… ut pluvia ~ личен блог на Георги Петков

Раздвоеният човек: ‘същност’ и ‘личност’ // Есе

„Раздвоеният човек: ‘същност’ и ‘личност’,“ В: сб. Раздвоеният човек, Т.2, съств. Н. Богомилова, ИФИ, БАН, 2008

Което не може да се отрече, няма смисъл да се защитава и което не може да се порицае, няма нужда да се възхвалява...

С какви добри думи да опишем човека тогава, заради неговите достойнства, когато той ‘е това, което винаги е бил’ (quodquideratesse; totieneinai) и не е повече или по-малко каквото винаги е бил. Нали не е повече или по-малко човек поради големината си или поради някакво качество – например, че е красив, нито поради отношението – понеже и господарят, и робът са хора. Нито относно ‘къде’ и ‘кога’, понеже все същият е на пазара и в дома си, през изминалия ден и през последващия. Нито когато действа или претърпява, понеже никое действие не го прави повече действащ, доколкото е човек и никое въздействие човек не може да понесе в повече, отколкото му е присъщо. Нито заради разумната си душа – ако е без съдържание и във възможност, разумът е винаги същата способност, а когато е в действителност, никое съдържание не го повишава по степен (и поради това ученият се различава от невежия не с оглед на разумната си способност, нито поради рационалния си опит, а заради своите методи).

Макар и ‘differentia’,разумността не възкачва човека, нито телесността му го принизява, а той нито е, нито може да избере да е по-разумен, отколкото плътски. Нали не казваме ‘Човекът е разумност’, а ‘Човекът има разумна способност’. Същото важи и за тялото, понеже казваме, че ‘Човекът има тяло’, а не че ‘Човекът е тяло’. Също и когато твърдим, че е съставен от душа и тяло, понеже цялото е по-голямо от своите части. По тази причина човек не е нито душа, нито тяло, нито съставеното от тях (compositum), а неразделимо единство, на което са присъщи телесна и духовна природи. В противен случай сакатият и лудият биха били по-малко хора, понеже и ‘съставеното’ в тях е по-малко.

Но как да говорим за човека, когато изглежда, че Човекът не съществува. Наистина, ако за един индивид се каже, че е човек, и ‘e’ обозначаваше не копулата, а самото съществуване (понеже съществуването е действие и се обозначава с глаголaе’), тогава срещаме непреодолими трудности. От една страна, ако човекът е едно и отделно съществуващо, то съществуването на индивида и това на човека щяха да се окажат тъждествени, тогава би съществувал само един човек (Ако Сократ е човек, то Платон е нещо друго). От друга страна, ако човекътби бил едно и отделно съществуващо, но много съгласно въплъщението си в отделните индивиди, то два индивида биха се различавали помежду си по същия начин, по който един човек се различава от себе си, когато веднъж се облече така, а друг път иначе. ‘Човек’ също така не е и име, обозначаващо съществуването на някакво множество: в противен случай с промяна на количеството би се променило самото съществуващо, а с това и съответстващото му обозначение. ‘Човекът’ следователно не съществува, освен ако с ‘човек’ не обозначим общото за всички индивиди видово определение, което е същността. Такова определение обаче не съществува от себе си, а има битието си в интелекта, който е способен да сравнява човешкото множество, като абстрахира понятието на същността.

Известно е обаче, че същността не имплицира съществуване. Нали заради това казваме, че кентавърът е някаква същност, притежаваща видово определение (именно човеко-кон), без да едновременно с това да твърдим, че съществуват кентаври. Следователно от знанието ни за това какво е човека не следва, че човек съществува. Но че това не е вярно, може да бъде показано по следния начин:

Съществуващо е онова, което е способно да действа от себе си, а не благодарение на друго. Ако съществува в друго, както акциденцията, то има битието си в своя носител. Същото важи и за лишеностите, които ‘са’ присъстващо отсъствие относно това, което има битие. Същото е и за понятията на интелекта, понеже те съществуват само в разумната душа. Но интелектът, както е добре известно, в своята дейност е насочен от една страна към себе си като познаващ, а от друга – към обектите като познавани. Ала нищо не може да се познае от интелекта – като нещо различно от него – ако то не е способно да му окаже въздействие, а такова е само действащото от себе си и съществуващото само по себе си. Именно действително съществуващото познанието възприема в своята първа дейност, наречена от Аристотел ‘умопостигане на неделимото’ или ‘схващане на простите същности’. Това познание е тъкмо улавянето на битийната мяра на предмета, понеже способното да действа, действа според мярата на своите способности и според действието си се нарича съществуващо, а съгласно своята мяра – същност. Следователно от знанието за същността следва, че тя съществува.

Оттук е видна и разликата между същността на реално съществуващите неща, като човека, и на съществуващите само в интелекта, като кенавъра. Последната се нарича ‘същност’ метафорично и по аналогия, защото съдържа както подобие, така и неподобие на същността в собствен смисъл. Наистина, понятието ‘кентавър’ притежава своя мяра и свое действие, и поради това е подобно на същността, и може да се нарече същност, но то съдържа и неподобие, понеже неговата мяра е зададена от интелекта, и неговото битие се заключава в действията на интелекта (било то теоретически или практически). Поради това кентавърът не е способен да действа от себе си и неговото съществуване се основава на съществуването на разумната душа. Човекът обаче е способен да действа от себе си и ‘да бъде, каквото винаги е бил’ – именно своята мяра. При това ‘човек’ се нарича тъкмо мярата, налична във всеки от индивидите, които са винаги същите по своите способности и техните действия, различни обаче що се отнася до обстоятелствата на тези действия.

Съобразно мярата се разкриват човешките действия, и по действията съдим за човешката мяра, а съществуването се осъществява като действие и противодействие в удържането на тази мяра – като ентелехия на способностите и като самосъхранение. И ако да възприема и отблъсква е присъщо на всеки предмет, да се стреми и да отбягва – само на живото същество, то само на човека, като надграждаща differentia, е присъщо да утвърждава и отрицава. За разлика от животните, при които стремителната способност не е напълно лишена от разум, защото те отбягват естествените си врагове не само въз основа на сетивния си опит, но благодарение на някаква заложена им по природа разумна преценка, то човешкия разум е способен да утвърждава и отрицава, осмисляйки себе си като мислещ и действащ. За разлика от животните човек запазва в паметта си не само спомена за моментните действия, но и връзката между тях, удържайки по този начин времето. И тъкмо такава способност – да се свързват отделните моменти и да се съчетават техните съдържания, при това не въз основа на навика (в противен случай сравнението би било функция на повтаряемостта, което не е задължително, както се вижда при творческите актове), а про-из-волно (защото само самосъзнаващото се има свободата и волята да произведе такова съчетание) – представлява самото мислене, което съчетава и разделя, утвърждава и отрицава. Ето защо за човека като че ли най-вече важи определението за субстанция: ‘да е каквото винаги е бил по своето битие’, но също ‘да е каквото ще бъде’, понеже в интелекта са винаги действително съществуващи миналото, настоящето и бъдещето.

Не върху обективната случайност на навика, нито върху субективния и безпричинен произвол се основава човешкото мислене, а тъкмо върху способността да се схващат биващите в тяхната действеност. Именно в съзерцанието на битието се разкрива истинското достойнство на разума, защото когато схваща предмета, той съхранява чрез собственото си действие неговото въздействие и когато го няма си спомня за него, а когато се появи, може да го познае. И когато насочва волята и мислите си към някой обект, човекът открива в неговото въздействие (наричайки го благо и щастие и истина) собственото си действие, познавайки по този начин себе си като мислещ и себе си като усещащ. Така чрез своето разумно възприятие, единяващо времето, човек удържа в съзнанието си досега с битийните актове на познатите предмети и измеренията на техните мери, разширявайки по този начин собствените си битийни граници. Не защото се увеличава екзистенциалната му способност да действа, а понеже се увеличава каузалната му способност – да взаимодейства.

На човека са присъщи определени екзистенциални способности, които той не може да надвиши – в противен случай би се променила дефиницията за човека. Когато някоя от тези способности не функционира, например способността за движение или мислене, не казваме, че той има по-малко способности (иначе сакатият или лудият биха били хора в по-малка степен), ами че неговата способност е увредена. Различно е при каузалните действия, които могат да бъдат наречени взаимодействия, но не поради диспозицията на две действащи едно спрямо друго неща (такова взаимодействие може да е напълно случайно и тях по-правилно е да считаме за две действия отколкото за взаимо-действие), а защото действащият с оглед на някаква цел трябва предварително да познава обекта към който се стреми, за да може да го достигне. Но да познава обекта означава, този обект да му е въздействал, било то пряко или косвено (понеже бъдещото, което често е обект на желанието, бива познавано през миналото като през причина). Удържайки в единството на рационалното си възприятие времето, човек запазва като съществуващи вече отминалите обекти и заедно с това запазва като съществуващи собствените си, вече отминали, актове на взаимоотнасяне към тях. По този начин той удържа тяхното, но и собственото си минало, чийто активитет в съзнанието го превръща в актуално настояще. Така човекът се осъществява като личност в историята, създавайки самата история като настояще на миналото, и запазва единството на собствените си диспозиции в миналото като съ-бития.

Независимо от характера на обстоятелствата, от съдържанието на диспозициите си в тях като роли с особен активитет, човекът запазва континуалност и тъкмо в това единство на съществуването си той се осъществява като личност. Екзистенциалното единство, което е личността, не може да се опише просто като пасивно натрупване в съзнанието на съ-битията, които той помни (като навик). Рационалното възприятие притежава спецификата да се отнася активно и селективно към миналото именно като съчетава и разделя, утвърждава и отрицава (което е и differentiaa на самото мислене). Ето защо съзнанието проявява спецификата да противодейства на съхраняваните в паметта въздействия, опитвайки се да забрави и обратно – съ-действа на приятните спомени, за да не се отслаби тяхното действие.

Съзнанието действа селективно не само спрямо спомените, но и върху себе си, осъществявайки се по този начин като само-съзнание. И доколкото съзнанието действа чрез способността си да познава и способността си да се стреми, неговото действие е насочено не само към миналото, но и към бъдещето. Ако селективното действие на съзнанието съгласно тези способности подрежда миналото като ‘познато и неизвестно’, ‘приятно и неприятно’, то същото действие се отнася към бъдещето като ‘очакване и предвиждане на неочакваното’, като ‘стремеж към желаното и опасение за нежеланото’. Ето защо в екзистенциалното единство, което е личността, неразделимо се съдържат както селективно съхраняваните спомени, така и бъдещето като проект. При това не можем да говорим единствено за произвол в селективното отнасяне към миналото и бъдещето, именно защото става дума за възприемането, съхраняването и взаимодействието с външните на интелекта биващи, с чието действие той е принуден да се съобразява. Поради това не само в познанието, но и в чувствата човек няма пълната свобода да избира кое да помни и кое не и какво да очаква, а какво не, защото съществуват събития с особена интензивност, които не можем нито да забравим, нито да предотвратим, въпреки желанието си.

Достойнството на разума обаче е тъкмо в удържането на тези събития и възможността техните действия да бъдат направлявани така че да съдействат, а не да противодействат на човешките цели. Ала такова удържане не е възможно за човека като човек, а само за личността, защото на човека като човек е присъща неограничена от обстоятелствата способност да пожелава и познава, но на човека като личност е присъщо да осъществява своите цели съгласно собствената си история.

Оттук може да се види и разликата между човешката същност и човешката личност, понеже ‘човек’ наричаме това, което е винаги същото по своето битие (по своите способности и мяра) и действа от себе си, като единство от тяло и рационална душа. Това единство или мяра действително съществува, действайки във всеки от индивидите съгласно специфичните си способности. И ако с ‘индивид’ може да се опише всяко живо същество, понеже индивидът притежава собствено битие и е субект на собствените си действия, то за конкретния човек това определение е недостатъчно, защото освен на своите действия, човекът става субект и на действията на другите, които той удържа и съчетава в рационалната си душа. Нещо повече – човекът използва тези действия, като ги съчетава в нови идеи (видове), създавайки нови форми на съществуване, както произведенията на изкуството и техниката. Така също, понеже има в съзнанието си бъдещето, той разбира действията на себеподобните си не само като естествен ред, но и като възможност за промяна и усъвършенстване. Ето защо, за разлика от животинските “общности”, които не могат да инициират от себе си развитие (а промяна се извършва съгласно условията, към които те се приспособяват), човешкото общество самó задава постоянната си динамика на прогрес и регрес, и самó изменя условията си на живот.

Поради това само за човека можем да кажем, че е личност – заради особения активитет, който неговото рационално самосъзнание притежава по отношение на собствените си действия и действията на другите, а именно че ги удържа в себе си и някак ги прави свои, като разширява по този начин собствените си битийни граници. Не защото увеличава екзистенциалната си способност – да съществува, а понеже се повишава каузалната му способност – да усъвършенства своите действия, придобивайки нови цели и нови пътища за тяхното постигане. С оглед на това съвършенство се различават отделните хора помежду си и се различават не доколкото са човек, а доколкото са различни личности. Ето защо ученият се различава от невежия не с оглед на разумната си способност – тя е все същата при двамата, доколкото са ‘човек’, нито поради рационалния си опит – понеже не количеството мислене създава разционалния опит и подрежда паметта, а поради ефективното съчетаване и разделяне, което се осъществява чрез методи.

Когато казваме, че е личност, трябва да се запитаме дали човекът може да се променя, понеже доколкото е човек, той остава винаги същият. И изглежда, че се променя. Защото ако като субект на своите действия и на действията на другите, той запазва в единството на рационалното си възприятие представата за един действащ и претърпяващ въздействие ‘Аз’, то, доколкото е способен на селективно отнасяне (не само към действията на другите, но и към своите собствени), той може да промени в съдържателен план личността си, отхвърляйки една диспозиция на своите действия и придобивайки нова. Но човек се нарича ‘личност’ не защото е способен да действа и да претърпява (това е присъщо на човека, като човек), а защото е способен селективно да проектира себе си като действащ и претърпяващ. Следователно личността се променя с промяната на проекта за себе си. Нещо повече – ако личността като ‘проект за себе си’ се променя, то в по-голяма степен тя се променя като ‘проект за другите’. Личността може да бъде наречена ‘проект за другите’, тъкмо защото е познаваема за останалите хора и те паметуват нейните действия. При това много от действията на личността са насочени към другите личности и то по такъв начин, че тя открива в тяхното въздействие (наричайки го благо или щастие или любов) собственото си действие, познавайки по този начин себе си като мислеща и себе си като усещаща, като се променя по този начин с промяната на социалните си отношения.

Но ако беше така, би трябвало личността да съществува не като една, а като много. При това едновременно, доколкото е познаваема едновременно по различен начин за различните хора. Също така едновременно тя е познаваема за отделните хора не с едно, а с множество действия и следователно в различни ракурси. Също така във всеки един момент множеството едновременни действия, с които се отнася личността, могат да бъдат конфигурирани като различна селекция и по различен начин. Не само от отделните хора, но и от един човек, доколкото той може да съчетае в представата си минали, настоящи или бъдещи събития. Същото важи и ако човек познаваше себе си като личност въз основа на отношението си с другите, защото той би бил различна личност, когато е в своя дом, или на пазара, или на служебното си място. Във всеки един момент, изминавайки дадено разстояние той би бил различна личност, а подобна безкрайност на отношенията не може да бъде обхваната в понятие нито от самия него, нито от някой друг.

Но личността не може да бъде и проекта за себе си. Причината за това е, че от една страна не произволно и въз основа на своето решение човек става такъв, какъвто е (в противен случай убиецът би престанал да убиец, с отричането си че е такъв), а благодарение на своите действия, които не винаги са желани, нито предотваратими. Освен това, макар и да удържа селективно миналото, човек не е способен да направи така, че извършеното от него да не е било извършено. Действието и последиците от него не могат да бъдат променени и макар изключени от паметта, те не могат да бъдат изключени от личността, която е тяхна причина. Също така, ако личността се променяше, така че да става нова личност, то щеше да е вярно следното. Ако това, в което човек се е променил, наричаме нова личност (защото е придобил ново качество или извършил ново действие), то преди да се промени, той не е имал тази личност (както не е притежавал и това ново качество), следователно тази личност е нещо външно и добавено към него, и като нещо добавено не разкрива по никакъв начин своя носител, което противоречи на самото понятие ‘личност’. Поради това думата persona се превежда като ‘личност’, а не като ‘маска’ (каквото е другото и значение) защото разкрива, а не защото прикрива.

Но ние не казваме, че с оглед на промяната на качествата си и действията си се променя самата личност (твърдейки по този начин, че в човека има много личности), ами че личността (която е една в отделния човек и е отделният човек) е способното да променя качествата си и действията си, и то така, че да може селективно да проектира (понеже удържа в единството на разумното си възприятие времето) себе си като действаща и претърпяваща. Това проектиране има своята причина и начало в самата разумна способност, която – съчетавайки и разделяйки – удържа в паметта битийните измерения на предметите, но също и собствената си мяра по такъв начин, че може да си служи с тях като с инструмент. По тази причина каузалните действия в човека многократно надхвърлят екзистенциалните и неговите цели не се заключават единствено в поддържането на жизнените и размножителните му функции. При него дори е възможно, за разлика от животните, каузалните действия да бъдат противопоставени на екзистенциалните, както когато някой избере достойната смърт пред недостойния живот.

Ето защо личността се определя не толкова чрез екзистенциалните действия, колкото чрез каузалните, а именно чрез възможността да целеполага от себе си, благодарение на собствената си разумна преценка и опит. Ала същевременно сумата на каузалните действия не изчерпва личността, нито пък липсата на дадена цел прави човека в по-малка степен личност. Обратно, човешкото индивидуално съществуване се разкрива като свободно целеполагане. То е обвързано с рационалния опит и е съпътствано от отношенията, които личността определя като свои (и самата личност бива определяна с оглед на тях, като техен агент), независимо от това колко и какви са те.

Оттук може да се утвърждава, че човешката личност се реализира като единство от сътрудничество и противодействие. Това става не само съгласно основаващите се в рецептивността й способности, като познанието и чувството за удоволствие и неудоволствие, но също в активното й отношение – съвместната дейност в обществото. Тъкмо съвместната дейност с останалите хора се явява за личността своего рода нравствен и познавателен регулатив, а така също и подкрепа на собствените й селективни проекции.

Сътрудничеството се оказва път към повишаване на ефективността на собствените действия. В общуването познанието придобива ново съдържание. Ето защо в обществото личността намира по-богат източник на своите цели, отколкото в индивидуалния си опит и в някакъв смисъл човек приема обществото като част от своята личност, идентифицирайки се с него. Противно на разпространеното мнение за “естественото” състояние на човешкото общество като ‘война на всеки срещу всеки’, можем да твърдим обратното: че доколкото е личност, човек се стреми към сътрудничество. Благодарение на сътрудничеството личността усвоява колективните действия като свои, посредством което тя успява да организира на по-високо ниво индивидуалния си опит.

На сътрудничеството постоянно противостои неговото ‘небитие’ – конфликта. Както при мисленето утвърждението и отрицанието, съчетаването и разделянето са двете страни на селективното действие, така и в практическата си дейност личността формира своя активитет, като сътрудничи и конфликтира. И както при мисленето бездействието е невъзможно, понеже самото мислене е действие, не е възможно бездействие и в практиката. Човек по необходимост сътрудничи и конфликтира, като два модуса на жизнената си деятелност. Но той прави това не едноизмерно и последователно, както животните, при които самосъхранението и продължението на рода указват посоката на живота им, а многоизмерно и едновременно, понеже удържа в съзнанието си чрез единството на времето и собствените си цели, и целите на другите, и действа съобразно себе си, но и съобразно другите. При това не може да изключи от своите действия действията на другите, защото в тях той познава собствената активност и чрез тях действа, като с инструмент.

Ето защо, поради едновременната многоизмерност на своите действия – в които се включва тяхното минало, настояще и бъдеще – човек се определя като ‘личност’, защото като техен ‘агент’ той не е сводим до никое от измеренията на тези действия, нито е тъждествен на моментната им диспозиция. Поради това не е истинно, че ‘човекът става личност’, а че ‘личността става’. Както не е истина, че ‘човек става Сократ’, а че ‘Сократ става’.

Личността не е предикат за човека, а неговото конкретно осъществяване. Ако казваме, че ‘човекът е’, защото той ‘е каквото винаги е бил’ (именно ‘разумно, смъртно, живо същество’), то за личността не казваме просто, че ‘е’, а че ‘става’, защото нейното съществуване не е тъждествено във всеки от индивидите (както е тъждествена ‘човешката мяра’), а всеки индивид съществува или става по различен начин. Ставането на личността е тъждествено с нейното съществуване, и понеже едно е съществуването, една е и личността. Много са обаче нейните измерения, защото много са и нейните действия, които тя е способна да проектира и помни, ставайки сама проект на себе си. И понеже съществува съзнателно, за личността се казва не просто че действа (agere), а че създава (facere) и че създава себе си, без да престава да я има. Ето защо тя може да носи отговорност. Дори и за онези от действията си, които не помни или не желае да осъзнае.

Поради това – че от себе си и за себе си действа – личността може да бъде хвалена и порицавана, обвинявана и защитавана, и в това се заключава нейното достойнство.

Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 679 other followers

%d bloggers like this: