“Нишките, които се прекъсват” и глобализацията

(некво есе за некъв конкурс)

Целта на настоящия текст е да се продължи темата за алиенацията, подхваната от Цветан Стоянов като една възможна диагноза на “модерния човек” и предупреждение срещу деструктивните процеси, които вътрешно са ни обхванали. Не става дума за “песимизъм” или “оптимизъм” относно “съдбата” на човечеството, а за  реална критика към ефекта (дефекта) на глобализацията. Тъкмо такава конструктивна критика е имплицитно откриваема в съчинението на Ц. Стоянов – “Нишките, които се прекъсват”, където чрез многобройни примери и метафори се улавя динамиката на проблема, която често убягва на логиката. Плътността на текста не позволява неговото репрезентиране в кратка форма, затова като рецепция ще си позволя адаптирането на няколко фигури,  указващи за схождането на глобализацията и алиенацията в душата на “модерния човек”. Възможността именно глобализацията да “прекъсва нишките” поставя актуално проблема за отчуждението на българска “почва” тъкмо сега, когато “обединението” е толкова настойчиво огласявано, но все повече се чува фолклорният еквивалент на alienatio: Бог високо, Цар далеко – всеки да се оправя сам.

И тъкмо един важен за осмисляне феномен – емиграцията – поставя диагнозата “привидност” на глобализацията, карайки ни да се замислим за мотивите на онези наши сънародници, станали “граждани на света” поради безприютността в своя дом. Това е единият, външен, модус на отчуждението, когато нас ни разочароват, когато нас ни отчуждават. Оттам се стига до ефекта (дефекта) самите ние, вече раз-очаровани, да ни бъде без-различно. Където и да сме, сме сами. Без-различието заплашва да ни превърне от “граждани на света” в “световни бездомници” – тъкмо тези, за които Цв. Стоянов казва: ”където е отишъл не се е закрепил, откъдето е дошъл прекъснал е мостовете”.

И тъй, тъкмо глобализирането на света, нарастването на връзките, по парадоксален начин причинява отчуждението между хората, а наглед противоположните понятия alienatio (ставам друг на нещо, отчуждавам се) и globo (ставам част от нещо, причастявам се) се оказват тъждествени, когато техен субект е “модерният човек”. Това се открива в двойна перспектива: от една страна с глобализирането на света и сплотяването на обществото все по-маловажно се оказва индивидуалното различие. То не може да бъде схванато и различено като такова с разширяването на формата. Оттам за модерния човек важи, че колкото отношенията му в света нарастват, толкова по-малко отнасящ се е самия той, колкото повече е обвързан, толкова по-незабелижимо е неговото присъствие. Тъкмо анонимността създава отчуждението – невъзможността той да бъде alter (другия от двамата) в тези “връзки”. Оттук следва, че колкото по-причастяван е той, толкова по-непричастен се чувства, колкото повече има, толкова по-малко го желае, невъзможността му да бъде Другия го прави друг, враждебен, отчужден (alienus).

Така отчуждението следва от причастяването, когато станалият част от монолитното цяло се чувства нищожен и незначителен, понеже неговото присъствие е незабелижимо. Но освен като наложена отвън, анонимността, причиняваща отчуждението, може да бъде схващана и като причинена отвътре, и по този начин тя се съотнася с проблема за идентификацията. Формално проблема за идентификацията може да се разгледа под фигурата за раз-очарованието на човека от света, като ефект на това разочарование и без-различие. Или по-правилно е да се каже “дефект”, доколкото без-различието е обратния процес на идентификацията; то не о-съществява (eficere) нещо в човека, а по-скоро раз-съществява (deficere). Разсъществяването е именно процесът на прекъсване на връзките без тяхна същевременна подмяна, който се случва в отделния човек и действа като деструктивна сила вътре в самия него.

По този начин понятието  “модерен човек” може да се представи като абстракция на няколко специфициращи го качества (или безкачествености) поради които той е, или се оказва, непричастен – именно разочарованието, безразличието и анонимността, които правят човешките отношения или привидни, или нежелани. Колкото повече на тази абстракция липсва референция, толкова по добре, понеже в дадения случай “модерен човек” е по-скоро диагноза за надвисналата над нас и нашето време опасност от обезличаване и качествено присъщата му безчовечност. Цв.Стоянов очертава  няколко основни топуса за обективните причини на това обезличаване: Престанал да вижда себе си и света като божие творение, модерният човек губи връзката (religare – свързвам) и със себеподобните си. Но той не е и атеист (атеистът вярва в отрицанието на Вярата), той е безразличен. Именно безразличието се причинява от разочарованието. Подобно на някое дете, което изведнъж (без видима причина) е престанало да вижда в своето мече любимата си играчка и мечето се е превърнало за него в торба напълнена с памук, и това дете изгубвайки очарованието от играчката се е раз-очаровало, а играчката му е станала безразлична, така и модерния човек се е раз-очаровал от света, губейки по този начин връзката си с него, и повече няма какво да му я компенсира. “Светът като постоянно намаляващи частици, уж неделими а все по-делими: атоми електрони, неутрино…чисто психологически отношението към тях става враждебно – човек има чувството, че потъва в един бездънен кладенец”. Но вместо желание за причастяване и опознаване “модерния човек се оказва агностик по предварителна позиция, той не само казва: не мога да позная вселената, но и Не искам да позная вселената”.

Цв. Стоянов привежда и други примери, схождащи се под фигурата за разочарованието: неприродността на модерния човек, неприемствеността между родител и дете, разомагьосването на света, в който вече няма “бели петна”, но където и познатите неща вече не ни очароват – очевидно е именно отрицанието, дефективността, разсъществяването, без на тяхно място да има нещо в замяна. Причасността към другите се оказва един празен онтос, а обществото – фикция. Модерният човек се отчуждава дори от подръчните му вещи. Те губят самостоятелното си значение и се превръщат в знаци. “Собственикът на 20 чифта обувки вече няма обувки а има само качеството – обуваемостта”, но дори и това той няма, понеже е безразличен към него. Ако противно на това си представим еволюцията на стоките, честата смяна на модите, огромния пазар и интензивно растящата употреба, продуцирали нарицателното “консуматорско общество”, не бива да сме слепи и за техния виртуален ефект: ние виждаме как навсякъде ни срещат и изпращат осветени витрини и изложени като на изложба предмети, чиято светлина и блясък ни карат да си ги купим, за да се причастим не към стоката, а към светлината, за да бъдем самите ние по-светли, по-видими за другите. Така светът изчезва не само като жива природа, превръщайки се в натюрморт, но и като предметен свят – осветени с изкуствени “светила”, като манекени във витрината на магазин, общуваме чрез светлината на украшенията без самите ние да сме видими. Но този изкуствен блясък не може да  компенсира разочарованието, не може да ни очарова, затова имаме нужда от все повече и все по-нови “светила”. Ето как причастността ни в консуматорското общество е само привидна, понеже нито стоките, нито употребата им могат да ни свържат, другояче освен под анонимния образ на клиента.

Все пак, както беше казано, става дума за една абстракция на дефективните процеси в човека – диагностика на отчуждението като профилактика по отношение на външните и вътрешните фактори, които го причиняват. Ние сме свидетели на все по-широкия мащаб на тяхното въздействие. Интернет, хиперкомуникациите спестяват време, преодоляват разстоянията при общуването, но тъкмо това нарушаване на оптиката, на видимостта и осезанието за събеседника поставят допълнителен филтър на нашите отношения. Общувайки през машината ние всъщност общуваме с машината, освен когато тихият глас в слушалката ни връща при скъпото ни същество, което копнеем да видим отново. Но подпомогнати от машините в нашите взаимоотношения, губим от собствения си активитет в тези връзки и неусетно извършваме подмяната на истинския си приятел с виртуалния събеседник, който някак ни става по-привичен. Така съ-битията подреждаме в папки и файлове, контактуваме тематично според интересите си, неограничени както преди от времето и мястото. И ако някой ни каже, че това не е истинско общуване повдигаме вежди, питайки с насмешка: А кое е истиското? Та нали всичко е относително и всеки е носител на собствената си истина. Какви са тези предрасъдъци?! Именно предрасъдъци модерния човек няма, защото пред-расъдъкът му, пред взорът му се открива само без-различие и празнота, която той запълва с моментни развлечения (които не могат да го очароват).

Изглежда, че алиенацията – дефективното действие на разочарованието и безразличието – не съществува сама по себе си, а паразитира като отрицание на отношенията (прекъсване на връзките), които наследява. Ето защо, търсейки реалното място на отчуждението в действителността, трябва да се огледаме за масовите прояви на недоволство, които показват нарастналия интензитет на лично разочарование. Тъкмо тогава може да бъде преодолян д-ефекта разочарованието да се превърне в безразличие, отчаяние и стаена злоба. Защото преминавайки в безразличие алиенацията престава да бъде видима. Разбунтувания човек, както ни го описва Камю, усеща разочарованието и абсурда, но той все още не се е отчуждил, тъкмо обратно, той е способен на съпричастие към всички и бунт срещу всичко, което го разочарова. Отчуждения човек – напротив – не се бунтува, но не е и съ-причастен, търпеливо понася, все едно му е, нищо не го задържа, нищо не го впечатлява и не е склонен към крайности.

Съоръжен с юридическо тяло, като икономическа единица, отчужденият участва в изборите, купува си сувенири и подпомага културата, занимава се със спорт (или все едно с какво) и схващан със сензорите на социологията, се оказва активна част от обществото. Не дисидентства, не протестира, плаща си данъците…Но какво тогава не е наред? Точно тук се крие привидността, и точно за това отчужденият като такъв е невидим за глобалната система, която (вероятно поради собствената си структура) не се занимава с индивидуалното. Разочарован и обхванат от безразличие – на отчужденият му е все едно. Той няма ценности, няма и мотиви, не би помогнал, но не би и навредил, не е склонен към самоубийство, но и живота за него няма смисъл. С притъпени сетива и отслабен разум той се скита сред нас, обхванат от скуката. За разлика от средновековния монах, за когото пълнотата на живота се открива в ритмичното преповтаряне на дните, в общение с Бога и чрез него със Света, за съвременния отшелник всеки ден увеличава скуката. Приютен в света, но безприютен, невидим, виждащ само празнотата, “модерния човек” е диагноза, призрак на човек, привидност както отражението в огледалото. Той може да бъде докоснат, но Него не можем да го докоснем, защото Него го няма. Нищо не е негово, макар че притежава много неща. Ще кажем, че това е прекалено, че такъв човек няма, но такъв го иска системата, колкото по-глобална, толкова по-настойчиво, понеже тъкмо различията са прекалени за монолитното цяло. Така парадоксално най-отчужденият е най-причастен от гледна точка на системата, тъй като инкорпорира минимално различие. Той изцяло се схожда, тъй като и без друго му е “все тая”.

Но ще припомним, че “модерният човек” е една абстракция от качества (безкачествености), чиято сума е отчуждението и диагноза – хроничното разочарование. Неговите модуси сме самите ние, поради привидността  и дефективността на нашите отношения, а тяхното разрастване води до разрастването на привидностите и до собственото ни обезплътяване. В тази перспектива могат да бъдат видяни два, актуални за нас – българите – феномена свързани с личното и общественото ни бъдеще: глобализирането във формата – Европейски съюз и емиграцията. Тези два феномена си приличат по това, че са подобни на исторически разкази: единият – обществен, другият – личен и са свързани с очакванията за бъдещето. Целта  и в двата случая е благоденствието – лично и обществено. В нашия случай обаче (все повече и повече) личната история се разминава с обществената, поради разочарованието от обещаното ни бъдеще. Така за емигранта (досежно българския модел) важи, че той става “гражданин на света”, отказвайки се от същото това световно гражданство, което му се обещава, ако остане. И заедно с това важи, че той става “световен бездомник”, поради безприютността в своя дом. “Безприютността” той заменя с “гражданин на света” в личната си история, ствайки за обществената история “световен бездомник”, понеже не е пожелал тя да го направи “гражданин на света”.  Дефективното в емиграцията е нейното противоестествено начало, започнало с отрицание в следствие на разочарованието; дефективното във всяка универсалистка доктрина е че причинява това разочарование. Ще си послужим с един пример за механизма на отчуждение, заложен в самата основа на обществените отношения – политиката. Когато гласува, човек “дава гласа си” на един-от-възможните-няколко в политическата палитра. Това “даване” фактически не означава причастност на някой си към идеята, а о-гласяване на идеята. В това се крие обективността на политиката, както и на маркетинга. Не е важен гласувалият за идеята, а идеята, както в израза “клиентът винаги има право” винаги имат право не Иван, Петкан, Драган, които понякога са клиенти, а Клиентът, който понякога е Иван (а понякога не е и тогава не е верен изразът “Иван винаги има право”). Но Иван е клиент само когато купува или би си купил продукта (т.е. нашия продукт). Същото и в политиката. Иван е избирател само когато гласува или би гласувал за идеята (нашата идея) – т.е. веднъж на едиколко си години, както казва “социолога” Кънчо Стойчев. А не е ли избирател и когато не гласува за никоя идея? Обективно не! Макар монополистът на пазара да е обърнат към всички, той се съотнася само с клиентите, макар всички партии взети заедно (а не само водещата) да се отнасят към всички, те се съотнасят поне веднъж с гласувалите за тях и може би никога с огромно множество отрицатели, чиито субективни мотиви не могат да бъдат проследени.

Причастяването към общата идея – глобализацията – в този смисъл представлява едно стесняване на формата. Само този който се причастява, се вписва във формата. Но е вярно и друго “всички се вписват във формата”, защото за формата невписващото се е неизмеримо. Ето как всички непричастни към идеята се оказват невидими, причастните анонимни, тяхното участие привидно. Общественото мнение мерим количествено, в проценти, и това е мнението на реципиента, понеже той е платил за това изследване. Така 51 % са несъизмеримо повече от 49 % понеже те се оказват решаващи за едно властово действие върху всички. Така “мнозинството” “отразява” “волята на народа”, а образът на отделния човек е образ на един призрак. Тук за последно трябва да припомним, че отчуждението може да се представи като абстракция на няколко специфициращи качества (или безкачествености) поради които човекът се оказва непричастен – именно разочарованието, безразличието и анонимността, които правят човешките отношения или привидни, или нежелани.