„ЗА ВЕНЕЦА“ // Есе

„За венеца“ (1-ва награда – конкурс за философско есе на тема „Философстването – съзерцание и съпричастие“ ).  в: сп. „Философски алтернативи“. бр. 2 от 2006г., издание на Института за философски изследвания към БАН. ISSN 0861-7899. стр. 102-105
Двама схолари – Сатир и Херений – от факултета по изкуствата, пътували от Кьолн към Париж, съпроводени от магаре, натоварено с бурета вино за ежегодния карнавал. За да не обръщат внимание на студа, по пътя се упражнявали в произнасянето на декламации и разгорещени от това си начинание (и от превъзходните качества на виното) решили да почетат царицата на науките – Философията, като я наградят с венец. За да се докаже обаче справедливостта на това дело, а и по образец на античното красноречие, намислили да произнесат две речи ‘за’ и ‘против’ философията, пред безпристрастния съд на магарето.
САТИР: „Не за похвала, а по-скоро за съжаление и укор са достойни занимаващите се с философия: младежите, променливи и капризни в желанията си, неопитни и лековерни в мислите поради късото си минало, са твърде непригодни; старите хора, преживели много измами и грешки, след като човешките работи по правило вървят зле, не твърдят нищо с положителност, винаги се колебаят, и при това са закостенели в това си убеждение; хората на средна възраст като че ли са възприели най-лошото от тези две крайности. Те нито вярват, нито не вярват, или, което е по-лошото, са безразлични и действат съгласно случая – закостеняло капризни и капризно закостенели.
Ако все пак, занимавайки се с философия, понякога човек преодолява непостоянството, безверието и безразличието, то това става не от пресита, а поради глад и изпосталялост на душата му. И нима в тази си нужда той не е най-вече достоен за съжаление, защото колкото повече придобива желаното, толкова повече усеща неговата липса, понеже разумът му никога не се насища.
Нито окото (за което казват, че е ненаситно), нито слухът, апетитът или друго телесно възприятие не се стреми безмерно към своя обект, а го желае в подходящата мяра и се задоволява с него, докато прекомерното му причинява болка. Останалите душевни способности – любовта, наслаждението на красивото, стремежът към благото – също доволстват от съзерцанието и съпричастието към своя обект (макар че искат да го имат завинаги), само разумът е без-мерен в копнежа си, защото негова цел е знанието не само за някое, а за всяко съществуващо.
И все пак от тези люде, пришпорвани в колесницата на разума, най окаяно е положението на философите. Защото, ако и в останалите дисциплини разумът да изследва безкрайното по количество, без-мерен в копнежа си, все пак той се занимава с някакъв конкретен дял от действителността, каквито са движението във физиката, количествените и пространствените отношения в математиката, хармонията за музиката. Само във философията интелектът има за обект самото съществуващо, а не някоя определена негова част. Както се казва в кн. 4 на Метафизика: философията е наука за съществуващото като съществуващо и присъщото му само по себе си.
Непостоянен, невярващ и безразличен, гонен от вечна оскъдица, философът търси устойчивото във вечно течащото – битието на същността (to ti en einai, quod quid erat esse – каквото нещото е било винаги по своето битие), стреми се към истината, на нея се доверява, макар че не съответствие придобива (veritas est adaequatio intellectus et rei), а само подобие и призрак на предмет. Най-копняното от него най-вече му убягва, защото битието декларира себе си само за миг – споделен при това между миналото и бъдещето.
И ако занимаващият се с физика запазва в знанието за движещото се не самото движение, а траекторията, която е образ на движещото се, и композиторът запазва занието за равенството, неравенството и паузите, какво запазва философът? Понеже самото битие няма на себе си образ. Нали всеки образ е някакво своеoбразно същестуващо и е различен по битие от това, на което е образ. Освен това самият образ няма свое битие – неговото битие е битието на мислещия (не собствено, а по акциденция). Но и битието на мислещия (sum) е за познанието (cogito) на свой ред неясен образ, защото познанието винаги изисква дистанция от обекта на познание и тази дистанция изтласква познаваемото в миналото и с това в небитието. Когато казваме „мисля, че съм“, това „съм“ е всъщност „бях“. Битието се обозначава с глагол („съм“, „е“) именно защото изразява движение, но движението бива схващано от интелекта едва след неговото протичане – в дистанция. Като казвам, че съм, имам предвид, че съм бил. Това „битие“ (но всъщност спомена за него) само понякога е предмет на мисълта, защото не е необходимо това, което всеки има в мисленето си – именно битието, в мисленето да го осмисли, макар и да не може интелектът да мисли, без да съществува.
Рядко мислим за битието си, мислим го като вече отминало, виждаме го в призрачни очертания наяве или в съня, или в лудостта. Ето защо, ако останалите науки са достойни за похвала поради ползата, която принасят за живота – именно да служат като ориентир на мисълта, защото те изследват възможното и правдоподобното, а което е възможно и правдоподобно, може да се случи или да се е случвало в действителност – то философията, високомерно устремила се към действителността, към знанието за битието и истината (която е неудържимото съответствие на разума към битието), е достойна за порицание, защото се занимава с привидности.
Наистина останалите науки изследват възможното и правдоподобното, понеже, анализирайки опита, те изследват това, което вече не е, и градят хипотези за онова, което още не е. За това те са поскоро знание за начините на възприятие и мислене, а не за действителността.
Но понеже самото съществуващо ни се явява според начина ни на възприемане, добре е когато сме по-подготвени да го възприемем, а за това способстват науките, които изследват измененията в мисленето под въздействие на действителността, и тъкмо такова нещо е опитът. Само философията не носи никаква полза и дори не е никакво знание, защото за самото съществуващо – за индивидуалното, няма познание. Познанието се отнася винаги до универсалното, до уловените в съзнанието неподвижни образи на течащото биващо.
Именно универсални (или общи) са всичките ни мисли и понятията, и дори личните имена. Знанието за тези неподвижни образи на подвижното обаче си разпределят останалите науки, понеже всяка е знание за някаква отделна област на мисълта, a философията не е знание нито за съществуващото, нито за неговия образ в интелекта (понеже съществуващото няма образ), нито за самото мислене, понеже и мисленето, както възприятието не се отнасят до самите себе си, а винаги до някакъв образ. Ето защо философията, вместо да осветява пътя пред останалите науки, по-скоро го затъмнява, не предводителства, а пречи, и за това й се полага не венец, а тояжка като на слепец.“
(След като приключил речта си, Сатир се извинил за допуснатите лапсуси и за свитата и прегърбена стойка на своето тяло с аргумента, че е твърде студено, отпил от полупразното буре, и се приготвил да слуша Херений, който казал горе-долу следното: )
ХЕРЕНИЙ: „Кълна се в магарето, което е наш съдник, Сатире, загубил си си ума! Тебе занаятът ти на актьор те кара вечно да се подиграваш на живите и упорито постоянстваш в това пусто занимание, но имай поне срам от мъртвите ни учители, понеже те, вече лишени от живот, все още живеят в мислите ни и продължават оттам да ни учат на мъдростта си, а ти, имащият живот, сам си мъртъв за разума като твърдиш, че съществуващото не можело да се познае.
Нищо друго не познаваме ние освен съществуващото, а не-съществуващото нито е, нито може да се разбере. Нали за това блаженият Августин не казва (безусловно), че не е, това, което идва от бъдещето и преминава в миналото, а казва (в някакво отношение) че това, което е, когато е преминало или предстои, вече не е или все още не е. Миналото и бъдещето могат да бъдат видени само в перспективата на настоящето, и че нещо е прекратило съществуването си познаваме само след като сме разбрали, че съществува.
Именно понеже битието е действие (и заради това го обозначаваме с глагол – „е“, „съществува“) го познаваме, докато въздейства върху мисълта ни. Спре ли, казваме, че не е, понеже не го усещаме, или ако се промени в друго, казваме, че е друго, защото паметта, като една съкровищница на формите, пази спомена за тъкмо такова въздействие. Нека прочие разгледаме образа на биващото в душата, понеже теб, изглежда, най-много те смущава това, че битието на познавания предмет в интелекта не е, или не е по същия начин, както в действителността. Да допуснем, че битието на предмета по никакъв начин не е в интелекта, понеже има такива неща, чиято същност познаваме, без ни най-малко да познаваме битието им, защото същността не съвпада със съществуването. Такава същност е кентавърът, за който знаем какво е – именно човеко-кон, без същевременно да казваме, че е. Неговото битие е само в мисълта, не негово, а на мисълта. И все пак с „кентавър“ обозначаваме някакво съществуващо, а не небитието, защото съществува мисълта за кентавъра.
Нека сега видим дали това, за което казваме, че е, съществува по същия начин в интелекта, както в реалността: Битие е способното да действа или да търпи въздействие. Освен това действието не е само по себе си, а винаги на действащия. Именно чрез своето въздействие действащият ни се открива и според способността ни да го възприемем, възприемаме неговата мяра. Съзерцавайки го от себе си както можем, в себе си го виждаме както си е, защото това „е“ е тъкмо действието на предмета върху душата. Съзерцавайки го пред себе си в дистанция, вътре в нас го откриваме отразено, при-частно на мисълта, която, възприела неговото въздействие, сама се уподобява на действащото. Тъкмо в съзерцанието на битието се открива истинското достойнство на разума, защото, уподобявайки се на предмета (assimilatio), той съхранява чрез собственото си действие неговото въздействие и когато го няма, си спомня за него, а когато се появи, може да го познае. Когато обаче телесните органи асимилират своя обект, те по никакъв начин не го съхраняват.
Що се отнася до философията и останалите науки, то последните се занимават с изследването и описанието на общите свойства на съществуващото, а не на самото битие, при това не изцяло, а всяка в своята област. Философията обаче се насочва към битието, съзерцавайки го както си е – „заключено“ в индивидуалното и неподлежащото на описание. Макар и уникално във всяко от биващите, битието не е непознаваемо, напротив – то е единственото познаваемо. Всяко биващо ни се разкрива изцяло по битие, частично обаче, що се отнася до свойствата му. Възприела въздействието на съществуващото извън нея, уподобявайки се на него, самата ни душа като че ли разширява своите битийни граници, придобивайки нови способности, които преди това не е имала, и философът, съзерцавайки тази чудна метаморфоза, е обхванат от удивление.
Ако останалите науки доволстват от придобитите от битието свойства, то за висше благо философията смята съзерцанието на техния източник. Съзерцавайки битието в индивидуалното, философията го разпознава като едно (unum)
и неразделно в себе си биващо и позитивно, като някакъв предмет (
res) или оформена действителност (някаква същност, определена и оформена, без все още да се мислят категориалните й характеристики).
Съзерцавайки биващото, заедно с други биващи философът наблюдава неговата отделеност от това, което то самото не е, познавайки го като уникално нещо (aliquid), различно от другите. Най-сетне, възприел въздействието на биващото в душата си (която по някакъв начин е всичко), причастен на самото им битие, философът познава биващите в тяхната съгласуваност, макар и да са разделени в реалността. Чрез стремителната сила на душата познава биващото като благо, защото Е благо това, към което се стреми, а чрез познавателната сила познава биващото като истинно, понеже познанието може да съответства само на някакво битие.
Така, съзерцавайки битието в индивидуалното, философията се сдобива със знание за универсалното, бивайки съ-причастна към самото битие. И тъкмо поради величието на предмета си, а не толкова заради своите заслуги, философията
бива наричана царицата на науките…“
Тъкмо когато Херений се канил да завърши речта си, избраният с божията помощ съдия на това тържествено дело – магарето, побягнало (поради дивата си природа, мътните да го вземат…), понасяйки със себе си остатъка от скъпоценния товар. Оставяме Сатир и Херений да го гонят, а епидейктиката – да бъде в чест на боговете!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: