Върху „Юбилей“ на Мариус Куркински

мариус-юбилей

Това е най-странният моноспектакъл на Мариус, който съм гледал. В него сякаш словото не идваше и не идваше, и учуден, изненадано неразбиращ, аз за пръв път разбрах това, което Чехов е казвал за всичките свои пиеси: Че те са комедии (!).

Ще си послужа с израза на един колега, който не е театрал и за това някак по-лесно осъзнаваше постановката: – Това е една изключително депресираща комедия!

Бях писал по повод „Сънят на смешния човек“, че там Мариус ни отвежда в смъртта, като в сън, за да даде смисъл, да ни върне на живота – да го живеем. В Юбилей той прави нещо подобно, но много по-жестоко, конкретно и трудно: той ни изправя пред смъртта, пред личната смърт (или пред смъртта на личността – това което цял живот сте градили), за да даде смисъл на живота – че сме го живели, но още го живеем и докато човекът живее, той е радикално и изцяло жив.

Ще го нарека ‚ars moriendi’ – изкуството за умиране. Съществува такъв жанр литература някъде в покрайнините на средновековието и ако някой очаква, че това е един мрачен жанр, той се е объркал. Това е изкуство, което трябва да ни отведе по-скоро към разбирането за насладата от живота. Да разбере ценността на живота.

И все пак пред това, пред него пред-стои нещо.

Бих искал читателят да си представи последващо-казаното не като разказ на театралната фабула, а като истински страх. „Страх, който те сграбчва за гърлото“. – Мариус представя този момент много преиграно и ние ще разберем след малко защо.

– Колко бързо изтекоха тези 68 години – колко бързо, като вятър, като трепет, като миг и наистина невъзвратимо – казва героят. Тук се отключва фабулата: ЮБИЛЕЙ

Един възрастен актьор чества своя юбилей – последният спектакъл, който той ще изиграе. И след прекаляването с алкохол той се буди сам, заключен в театъра, без възможност да излезе (от театъра тази вечер), но и без възможност да продължи (с театъра завинаги).

Той се буди – както се казва в текста – „студен като в мазе“…….

Не успях да допиша веднага след спектакъла тази рецензия и сега, две седмици по-късно, търся в това, което е останало в мен от спектакъла и откривам –  че аз, че ние (казвали са си много хора) сме, като представеният-пред или забравеният-след своя юбилей актьор. Всеки със своята лебедова песен.

В края на живота си – в този юбилей или погребение, на личността, на това, което тя е станала, на живяното, на изживяното – актьорът се опитва да задържи повече внимание върху себе си. Да живее още, още малко.

Процесът на осъзнаване на края започва спонтанно и като шок от уюта на едно познато всекидневие. Той протича от 1) недоволството на актьора (изразено с безметежна гордост в началото), че е заключен от сценичните работници; 2) през осъзнаването на края, на юбилея,  финала по средата – когато актьорът, човекът преиграва: когато страхът преиграва, за да потуши страха; 3) Протича към края; с финалната молба на актьора, отправена към сценичните работници (които са се върнали да му отворят) или към смъртта, която е дошла да го вземе. Да изчака още малко. – Тук преиграването рязко свършва.

Осъзналият края си актьор, осъзналата края си личност, се опитва да впечатли зрителя, публиката, света. Той вади и показва всички свои велики фрагменти, вади златните си флорилегии, за да впечатли. Преиграва, за да впечатли и да покаже, че още е ценен, че живяният живот не е напразен, че студът и самотата на мазето имат своите топли и светли лица, които: Заслужават, Да бъдат, Обичани.

– Бриколаж от хаотични доказателства. Фрагменти на театър. Недогонено, недостигнато присъствие. Актьорът юбиляр, извадил всичко, показал всичко, се радва на сцената, радва се мислейки си че сякаш успява, с най-висшето на сценичното изкуство да покаже на своята публика, че има смисъл: Той. Още малко. Да съществува.

Но публика в залата няма.

Той е смешен.

Страховито смешен. Както сме аз и ти.

Краят на актьора, юбилеят, нощта след юбилея, липсата на публика, липсата-на-публика-завинаги.

Точно тук се промъква надеждата: – Но аз не съм само това! Аз не съм единствено актьор, аз не съм единствено професията си и даже аз не съм единствено това, което от мен познавате като личност. Аз съм нещо повече!

Аз не съм само това, което съм станал, Иван Иванич, или който и да си. – казва си актьорът.  Така или иначе никой няма – Нито в залата. Нито в дома му.

Сцената е била всичко за актьора, и е станала всичко, което е актьора, макар той да е мислил и сякаш знаел, че е, и ще бъде, нещо повече от това.

Себе си?

Как бързо преминаха тези 68 години!

Някъде тук се промъква надеждата.

Мога спокойно да си призная, че две седмици след постановката аз не помня края.

В края без съмнение съществуваше катартичен, очистващ, момент на слово. Какъвто момент и без слово е длъжен да има всеки театър – а тази постановка е пример за театър. Аз не помня катарзиса, но помня, че В СЪБУДИЛИЯТ СЕ В СВОЯ ПОСЛЕДЕН ДЕН на своя юбилей в пиянски сън, АКТЬОР – в комедията на неговата безнадеждност – СЕ ПРОМЪКВАШЕ НАДЕЖДАТА.

Последната сцена от спектакъла показва мъртвият актьор в инвалидна количка. Фактически това очаква всички ни.

Но преди това ни очаква надеждата.

„Усмихни се, защото като се усмихваш си хубава“ – това чувам от съседната маса, седейки в Академията насред пияниците и това, смятам, е квинтесенцията на Чеховата трагическа комедия „Юбилей“.

Брилянтно изпълнена от Мариус Куркински.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: