Закуска

Четем.

Говорим.

Наблюдаваме.

Добре изграденият наратив на романа се разсъблича на структури. Морфеми и синтагми запълват сюрреално страниците. Пред тях е въпросът за правилността. Отговаря му телосът на вчувстването. Автори, метаавтори. Интерпретация, свръхинтерпретатори. Четене, бъбрене, чатинг. Стилове. Подхождаме с недоверие за равновесието на чуждите чувства. Разбира се авторът е казал или нещо друго или още нещо, или има неоткрити/непреведени/недостъпни/непрочетени книги.

Колебания.

Сигурности?

Колебания.

Подобно търсене на “дама Пика”: Яви се иконо!

Моят автор, моето събитие, моите образи, за мен.

Вчера, днес и завинаги времето ще ме съгражда, без да ме разрушава.

Представям си a priori куче, което ме обича in concreto.

Представям си ставането на моят абсолютен дух.

Представям си, че моят жизнен свят е единственото позитивно съществуващо……

(Препоръчано лечение: 2 пъти на ден “Гавагай” и през 6 часа “Птицечовка”).

Дали пък семиотичната болест не е херменевтическа?

Тъжно Третолицеединственочисло напуска семинара. Тъгува. Преди си говорихме приятелски. Казвам, че не е лично отношение. Професионална необходимост е. Разбира ме, но тъгува.

Чак тогава Абсолютният Друг се принизява да разговаряме, след уговорката, че ще унаследяваме неговата култура, а не моята. Опитвам се да го разбирам. Вероятно в неговата “просека” се манефистира по-евидентно съществуващо.

Мижам, защото блести. Наблюдавам сенките. Приличат ми на идеи.

Опитвам да говоря, но не успявам. Липсва ми субстанция или е функция на навика. Бракоразделят се Аз-за-себе си, Аз-за-другите и Другите-за-мен. Личността се дави в деконструкции, до нея плува трупът на архетипите.

(“запиши всичко на един лист” – ми казва лекарят. След това ме кара да го убия, да убия всичките ми познати, както и всички лица съпричастни с историята, да унищожа всички предмети, за които се говори и да се самоубия. Така лингво-археолозите, ще разполагат с един напълно чист от интерпретации символен модел, в който няма да има препратки и всяка дума ще е икона сама на себе си. Всички хора ще могат да научат този точен език и светът ще се спаси от вероятността и предположението, разговаряйки с универсални истинни пропозиции.)……..

Разговорът отдавна трябва да ни е доскучал, защото всички го знаем. Харесва ни обаче тонът на изговаряне на познатото. Като дегустатори плюем думите. Смеем се невъзпитано. Губим аристотеловата комедия. Гадаем с и-дзин. Абсурдно вярваме.

***

„Закуска“

Четем.
Говорим.
Наблюдаваме.
Добре изграденият наратив на романа се разсъблича на структури. Морфеми и синтагми запълват сюрреално страниците. Пред тях е въпросът за правилността. Отговаря му телосът на вчувстването. Автори, метаавтори. Интерпретация, свръхинтерпретатори. Четене, бъбрене, чатинг. Стилове.
Подхождаме с недоверие за равновесието на чуждите чувства. Разбира се авторът е казал или нещо друго или още нещо, или има неоткрити/непреведени/недостъпни/непрочетени книги.
Колебания.
Сигурности?
Колебания.
Подобно търсенето на “дама Пика”: Яви се иконо!
Моят автор, моето събитие, моите образи, за мен, а ти си. Просто нещо в себе си.
Представям си a priori куче, което ме обича inconcreto. Като жена, но малко по-вярно. Представям си ставането на моят абсолютен дух. Представям си, че моят жизнен свят е единственото позитивно съществуващо…
С рецепта: по 2 пъти “Гавагай” и през 6 “Птицечовки“.
За последното е доказано, че не съществува, за първото просто не знаем.
Дали пък семиотичната болест не е херменевтическа?
Интерпретативна самост. Самец. Паноптичен пустинен фар.
С това Абсолютният Друг започва да изпитва съжаление и се принизява да разговаряме, след уговорката, че ще унаследяваме неговата култура, а не моята. Опитвам се да го разбирам. Вероятно в неговата “просека” се манефистира по-евидентно съществуващо.
Мижам, защото блести. Наблюдавам сенките. Приличат ми на идеи.
Опитвам да говоря, но не успявам. Липсва ми субстанция или е функция на навика. Бракоразделят се Аз-за-себе си, Аз-за-другите и Другите-за-мен. Личността се дави в деконструкции, до нея плува трупът на архетипите.
(“запиши всичко на един лист” – ми казва лекарят. След това убий всички лица съпричастни с историята. Така лингво-археолозите, ще разгадаят истината за твоя символен модел, ще те спасят от вероятността и предположението и грешката).
Разговорът отдавна ни е доскучал, защото всички го познаваме. Харесва ни обаче тонът на изговаряне на познатото. Като дегустатори плюем думите. Смеем се невъзпитано. Губим аристотеловата комедия. Гадаем с и-дзин. Абсурдно вярваме.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: