Драматургия – „Светлини и сенки“

 

СВЕТЛИНИ И СЕНКИ

ЧАСТ 1. СВЕТЛИНИТЕ

(Екстериор: парк, дървета, алея, езеро, шум на листа и птиче бърборене, разхождащи се хора. Сенките на дърветата губят плътността си. След кратковременно заостряне от залязващото слънце, цветовете избледняват и се прeливат. Появява се Нощта.)

(Вместо хор)

Дърветата:

Сърцата ни са мъртви, а живи кожите –

кълват ги, лазят ги, катерят,

пробиват, чупят, дращят, дялат…

Дай ни тишина!

Птиците:

Безцелно лекотата ни ни носи денем,

а през нощта в перата си се скриваме.

Да отлетим не можем, нито да се връщаме,

бездомни скитници сме по природата си.

Дай ни тишина!

Алеята:

Човечеството ме създаде

с извито тяло,

да се разхожда с мен из лабиринти

на сърцето си –

със леки стъпки, с походка тежка,

в преследване на безпокойството.

Дай ми тишина!

Езерото:

Душите на мнозина плуват в мен

сред рибите и жабите.

Побързай, Нощ! Изкарай ги!

Покой ми дай!

***

Нощта:

Да ви погълна,

във мрак да претопя телата ви.

Без център и без периферия съм,

без място, без лице, без време, без история.

Мълчете всички!

***

(Появява се Луна и три светлини. По алеята върви мъж…)

Първа светлина:

Да повървим след него, но внимателно. Ако усетим, че се обръща, ще се скрием в клоните на дърветата.

Втора светлина:

Защо трябва да усложняваме толкова? Те всички си приличат. Да се покажем над езерото и той ще дойде, като ни види.

Трета светлина:

Не бързайте! Да го оставим да помисли. Нека сам да избере.

Мъжът:

Тук и сега! Не преди и не после! Какво да направя?! Може и да няма ‘после’. Или може да има ‘после’, да има ‘след’, но ‘да няма’.

Първа светлина:

Говори несвързано.

Втора светлина:

Всички така говорят.

Трета светлина:

Ш-ш-шт! Тихо!

Мъжът (като се обръща):

Има ли някой?

Първа светлина (тихо):

Не!

Мъжът:

Няма. Точно така. Ще има ‘после’, но Нея ще я няма. Защо ми е всичко тогава?! Вървя, но на никъде не отивам. От никъде не се връщам . Не и при Нея. Обличам кожата си с дрехи, но е голо вътре, празно, мъртво… (съблича сакото и ризата си и ги изхвърля).

Първа светлина (смее се тихо):

Този е готов ‘да се къпе’.

Трета светлина:

Не бързай!

Мъжът:

Показа ми, че е възможно и ми го забрани. Какво да я правя тази възможност. Тук и сега е, не преди и не после. Може и да няма ‘после’ – да има ‘след’, но ‘да няма’. Има я и заради Нея е всичко. Без ‘защото’, а ‘защото я има’ е възможно всичко. Но я няма и нищо няма. Нищо няма защо да е. Нищо.

Първа светлина:

Пак взе да говори несвързано.

Втора светлина:

Не им ли свикна?

Трета светлина:

Стига! Хайде, наш ред е!

(Излиза Първа светлина в образа на жена)

Мъжът (притеснен, но усмихнат):

Светла, ти ли си?

Първа светлина:

Да, така се казвам. Светла.

Мъжът:

Мислех, че се разделихме. Че повече няма да те видя.

Първа светлина:

Но ти ме виждаш постоянно, затова ето ме.

Мъжът:

Но как?

Първа светлина:

Няма как и няма защо! Нали сам го каза.

(Излизат Втора и Трета светлина в образа на същата жена)

Мъжът (объркан):

Кои сте вие?

Светлините:

Ние сме Светла.

Мъжът:

Вие не сте Тя!

Светлините:

Напротив. Ние сме Тя.

Без място, без лице, без време – нали това искаше?! Ние сме Тя. Ела с нас!

Мъжът:

Това не се случва наистина!

Светлините (смеейки се):

Що е истина?

Първа светлина:

Искаш доказателство?

Ето:Аз ще те обичам.

Втора светлина:

Аз ще съм ти приятел.

Трета светлина:

Аз ще съм ти враг.

Мъжът:

Вървете си! Вие не сте Тя.

Светлините (тръгвайки към езерото):

Както искаш, но няма да има ‘после’. Тук и сега. (смеят се тихо)

Мъжът:

Почакайте!

***

ЧАСТ 2. СЕНКИТЕ

(Екстериор: парк, утро, алея, езеро, шум на листа и птиче бърборене, разхождащи се хора. В началото на алеята стои продавачка на цветя.)

(монолог и два диалога вместо хор)

(МОНОЛОГ 1.)

Цветарката (на ум):

Цветя за радости и болки, за сватби и за погребения –

отрязани, умиращи цветя.

Цветя красиви и ухаещи на младост,

която бързо трябва да се подари.

Цветарката (на глас):

Купете си цветя!

Цветарката (на ум):

Забързани, като летящи птици, минават хората.

Поглъщат светлината, като корона на дърво

и дишат

утринния кислород, събран в мъгла над езерото.

Цветарката (на глас):

Купете си цветя!

(ДИАЛОГ 1. )

Цветарката:

Добър да е денят.

Мъжът:

Добър не е.

Цветарката:

Печален може би?

Мъжът:

Не е.

Цветарката:

Тогава за какво са Ви цветя?

Мъжът:

Просто така.

Човек не знае никога, кога ще му потрябват.

Цветарката:

Умират бързо.

Мъжът:

Както всичко.

Но доколкото е още живо, му се радваме.

(ДИАЛОГ 2. )

Пасторът:

Мир вам.

За паството две връзки здравец.

Цветарката:

Мир всички ни.

А много ли са неспокойните?

Пасторът:

Малцина вече са онези,

които спасението дирят.

Цветарката:

Градът е шумен,

а посоките са много.

Пасторът:

Една е само вярната.

Цветарката:

Стига да искат да бъдат спасявани.

Пасторът:

Бог знае своите дела.

Цветарката:

Но хората не знаят своите.

(Появява се Слънце. Две сенки излизат от езерото в образ на кучета. Вървят по алеята, душат…)

Първа сянка:

Защо кучета?

Втора сянка:

Хората мразят змиите. А кучетата подтичват весело след тях и ги придружават в историята.

Първа сянка:

Змиите също. (сенките се смеят)

Втора сянка:

Страхуват се от отровата.

Първа сянка:

Какво толкова имат да губят? Радват се на това, което умира и умират докато му се радват. Защо ще се страхуват?

Втора сянка:

Смятат, че колкото по-бавно умира, толкова е по-живо.

Първа сянка:

Не е.

Втора сянка:

Щом умира, е, но защо да се бави?

Първа сянка:

Онзи знае своите дела.

Втора сянка:

И ние знаем нашите.

(Сенките стигат до началото на алеята, където е продавачката на цветя, отминават я, но после се връщат обратно, душат…)

Първа сянка:

Тази ли е?

Втора сянка:

Да.

Първа сянка:

Знае ли?

Втора сянка:

Мисля, че да.

Първа сянка:

Мирише добре. Искам да я близна.

Втора сянка:

Ще я ближеш цялата и не само… Накрая.

(Кучетата се смеят, лежат под дървото, чешат се, не бързат, след това изчезват…

… Към продавачката на цветя се приближава момиче, гледат се мълчаливо, усмихват се, тя го държи на коленете си, гали го по рамената, закичва в косата му цвете и разказва тихо.)

Цветарката:

На каменния зид до лехата с лалета живееше зелен гущер. Припичаше тялото си и ме гледаше всеки път, когато се приближавах да ги поливам. Не бягаше, защото беше свикнал да ходя там, а само ме гледаше. Изяде го котката. Тя също обичаше да се пече на слънце на каменния зид през лятото. Ловеше всякакви птици – гълъби, врабчета, синигери и ги носеше, веднъж изяде славей. Не обичаше мишки. През зимата спеше при мен на леглото или се криеше в шкафа с дрехи. Миналата година се скри в пералнята. Видях я когато бельото ми се центрофугираше. Умря. Обичах котката си. Тя ме разбираше и не задаваше въпроси. Не проговори никога. Когато беше доволна от мен идваше и отъркваше главата си. Стояхме прегърнати дълго на верандата. После започна да идва Пасторът и оставаше в стаята ми. И той е черен като котката ми, но не така тих. Поти се, пъшка, мирише на домашен сапун и не спира да говори. Заболява ме главата. Къпя се дълго. Водата ме успокоява. Обичам да се къпя. Казват, че в миналото хората са били риби, но са излезли от водата на слънце, за да различават доброто от злото, подмамени от първото влечуго. Изгрее ли слънцето, започват да различават, макар че обичат най-много нощта, която им напомня тишината на морските дълбочини. Различават, говорят, влачат се, боли ги глава и не могат да се върнат към тишината. Когато са щастливи или нещастни, купуват цветя. Цветята са мълчаливи. Общуват с миризмата си. Най-силно общуват сутрин, когато въздухът е все още чист от шумове и настроения. Откъсвам ги тогава, когато мълчанието им се чува най-силно.

Момичето:

Ще ме научиш ли да ги слушам? Покажи ми тишината. Може ли да бъда твоя котка?

Цветарката:

Ако обещаеш да не умираш.

Момичето:

Обещавам.

Цветарката:

Благодаря ти.

Момичето:

Обещаваме.

Цветарката:

Благодаря ви.

Момичето:

Да поплуваме в езерото?

Цветарката (като я целува):

Разбира се.

***

ЧАСТ 3. СВЕТЛИНИ И СЕНКИ

(Екстериор: езеро, привечер, кафявата вода завърта и периодично изплюва на повърхността си умряла черна котка. На брега две деца правят венци от цветя. Облечени са в ризи. Миришат на домашен сапун. Катерят се по дървото и изваждат от гнездото яйцето на птиците. Слагат го в джобовете си. Гонят се по алеята. Късат венците си и ги хвърлят в езерото. Скриват се в двора на църквата.)

Песен на щурците:

когато идва зима, сърцето си във дупка зарови

и посади шест стъпки под земята тялото си,

да се родиш на пролет!

Песен на жабите:

хвани краката му, докато търси

сляпо светлината,

сграбчи, хапи и късай,

изяж крилата му, да не лети!

Песен на рибите:

мълчи и дишай,

мълчи на дъното,

на дъното покоя ще намериш,

мълчи и дишай тъмнина!

(заедно)

изяж крилата му, когато идва зима;

сграбчи сърцето му, хапи и късай;

мълчи на дъното и дишай тъмнина!

***

(Денят постепенно изтича, но нощта все още  не е започнала да тече; в бледата прозрачност на полумрака се появява силует на Човек – бос и облечен в пижама – който се приближава към църквата… Две Сенки чукат на вратата на църквата, отварят им три Светлини. Обръщат се и приветстват Човека).

Светлините:

Ние сме всичко, което си имал! Като просека, към миналото ще те водим. Следвай ни в тъмнината на нищото.

Сенките:

Ние сме всичко, което ти предстои! Като тайна, в светлината на бъдещето ще те следваме.

Светлини и Сенки:

Време е да се събудиш!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: