава имаме мнение – изкуството Диалектика. Когато нямаме достатъчно основание, а избираме единия от двата извода въз основа на допускане – относно пожеланата цел, тогава имаме убеждение или подозрение (suspicio). В тази сфера строи своите аргументи Реториката. Понякога предпочитанието е свързано само с чувството за удоволствие и неудоволствие, и това е сферата на поетическите умозаключения. Тома употребява слабата форма за познание – aestimatio (преценка). Понякога изборът се основава на неистинни предпоставки и тогава ефектът е заблуждение (fallacia).

Реториката за разлика от Аналитиката, не изхожда от необходими предпоставки, а от вероятни или ‘лесни за вярване’. За разлика от диалектиката тя не тръгва от общоприетото – било то от мнението на многото или мъдрите, ами като топос, начална точка на доказателство, тя използва конкретната цел. Целта впрочем, е винаги конкретна, защото е обвързана с действието, което, както твърди Аристотел, винаги има конкретен носител. Аристотеловият принцип ‘целта по отношение на действащите е като принцип по отношение на умопостигаемите’ бива преработен в обяснение за характера на ентимемата. Ентимемата не е съкратен силогизъм, на който липсва предпоставка, а е несъвършен силогизъм, защото за главна предпоставка се полага не обобщения опит, общото понятие, традиционния възглед, които да подсигурят подвеждането на конкретния случай под общо правило, ами главна предпоставка става конкретната цел – пожелана от един или от мнозина поотделно. Реторическото убеждение се изразява в това заради конкретната цел, да бъдат избрани едни средства и отхвърлени други, и обратно, поради наличните средства да бъде избрана или отхвърлена конкретната цел. Пътят на доказателство не е редукция назад към аксиоми или към общо мнение, а е индукция напред, на-към целта. Ето защо и умозаключенията в реториката не са универсални и нямат характера не на обобщение, а остават отворени като: съвет, възхвала, осъждане – т.е. като конкретни препоръки и оценки.

Сега може да се посочи и още едно, често посочвано различие между диалектика и реторика: Тъй като е насочена към целта, инструмент на реториката е свързаната реч, която самата се насочва към тази цел по повдигнатия обществен въпрос. Докато диалектиката е питане и отговаряне, изследване на истината, което не е устремено към някаква непосредствена цел.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: