Бележки към хрониката на Салимбене

Бележки към хрониката на Салимбене. В: Известия. Т.4 на МГУ „Св. Иван Рилски”. София 2004 г.

( in memoriam проф.П.М.Бицили[I])

Хрониката на Салимбене е отдавна предмет на задълбочени изследвания като изключително богат и важен източник за културната и политическата история на Италия през XIII век. Нейната съдба е интересна и в много отношения загадъчна. Ако не броим автобиографичните сведения в нея, името на автора и не се среща другаде освен сред списъците на свидетелите в един единствен документ[1], а самата хроника е открита чак през XVIII век – от никого непреписвана[2], само в един авторски ръкопис част, от който е изгубен[3]. Ръкописът се появява в частна колекция скоро след като Муратори го обявява за изгубен и през 1857г. следва първото му издание в „Исторически паметници на Парма и Пиаченца” (издание пълно с пропуски и грешки[4]). В последствие хрониката е повторно съставена и публикувана в Monumenta Germaniae Historica T-32 (резултатите от работата на съставителя, О. Холдер-Еггер са издадени във вид на изключително подробни бележки към изданието). Още тогава са направени първите преводи на италиански (К.Кантарели), немски (А.Дорен) и частично на английски (Е.Колтън). Холдер-Еггер[5] и Дове[6] „разработват хрониката с такова съвършенство, че за нейния състав, способа на работа на автора и, неговите източници и точността на отделните му утвърждения, едва ли може да се прибави нещо съществено”[7]. Съвременните изследвания се основават именно върху работата на тези автори и представляват предимно “eкскурс”[8] върху отделни епизоди – Ломбардската лига срещу ФридрихII, възникването на просешките ордени, покаятелните движения – Алелуя и Флагелантите, йоахимизма и апокалиптичните тенденции. Салимбене пише за своето време, за събитията, които е видял и хората, които е познавал, мемоарните описания са преобладаващи в хрониката и стигат почти до художествена изобразителност, правейки от всеки негов разказ интересен предмет на изследване[9].

Изключително задълбочена и все още актуална е монографията на П. Бицили „Салимбене. Очерки итальянской жизни XIII века” (Одесса, 1916г.), която представлява не само изследване на светоусещането и стила на францисканския монах, но също „тънко и ярко описание на жизнените тенденции на епохата”[10]. Проф. Бицили разглежда хрониката най-вече като източник за изучаване личността на Салимбене[II] и него самият като представител на определен културен период[11]. Изследвайки духовната индивидуалност на един „среден човек”, „носител на религиозния фонд”[12], П. Бицили се стреми да опише религиозно-обществените движения през XIII век в Италия и новопоявилата се сила на общественото мнение предварваща индивидуализма на Ренесанса и Новото време. „Националното чувство и националното самосъзнание, откриващи се при Салимбене възникват в Италия най-вече при хора от неговата среда – светската и монашеската интелигенция. Данте е принадлежал към тази смесена и не напълно определена категория. Оттам много точки на съприкосновение със Салимбене”[13]. Виторио Чиан съпоставя оценките за определени личности в „Божествена комедия” на Данте и същите при Салимбене, повдигайки въпроса не е ли Салимбене един от източниците за Данте?[14] П. Бицили развива тази тема анализирайки приликите и възможността за определена зависимост между тях. Според него става дума за съвпадение във възгледите им, имащо за основа общия идеен фонд[15] – „Наличието на такъв общ идеен фонд е важен резултат от културното развитие на XIII век. За пръв път по това време възниква в романска Европа тази нова и неуловима сила, която ние с право можем да наречем обществено мнение. Признавайки съществуването на тази сила ние сме длъжни да признаем и съществуването на нейния носител – обществото…От този общ идеен фонд, от който черпят и пармският минорит и флорентинският изгнанник, една идея заема изключително по своето значение място, – идеята за единна Италия, общото италианско отечество. Данте изцяло я е усвоил. При Салимбене, с половин век по възрастен от Данте, тя се намира все още в зародиш. Именно за това е интересна съпоставката между тези хора…Хрониката на Салимбене се оказва превъзходен антиципируем коментар към „Божествена комедия”, превъзхождащ всички коментари написани ad hoc и post factum[16].

Салимбене пише своето съчинение бавно (1282-1287) и на части, допускайки много анахронизми. При пръв прочит неговата хроника прави впечатление със своята безпорядъчност. Авторът прескача от един предмет на друг като че ли без всякакво основание, връщайки се после към първоначалния разказ, но само, за да го остави и заговори за нещо ново[17]. В предговора към хрониката Шмайдлер я определя така: „тя е голяма и изобилна и не е нито универсална хроника, нито регионална или епископска, нито история или морален трактат, а някакво неразделимо съчетание от всички тези характеристики. Салимбене пише най-вече по свое мнение (ex suo ingenio – ама в случая чак ‘дарба’ – 😉 ) за събитията и деянията на своето време, които е видял или за които е чул, както и за много, незасягащи историята, теми – такива са мълвата, басните, песните и други подобни”[18]. Отначало изглежда, че хрониката е писана без никакъв план[III]. Разказвайки Салимбене често си спомня за нещо, по асоциация, което съвсем не засяга повествованието, но което го увлича. Това е характерният прийом за разпределение на материала. Хронологичната канава, за чиято основа са използвани хрониките на Сикхард Кремонски (до 1212г.) и Алберто Милиоли (Liber de Temporibus), е нарушена от множество прибавки[19] (цитати от Библията и морални exempla[IV]) в полза на прагматическата схема. Всички отстъпления в хрониката са организирани по начин, позволяващ тя да бъде приравнена със сборник от проповеди, които се разгръщат върху действително случили се събития и придобиват по този начин допълнителна убедителност. Бицили обяснява единството на прагматичната схема с йоахимитската тема в нея – пророчествата за Фридрих и светите хора (братята минорити и проповедници) които ще обновят света[V]: „В какво се състои вътрешното единство? В тази мисъл която е формулирана в своего-рода общото заключение на стр.439: времето на Фридрих е било времето на последните гонения на църквата на праведниците, пророчеството на Йоахим се е сбъднало. Наистина Фридрих не бил Антихристът, както се надявал Салимбене, но той бил предтеча на Антихриста. Неговата смърт знаменува края на земното царстване на империята[20]… ако Салимбене не беше толкова безпорядъчен писател и излагаше последователно своите възгледи, то лесно би могла да се открие една проста мисъл преминаваща през цялата хроника: Църквата, градът Божий на земята, досега се основаваше на империята. Сега е настъпил нейният край. Империята е въстанала против Църквата, станала е оръдие на дявола, посяла е ненавист и раздор между хората. Църквата трябва да се откаже от империята, а единствената опора на църквата трябва да станат нищенстващите ордени”[21]. Наистина според учението на Йоахим Флорски империята и църквата в този им вид не се явяват последна форма на съществуване на човешкото общество. Те са принудителни организации и с настъпването на третия статус, ще се появи новият монашески строй, а светът ще се обърне на един манастир без ограда. За особената харизма на новите ордени Салимбене говори на стр.443: „както в Стария завет са пратени от Господ пророци, така в наши дни, Той е изпратил религиозни хора, които да се молят за мир в църквата и републиката, което е империята. Специално за това са дадени ордените на братята минорити и проповедници, за които Бог казва (Иеремия 3; 15): ” Ще ви дам пастири, които са ми по сърце, които ще ви пасат със знание и учение”. В смисъла, който Салимбене влага, Империята губи значението си на светска власт и се отъждествява с обществото и църквата. Нейната световната ценност се състои именно в това, че тя със своя меч помага на „войнстващата църква” да „върне” в своето лоно упорстващите. Но в царството на Св. Дух – царството на свободата – няма да има отцепници за това империята става излишна. Хрониката на Салимбене е един от най-важните източници за йоахимизма като алтернатива на радикалните йоахимитски течения – сектата на апостолическите братя, Долчино, Герардо Сегалели, Пиер Жан Оливи. Салимбене, който е един от първите йоахимити и е свидетел на възникването на споменатата секта през 1260г., ги нарича фалшификатори на учението на Йоахим и хора достойни за смях. Той лично познава най-изявените от тях – Герардино от Борго-сан-Донино и Герардо Сегалели. Ето накратко техните и на Йоахим възгледи: В Concordia Йоахим разсъждава така: „Ние знаем, както на основание на авторитетите на светите отци, така и на основанието на очевидните свидетелства на делата, че съществуват три състояния на света, макар светът да е един, както и съществуват три съсловия на избраните, макар да е един народът божий. Първата от тези фази на човечеството е на женещите се, втората на клира, третата на монасите. Първото царство е под закона на Бога-Отец – царството на обрезанието, второто, под закона на Бога-Син – царството на разпятието и кръста, третото под закона на Св.Дух – ще бъде царството на мира. През третото царство, казва Йоахим, целия свят ще се превърне в един манастир без ограда и то ще бъде царството на свободата. Тези три царства съответстват на трите завета – на стария и новия завет и на завета на св.Дух, който изхожда от двата и който е духовен[22]. Приятеля на Салимбене Герардино от Борго-сан-Донино е първият, придал революционен смисъл на това учение[23]. През 1254г. той пише книгата си „Въведение във вечното Евангелие”, чието публикуване води до конфликт във францисканския орден, сваляне на генералния министър Йоан Пармски и разпръскване на групата йоахимити, към която принадлежал и Салимбене[24]. Книгата на Герардино не е запазена, в осъдителния протокол на комисията от Анани[25] се привеждат 7-грешки: 1) Учението на Йоахим се разглежда като самото „Вечно Евангелие”, което ще замени Стария и Новия завет 2) Вярвал, че евангелието на Христа не е евангелието на божието царство и не образува основа на църквата. 3) Новият завет ще се прекрати, както е прекратил своите функции Старият. 4) Новият завет ще важи още 6 години до 1260г. 5) Римската църква е вавилонската блудница. 6) Безсмислено е да се съблюдават тайнствата и на тях трябва да се гледа като на символи и загадки и т.н. Явно е, че тези възгледи противоречат директно на учението на Йоахим, макар и да изхождат от постановката за третия статус – особено на местата за Завета на Светия Дух, който се отъждествява с духовния смисъл на двата и е произлизащ от двата други завета. Все пак те явно са били споделяни от много хора при това не само от простите, но и от знатните, и то от привържениците на партията на императора[VI]. Другите крайни йоахимити, към които Салимбене взема отношение, са от сектата апостолическите братя на Герардо Сегалели възникнала през1260г.[VII] Коментарът му към това движение е преразказан от Еко в „Името на розата”[26]: „През 1260г. В Парма се появи някой си Герардо Сегалели, човек с нисък произход, съвършено необразован и неразвит. За да подражава буквално на Христа, той се подложи на обрязване, раздаде имуществото си на скитници, пусна си коса и брада, облече се с бял плащ, препаса се с връв и си обу сандали. В този си вид той ходеше из улиците на Парма и викаше: „Покаятелствувайте се!” като не знаеше правилно да каже „покайте се!”(стр.255-256). Разказвайки за възникването на сектата на „Апостолическите братя”, Салимбене съпоставя всяка стъпка на Сегалели със Светото Писание и така го критикува. Той раздаде имането си на безделници и комарджии, а е казано (2 Коринт.9; 9) „пръсна раздаде на сиромаси”. Обрязъл се, а е казано: (Галат. 5; 2, 3) Аз Павел ви казвам: Ако се обрязвате Христос нищо няма да ви ползва. Свидетелствам пак, че който се обрязва, е длъжен да изпълни целия закон” – което Герардо не направил, защото спял с жени и т.н. Салимбене критикува тази секта като състояща се не от свети люде, а от хулителите олицетворяващи лъжепророците на последните времена – „общността на тези скитници, свинари, глупаци и простолюдие, които се зоват апостоли „но не са, а са от синагогата на Сатаната…”(Апок. 2: 9)” (стр.256). В Сравнение с тях Салимбене подчертава образоваността и легитимираността на своя орден пред папата, с което показва, че йоахимизма не води непременно до бунтовни настроения и ерес. Този разказ, приличащ по скоро на клюка отколкото на съдържателна критика разкрива йоахимитския подход на Салимбене да обяснява чрез фигури от Св.Писание събитията и деянията на хората (в случая фигурата на „лъжепророците”- сектата на апостолиците, се противопоставя на праведните проповедници Илия и Енох – францисканския и доминиканския орден). Той посочва именно тези еретици като една от причините да не се вярва на абат Йоахим: „Не му вярват заради тези, които искали да научат точните срокове но абат Йоахим съвсем не е установил някаква определена граница, както им се струва на някои, a въвежда много, казвайки: Може Бог да открие по-ясно своите тайни и ще видят тези, които ще бъдат живи тогава”(стр.239). Учението на Йоахим за трите статуса на света става „модерно” в средите на доминиканския и францисканския орден още при самото им възникване и е израз на апокалиптичните мечтания на някои от братята, но далеч не на всички. Не толкова теологичната основа на това учение, в което от отношенията в Св. Троица се извеждат трите статуса на света, разделени на 42 поколения (оттам 1260г. се явява началото на третия статус), колкото една друга мисъл на Йоахим впечатлява братята, a именно: „Личностите от единия и от другия завет могат да се разглеждат по сходни за тях черти, също така град с град, народ с народ, съсловие със съсловие, война с война, макар и да не могат да бъдат отъждествени те се съгласуват, понеже имат тясна връзка и общ смисъл, макар че едното се отнася към духа другото към плътта”[27]. Тази мисъл е в основата и на нарасналото количество на пророчествата posteventum (след случилото се) през XIIIв. в Италия, с каквито изобилства хрониката на Салимбене (срв. по-долу в текста – „легендата за последния император”). Така за някое събитие се намира неговата фигура по прилики със сюжета от Св. Писание и от станалото се прави извод за това, което предстои. По този начин йоахимизмът помага на Салимбене да стане историк дава общата му идея и осмисля за него случайността на всекидневното[28]. Той смята абата на Фиоре за дарен с пророчески дух в тайните на Писанието и използва методът му за съгласуване на Стария и Новия завет като инструмент за разгадаване тайната на случващото се в последните времена. За Салимбене апокалиптичния дух e не просто мечтание, понеже тайната на последните времена не е абсолютно отвъдна, тя е частично разкрита под формата на символи в пророчествата: първостепенно в Св. Писание от старозаветните пророци и апостолите в Новия завет, на второ място от дарените с пророчески дух светци и учители на църквата, и на трето място от благочестиви християни или езически пророци, каквито се явяват Сибила и Мерлин-Англичанина.

Навсякъде в хрониката на името на Йоахим се свързва с тези на Сибила, Мерлин и Методий Патарски и следва като коментар към по-висшия авторитет на Исайа, Даниил и Йоан (срв. Index. M.G.H. T-32 ). Самият Салимбене, макар и убеден йоахимит казва: „след като умря Фридрих и изтече 1260г., аз съвсем оставих това учение и не съм предразположен да вярвам, преди да видя” (стр.302-303), което поставя въпроса за статуса на йоахимизма в хрониката. Бицили пише: „Салимбене осъзнава през 1250г., когато умира Фридрих, неправилността на своето първоначално разбиране на йоахимитските „пророчества”…тогава той силно се отдръпва от своята вяра в учението на Йоахим. Впоследствие през 80-те години отново се появяват йоахимитски надежди и Салимбене се връща към предишното си увлечение, но вече не със същата страст”[29]. Противоречивото отношение на Салимбене съвсем не „снема” тезата на Бицили, че единството на хрониката и прагматичната схема, по която работи францисканеца, са основани на концепцията за трите статуса, но може да се потърси и една по универсална схема, акцентираща върху необходимостта от мир в обществото, за спасителната функция на църквата – идеята за „Божий мир”[VIII] – изказана наистина в духа на йоахимитските очаквания. Цялата хроника разказва за междуособиците, разкъсващи Италия, а моралните коментари критикуват порочността на властниците, които не се стремят към мир а „разрушават цялата земя със своите разногласия и войни” (стр.31). Специалната функция на новите ордени, към които и той – брат Салимбене принадлежи е именно да удържат мира, поради което той постоянно се връща към спомените си за създаването на тези ордени и деятелността на братята по времето на Алелуя.

Движението „Алелуя” от 1233г., завършило с установяването на „Божий мир” е тема сама по себе си интересна и все още неизследвана. Разказът за него (стр.29-95) заема твърде важно място в хрониката. Критикувайки Фридрих II (стр.165-254) и италианските градове (362-до края на хрониката) за това, че водят непрекъснати войни, Салимбене постоянно се връща към движението, разказвайки за неговата миротворческа дейност. Другите две теми: Книга за прелатите (стр.95-165) и Трактат за апостолическия орден на Герардо Сегалели също биват обсъждани от гледна точка на движението Алелуя, водачите на което са сочени като пример за прелати и като проповедниците на последните времена – префигурираните Илия и Енох. Идеята за „Божий мир” в нейния йоахимитски вариант разкрива хрониката на Салимбене в една двойна перспектива: 1) имплицитно: единството на темите в нея се основава на апология на миротворците и критика на рушителите на мира, поради необходимостта от установяване на „Божий Мир”- който ще е третия статус на света 2) експлицитно: хрониката е част от идеологията, разгърнала се около политическите борби между гвелфи и гибелини, за това кой е носител на гражданския мир, а заедно с това и на властта – папата или императора (Легендите за Фридрих II – Последният император и Фридрих II – Антихристът). Емблематичният текст за анализиране на понятието Божий Мир („Pax Dei” или „Treuga Dei”) е „Послание за Божият мир” на Ивон епископ на Шартр от 1041г., повторено на събора в Клермон от 1095г., предшестващ 1-кръстоносен поход. Този текст се запазва и по-късно при папа Александър III и папа Григорий IX, съвременник на „Алелуя”. Ето извадка: ”Знайте братя, ако вярвате в достигането на небесния Йерусалим, че за този дар вие сте длъжни да съхранявате мира, и да държите далеч от вас бича на раздора. Христос идвайки в света, му е открил учението на мира в песнопението на ангелите: „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение”(Лука 2;14, 19;38), Христос готвейки се да си отиде от света и да се върне на небето е съветвал учениците така: „Моят мир ви давам, моят мир ви оставям” (Ев. от Йоан 14;27), пришествието на Христа е имало за цел не само да примири небето със земята, но и да установи мир на земята, за да могат хората да се съединят като едно тяло в Христа в единението на вярата.” [30]. Към този текст следват поне две интерпретации: 1) Франко Кардини[31] говори за семантичната връзка между pax и pactum – примирието между небето и земята, характериризиращо според него старозаветния мир, не иманентния „хоризонтален” мир, а „вертикалния” мир между Господ и неговия народ Израил. Тази фигура е приложима и към евангелския мир с думите на Христос: „Не мир дойдох да донеса а меч”(Мат.10;34). И евангелският мир не изключва военни действия, докато църквата от воюваща не стане тържествуваща – война против еретиците и неверниците. Евангелският мир, както и старозаветния, се отнася за самото християнско общество, но евангелският (за разлика от старозаветния) 15):” И мир Божий да цари в сърцата ви, към него и сте призвани в едно тяло”. Оттук са и големите критики към двете власти – „свещенството и империума”, които субординирани или не, като глава на това единно тяло, трябва да донесат мир в този свят, вечен покой и спасение за душите в отвъдния. Важен щрих към това е разгърнатата в „За града Божий” на Августин идея, че мирът е неосъществим в този свят. Той разграничава мирът земен – към който хората се стремят дори и чрез война – и мирът истинен, който е мирът на Царството Божие. Истинска справедливост няма никъде – казва Августин – освен в онази република основател и управник на която е Христос, така че трябва да отречем, че тя е народно дело. Но може би това название е употребено в един друг смисъл – истинска справедливост съществува само в онзи град, за който Светото Писание говори: Славни работи се разнасят за тебе Граде Божий! (Пс. 86; 3). С този акцент темата за мира се фиксира в следното измерение: мир в този свят, доколкото е възможно, за да получим дара на вечния мир. 2) Идеята на Йоахим Флорски за трети статус на света, който ще бъде царството на мира под закона на Светия Дух, променя тази позиция и дава ново измерение. За неговите последователи, какъвто е Салимбене, Божието царство на земята напълно ще се реализира в последните времена преди пришествието на Антихриста, и светът ще заприлича по думите му на един голям манастир без ограда. От тези интерпретации произлиза трета и тя е в основата на апокалиптичните пророчества за последния император и Антихриста. Последния император в края на времената ще обедини под меча си всички народи, ще победи народите на Гог и Магог, по негово време ще настъпи всеобщо благоденствие и мир, той ще отиде на Елеонската планина, ще сложи короната си на сухо дърво, връщайки по този начин властта на истинския Цар – Христос, след това ще Дойде страшния съд. Тези пророчества възхождат към видението на Даниил и пророчеството за четирите царства, от които, след коментара на св. Иполит Римски, последното се оказва римската империя – Pax romana – която трябва да се запази до последните времена. вече с необходимостта не само от мир с Бога, но и мир в самото общество, което обединено в църквата, която е Corpus misticum Christi – наистина представлява едно тяло, такова е напътствието на ап. Павел към Колосяни (3;

Ако последния император е носител на мира, наследник на Давид, нов Константин Велики (или самият Константин Велики – в легендата за скрилия се император) то другата апокалиптична фигура-Антихриста се явява рушителя на мира и гонителя на християните. Той е от Дановото коляно, тъй като Дан е характеризиран като змията, изкушила Адам и Ева, „човекът на греха и символ на погибелта”, както казва ап. Петър (2 послание до Солунтяни – 2; 9). В Ев. от Матей гл.24, където се говори за „мерзостта на запустението” привеждано от някои коментатори като „мерзостта на опустошението”, Христос предсказва на апостолите появата на лъжехристи и лъжепророци, които ще донесат със себе си войни и ще въстане народ против народ, царство против царство. От подобна позиция Салимбене вижда Антихриста в лицето на Фридрих II, който: „ беше пагубен и проклет човек, схизматик, еретик и епикуреец, и разврати цялата земя, понеже в Италия пося разделение и вражди” (стр.35), по същия начин и Лактанций виждал обобщения образ на Антихриста в лицето на Нерон. Общо в тези щрихи може да се види генералната идея за Божий мир – Pax Dei:[IX] е евангелският закон за християнското общество, символизиран от целувката на мира в литургичния цикъл, и всички християни, които са братя во Христа се поздравяват с „мир вам” или pax vobiscum.

Движението Алелуя завършва с установяване на „Божий мир” като локално примирие между враждуващите градове, но се приживява от Салимбене като начало на Третия статус, в който войнстващата църква (ecclesia millitans) ще стане тържествуваща (ecclesia triumphans). То се появява, когато цяла Италия е разкъсвана от граждански войни, император Фридрих е отлъчен, а самият той не приема папата: войни се водят от една страна вътре в градовете между партиите на папата и императора, от друга между самите градове, оспорващи си земи и пазар, от трета между аристократите, т.е. между замък и замък, но също и между градовете и замъците, т.е. между аристократите и обединяващите се в цехове граждани, които изискват властта за себе си. Към това трябва да се добави особената форма на управление на градовете – законодателната власт е представена от кмет или подест, който обаче се избира от друг град, докато изпълнителната представлява сенат, избиран от самия град. В тази обстановка през 1233г. по празника на св. Лаврентий, когато традиционно се установява Божий мир, се появява Алелуя: както предава Салимбене “времето на мир и покой, и сложено настрана войнско оръжие, на приятелство и радост, веселие и ликуване, игри и тържества. Във всички градове на Италия се появи това Свещенодействие (devotio). И видях как в моят град Парма всяка община (vicinia) желаеше да има червено знаме за удобство на тържествената процесия, която извършваха и на знамето да бъде изобразен нейният свят покровител или закрилник мъченик. По този начин преминаваха от вилите към градовете с червени знамена и със своите дружини мъже и жени, момчета и момичета, за да чуят проповедите и да се радват в Господ; и пееха “това е божий глас, а не човешки“. Вечер, сутрин и по обяд всички се събираха на проповед и преминаваха през градовете, установявайки се в църквите и по площадите, и протягаха ръце към Бог в негова хвала и благословение вовеки”(стр.70). Водачи на това движение, изобразено почти като литургия и в останалите извори, били братя от ордена на доминиканците и францисканците, които чрез една хитрост си добили славата на чудотворци. Салимбене разказва: По времето на споменатото Свещенодействие тези празнични проповедници понякога се събираха на някое място и се уговаряха за своите проповеди, тоест за мястото, деня, часа и темата. И казваха един на друг: “Придържай се към това за което се уговорихме“. И безпогрешно правеха това, за което се бяха разбрали. И тъй, стоеше брат Герардо, както видях с очите си, на Площада в Парма или другаде, където пожелаеше; на дървен подиум построен заради проповедта, и пред очакването на хората той слагаше на главата си качулката като че ли, за да размисли за Бог. После, след дълго очакване, сваляше качулката си и говореше на удивения народ Апок. I (10): “Бях аз в Духа в деня Господен“ и слушах възлюбения наш брат Йоан от Виченца, който проповядваше в Болоня на крайбрежните камъни на река Рено; и голямо множество хора имаше пред себе си, и ето каква беше неговата проповед: (Пс.32; 12) “Блажен е народа, чийто Господ е Бог, и племето което си е той избрал за сънаследие“. Същото говореше за брат Якобино и онзи говореше същото за него. Присъстващите се удивляваха и подтиквани от любопитство изпращаха вестоносци, за да научат и разкажат каква е истината. И като откриваха, че е вярно, те се учудваха безмерно и изоставяйки светските си дела, постъпваха в ордена на братята Проповедници и на братята Минорити”. Основно, дейността на проповедниците била насочена кьм примирие на враждуващите градове и на враждуващите в градовете партии. Проповедниците успяват да представят пред воюващите “Божий мир” и войните стихват за няколко месеца, а самите братя биват избрани за подести от жителите на градовете: Йоан от Виченца става подест на Виченца и Верона, а статутите на Тревизо, Бреша, Мантуа, Виченца и Верона му били дадени да ги коригира както намери за добре[32]. Герардо от Модена става подест на Модена, а Якобино от Реджио става подест на Реджио. Йоан от Виченца дори изисква за себе си титлата дук и херцог на Верона и Виченца и това му било дадено от народа. Пак той извършва канонизацията на св. Доминик по време на движението “Алелуя” и освен това действа заедно с инквизитора Петър Мартир от Венеция против еретиците. На 20 май 1233г. папа Грегорий IX се обръща в була към доминиканския приор на Ломбардия, където действали най-способните проповедници – както се казва – за да се установи от тях съдопроизводство с помощта на светската власт, в това изследователите виждат една от първите прояви на инквизицията. Йоан коригирал и регулата на рицарската общност Milles Jesu Christi, превръщайки я в първия терциарски орден на Доминиканците. На 28 август 1233г. в Паквара, на няколко мили от Верона, се събират по поръка на Йоан от Виченца: патриарха на Аквилея, епископите на Верона, Бреша, Мантуа, Болоня, Модена, Реджио, Тревизо и Падуа, духовенство, клир, нищенстващи монаси, сеньорите Ецелино де Романо, де Камино, населението на Бреша, Мантуа, Верона, Виченца, Падуа и Тревизо. Много народ идва от Венеция, Фелетро, Беллуно, Ферара, Болоня, Модена, Реджио и Парма. Пред тях на дървен подиум (като старозаветен пророк) Йоан от Виченца произнася проповед на тема: “Мир ви оставям, моят мир ви давам” и изисква сключването на примирие между градовете, което и станало. За няколко месеца водачите на Алелуя стават най-влиятелните хора в Италия, макар папата и императора да водят по това време война за италианските градове. Салимбене многократно се връща в спомените си към проповедниците от времето на Алилуя виждайки в тяхно лице изпълнение на пророчествата на Йоахим за новия монашески строй. Самият той, бивайки проповедник се стреми да им подражава, което личи на много места в хрониката, където разказите са подредени под формата на проповед (12-те грехове на на Фридрих, 12-те нещастия на Фридрих, 12-те недостатъка на Илия от Котрон и т.н.).

Миноритът предава по интересен начин апокалиптичните пророчества на PseudoJoachim за Фридрих II, с което се вписва в цикъла интерполации на легендата за последния император. За анализа на апокалиптичните пророчества от този цикъл е нужно едно много по-обемно изложение, за това ще се спра само на общото място за мира, който трябва да донесе последния цар и разрушението на мира т.е. войната, която трябва да донесе Антихриста. Тези пророчества основно произлизат 1) от книга на пророк Даниил – темата за четирите царства, последното от които ще бъде Римската империя, според коментара на св.Иполит Римски, оттук по късно произлиза идеята за translatio imperii от един народ към друг, и последния цар, който ще победи народите на Гог и Магог, за да установи мир преди появата на Антихриста. В кн. на Даниил, Антихристът е представен като северния цар хулител и войнолюбец, когото княз Михаил ще убие. Византийската легенда за последния император Михаил или Константин се опира именно на това място[33]. Също и Салимбене, който счита, че Антихристът ще е именно северния цар – т.е. от Германия – значи Фридрих. 2) Разбира се, пророчествата основно произлизат и от Откровението на Йоан[X]. Свързавайки образа на северния цар със звяра от Апокалипсиса, Салимбене вярва, че това е Фридрих II и че за него е казаното: „Звярът, който ти видя беше и го няма, и ще излезе от бездната и ще загине, и ония земни жители, чиито имена не са вписани в книгата на живота ще се почудят, като видят, че звярът беше и го няма, макар че съществува.” (Откр.17; 9). Това място Салимбене свързва с пророчеството на Сибила, която казвала: ще се пее сред хората: Жив е и не е жив! Ето защо той вярва, че умрелия през 1251г. император ще се върне, за да довърши пъкленото си дело, и ще видят онези, които бъдат живи тогава[XI]. Апокалиптичните пророчества, освен към Св.Писание възхождат към пророчествата на Сибила, Псевдо-Методий Патарски, Лъв Мъдри[34] и т.н, които пророкуват за царете на последните времена. На тях е основан и текстът на Адсон от Монтие-ан-Дер, който има най-голяма рецепция: ”Както е според стиховете на Сибилата ще се появи цар на име К., който ще е цар на римляните и на цялата империя, и ще е едър на ръст, прекрасен наглед, с ясен лик и съразмерни членове, ще има голяма плодовитост и земята ще роди плодовете си, тъй че крина пшеница, модий вино или масло ще се продава за един само денарий. Тогава от север ще се надигнат долните люде, дето цар Александър бе заключил в Гог и Магог. Това са поданиците на двайсет и двете царства, чиито брой е като морски пясък. Като чуе за тях римския император ще събере войска и ще ги победи, след което ще ги преследва и погуби. Пред очите му винаги ще стои предсказанието на Светото писание: че римския император ще надвие всякое земно царство. Ще опустоши той всички острови и градове, ще разруши всички храмове и идоли, ще покръсти всички езичници и над всички храмове ще издигне христовия кръст: тогава и юдеите ще се обърнат към Господа. В негови дни Иуда ще се спаси, а Израил ще живее безопасно” (Иерем. 23:6). Като се изпълняват дванадесет лета от неговото царуване, ще дойде в Ерусалим и там, както беше казано, снемайки диадемата си, ще остави християнското царство на Бога Отец и Синът Му Иисус Христос и ще бъде погребан със слава[35]. Варианти на тази легенда могат да се намерят в апокрифните: Видение Даниилово, Тълкувание Даниилово, в хрониките на Матей от Уенсминстър, Готфрид от Витербо и други[36]. Има Византийски варианти, в които името на последния император е Константин, Михаил или Лъв. В латинските текстове последния император носи името Карл, Константин, Фридрих.

При всички случаи той носи мир – pax et regnum, christianorum usque ad tempus antichristi, побеждава агаряните, русите бради, Гог и Магог, народите на змийската порта, отива в Рим, където намира корона и плащеница и много злато, скътано в глинени гърнета, или под медно гумно. След това оставя короната си и меча си на сухо дърво, на кръстното дърво, на Голгота, или на Елеонската планина. После идва Антихриста. В накои от тези легенди, както в Методиевото откровение и пророчеството на Лъв Мъдри, последния император е представен като възвръщащия се император – чакания избавител, когото хората считали за мъртъв и който ще се върне, който е умрял телом, но е жив духом. Както Салимбене чака връщането на Фридрих-Антихриста, на същото основание привържениците на партията на императора очаквали последния цар. Йоан от Винтертур свидетелства: „Хората говорели че Фридрих ще се върне и ще си възвърне върховенството в империята, и че това е по Божия повеля и не може да се промени. Фридрих на жените и момичетата, които имат беден брак ще даде богати мъже и обратно, дъщерите обезчестени в мирското ще омъжи, монасите ще ожени, на ограбените ще върне имуществото и на всички ще въздаде справедливост; на клириците и монасите ще отмъсти жестоко, понеже са омърсили своите корони и тонзури, като прасета; поповете от земята ще изгони. След това ще се отправи с голяма войска отвъд морето и ще сложи своето императорско достойнство на Маслиновата планина или на сухо дърво, защото той се е скрил, напуснал е Европа и живее със своите ближни отвъд морето, понеже звездобройците (Михаел Скот б.м.- Г.П.) му предсказали, че ще му се случи голямо нещастие, ако остане. Хората вярвали, че Фридрих е жив и се е скрил при презвитер Йоан[37], с когото отдавна водел кореспонденция, и че презвитерът му е подарил свещения граал, както и пръстен с камък невидимка. Ето защо Фридрих обикаля невидим своите владения, очаквайки да дойде неговото време. Това обяснява голямото вълнение на хората, когато от време на време се появявал по някой псевдо-Фридрих. Салимбене разказва за 1284г.: В същата година се появи Фридрих II, който беше император и заживя в Германия, и го съпровождаха голям брой немци, на които той със щедра ръка плащаше. Това множество бързо разгласи новината, заради което Ломбардските градове веднага изпратиха специални пратеници да видят и разберат дали е така или не е. Йоахимитите повярваха, че това е възможно, понеже Сибила казва: тайна е кога ще бъде неговата смърт, и ще се пее сред народа жив е и не е жив. И Мерлин казва за него:две по петдесет бавно ще изтекат”. Което йоахимитите интерпретират: 2 по 50 прави 100, сто са годините. Обаче нищо не стана. С течение на времето се оказа, че този е някакъв прахосник и лъжец, който подражавал за собствена полза и за нищо се били събрали хората.

Йоахимитските надежди за настъпване на третия статус на света, който ще е под закона на мира и ще прекрати войните и нещастията владеят ума на Салимбене. Дори когато някое пророчество (както това за 1260г. или за Фридрих II Aнтихриста) не се осъществи, това не отменя принципната убеденост, че е близо това време, понеже така свидетелства Св. Писание. Заради своя маниер да морализаторства, като сравнява фигури от Писанието с реални събития и лица, Салимбене би могъл да бъде упрекван в лековерие или пристрастност. Правейки мемоарни описания той често си служи със слухове и сплетни и съобщава понякога явни нелепости. Но тъкмо това задава историческата перспектива в неговите разкази, понеже „Салимбене не е историк в истинския смисъл, а мемоарист, пищеш за съвременността, а не за миналото. Кой от нас е в състояние да пише за нашето време, изцяло отделяйки се от доверието си например към вестници и журналистически статии?!”[38]. В оценката за своите съвременници францисканеца си служи най вече с трафарети за добродетелите (curialis, liberalis, largus и противоположните rusticitas, avaritia) но в характеристики на отделни личности се проявява неговия стремеж към индивидуализиране[XII]. Анализирайки значението на хрониката като източник за историята на ранното францисканство, Бицилли сравнява Салимбене с Анджело Кларено, на чиято Historia Tribulationum се основават изследванията върху йоахимизма и партиите в ордена. Той доказва много по-важното значение, което имат свидетелствата на съвременника на събитията – Салимбене, отколкото тези на пристрастния Кларено: „Не само за времето на Салимбене – но и по–късно, за партии в ордена може да се говори само условно. Не трябва да отрицаваме значението на спора за двете страни в него – спиритуали и конвентуали – но аз утвърждавам, че за ордена, за францисканската маса този спор няма толкова важно значение, каквото са му преписвали неговите ревнители. За нито един от своите приятели Салимбене не споменава към коя партия той принадлежи, макар, когато хваща перото спора да е в разгара си, един за него е curialis (благороден) друг rusticus (простак), един litteratus (образован) друг simplex (неук). – в много от случаите с това се изчерпват неговите определения. На такива атоми – човешки единици – индивидуалности, които се изчерпват с тези признаци, с които те са влезли в ордена, се разпада францисканската маса. Именно в това се състои разнообразието на францисканството, че в него се обединяват всички тези разноцветни елементи – учени и невежи, знатни хора и селяни. Францисканството е проникнало във всички слоеве на средновековното общество, но не е преработило захванатите от него частици, а им е предоставило пълна свобода да обменят между себе си присъщите им свойства и особености”[39]. Именно в това се състои ценността на хрониката на Салимбене – в описанието на тези „разноцветни елементи” на обществения живот през XIII век. Ето защо хрониката е така пъстра по своя състав и касае толкова много предмети. Нейният автор е преживял такъв разнообразен живот, срещал се е с толкова много хора от различни обществени кръгове, че за анализа на темите в нея отклоняването в определени екскурси е неизбежно.



[I] Петър Бицили е роден в Одеса на 13 октомври 1879г. През 1904г. завършва Историко-филологическия факултет на Новорусийския университет; 1910г. е одобрен за приват-доцент там. Като медиевист работи съвместно с Л. Карсавин и О. Добиаш-Рождественска под ръководството на И. Гревс. Преподава история на Западна Европа в Одеските висши женски курсове и специализира във Франция и Италия. През 1917г, защитава в Петроградския университет своята дисертация „Салимбене. Очерки итальянской жизни XIII века” и бива избран за доцент в Новорусийския университет. В края на октомврийската революция (1920г.) заедно със семейството си емигрира в Сърбия, където до 1923 преподава всеобща история в университет в Скопие. От м. януари 1924 е избран за завеждащ катедрата по нова и най-нова история на Софийския университет. През 1948г. след изтичане срока на договора му е освободен без право на пенсия. Умира на 25 август 1953г. и е погребан в София. Творчеството на Бицили наброява няколко самостоятелни книги, повече от 30 отделни изследвания и над двеста ататии, рецензии и публикации. Вж. Галчева, Т. Предговор. – В: Бицилли, П.М. Избранное. Т.1.Ц.,1993; Делчев,К. Предговор. – В: Бицили, П.М. Малки Творби.С.,2003

[II] Биографията на Салимбене можем да съставим само ако се доверим на неговата „автобиография”. Той е роден през 1221г. в г. Парма, в стар аристократичен род, а рожденото му име е Омнебоно. Баща му Гвидо е член на градския съвет и рицар от свитата на Балдуин Фландърски. Майка му Инмелде е от знатния род Касио. Повечето му роднини са знатни хора, предимно юристи. От малък изучава седемте свободни изкуства и на 16 години влиза в ордена на Миноритите, където получава името Салимбене (Скок-в-доброто). Има възможност да продължи образованието си в Париж, но вместо това той използва времето си, за да скита из различни градове на Италия и Франция, увлечен от апокалиптичните пророчества и числовите спекулации на йоахимитите. Така се запознава с много известни хора, за които разказва в многобройните мемоарни описания. През 1248г. получава право да проповядва от папа Инокентий IV и до края на живота живее като пътуващ проповедник. Не е известна годината на смъртта му вероятно 1288г.

[III] Планът, който Холдер-Еггер и Шмайдлер съставят на хрониката, е следният: „Стр.1-29 Салимбене използва най-вече хрониката на Сикхард. Тази част е почти без прибавки с изключение на стр.20, когато във връзка с казаното за папа Инокентий III се споменава появата на двата нови ордена – братята минорити и проповедници – и пророчествата на Йоахим за тях (това е една от основните теми, които са предварително планирани от Салимбене). Добавката нарушава хронологичния порядък, което се случва по идентичен начин по-нататък. От стр.22-187 Универсална история от „Liber de temporibus” на Алберто Милиоли (нотариус от Реджина). Авторът предава разкази за своята младост, спомени за деянията на проповедниците по времето на покаятелното движение Алелуя и „Книга за Прелатите” – самостоятелен трактат вмъкнат допълнително в хрониката. Стр.187-254 разказва за своите пътувания през Франция и Италия и познанствата си с йоахимитите. Стр.254-294 трактат за Герардо Сегалели и апостолическия орден. Голяма част от хрониката заема 1250г. когато император Фридрих II умира (стр. 333-444). Първо говори за нещастията на император Фридрих II и пророчествата за него – стр. 341-354, за предсказанията на пророците за своето време и за предсказанията за бъдещето – стр.359-362, след това за тираните подтискащи италианските градове – 362-381, после вмъква за легатите на римската курия – стр.383-438, за Филип aрхиепископ на Равена – 393-402. Стр.402-429 следват дълги дискусии за светските клирици и братята минорити. Едва сега на стр.438 завършва за господството на Фридрих. За абат Йоахим и някои други – стр.439-444. Стр.444-506 (годините 1251-1280) много различни истории прикачени една към друга следвайки най-вече Liber de Temporibus. В периода 1281-1287, когато е краят на хрониката разказва предимно за италианските градове Реджина Парма и Модена. Последната част на хрониката е изгубена” (Praefatio p.XXIV). По подробен план съставя Бицили ( „Салимбене” стр.22-27) спирайки вниманието си на една особеност: последната част на хрониката – годините 1281-87 – представлява напълно самостоятелен труд независещ от никоя друга част на хрониката. Тази част е писана под непосредствените лични впечатления на францисканеца. Но на тези години Салимбене отделя най-малко място, пишейки предимно стихове и поучителни размишления. ”Защо произтича такава несъразмерност – пита Бицили – не трябва да допускаме, че събитията от 1221-51г. са се съхранили в паметта на Салимбене по-добре от тези след 1251?!. Самият Салимбене дава отговор на този въпрос:”…знае се че от различните времена едно има по интересна история за разказване отколкото друго…”( стр185) – великите събития от първата половина на XIII век привлекли неговото внимание. В лицето Фридрих II той бил готов да признае Антихриста и в неговата деятелност оправдание на йоахимитските пророчества”( Бицилли, П. „Салимбене” стр.29). Изборът на теми поставя въпроса не се ли води Салимбене от някаква прагматична, накъсваща хронологичната тъкан, схема?

[IV] Типичното средновековно разбиране за есхатологична насоченост на историята тук се разкрива в йоахимитски вариант: светската история е проникната от свещената, а свещената история се разказва от Св. Писание. Салимбене, увлечен в числовите спекулации на йоахимитите, не се съмнява, че всяко едно събитие от миналото, но и от бъдещето, може да се открие чрез фигурите и символите в Стария и Новия Завет. Ето защо той коментира всяко едно събитие чрез множество цитати от Библията и морални коментари, изхождайки от позицията на проповедник професионалист.

[V] Прагматична схема съвсем не може да бъде локализирана с точност, но все пак е явно пристрастието на Салимбене към определени теми: Фридрих II е централен предмет на повествованието (вж. Index). В негово лице Салимбене вижда Антихриста и интерпулира по интересен начин легендата за последния император (срв. по-долу в текста). Специалната функция на новите ордени е другата генерална тема и на нея са подчинени екскурсите за „Движението Алелуя” (апология на просешките ордени) и „сектата на апостолиците на Герардо Сегалели” (критика към самозванците). Посредством подобно сравнение „чрез противопоставяне” (per oppositum ), Салимбене структурира „Книга за Прелатите” и противопоставя добрия на лошия прелат. Разказвайки за пророчествата на Йоахим францисканецът отъждествява монасите от третия статус според учението на Калабрийския абат, с просешките ордени, които са монаси в мирското.

[VI] Ето коментара на Салимбене: „Когато живях в Имола, дойде в моята килия брат Арнаулф, с някаква книжчица написана на хартия и ми каза: в моята земя има един нотариус, който е благодетел на братята и ми даде да прочета тази книжка, която той преписал в Рим, когато бил със сенатора на града господин Бранкалеоне, той много държи на нея, защото брат Герардино от Борго-сан-Донино я е написал. За това дойдох при вас, който сте изучен в книгите на Йоахим, да ми кажете дали е съставена добре. Когато я прочетох, казах на брат Арнаулф: тази книга не е написана на стила на древните учители, а съдържа много произволия и заслужава смях” (стр.458). Книгата Герардино написал по време на преподавателската си дейност в Париж и това дава повод на Гийом от Сен-Амор да пише сатира и да усмива изобщо просешките ордени. Всичко свършва с осъждането и на двамата по този повод Салимбене казва: „брат Гирардино беше способен младеж, достоен и добър, но твърде упорит в учението на Йоахим, към което той добави свои измислици. И съчини книга пълна с тъпоумни заблуди и разпространи глупостта си на всеослушание. Но все пак не трябва глупостта на един да се вменява на целия орден”.(стр.239)

[VII] Сведенията са по „Historia fratris Dulcini haeresiarhae, Muratori. SS. ed. n. IX. P.V : ” Те учели, че 1) целия авторитет на църквата, даден от Исус Христос отдавна не пребивава в нея поради греховността на прелатите; 2) че римската църква е тази блудница, за която говори Йоан в Апокалипсиса; 3) че цялата духовна власт, която Христос е дал на църквата е пренесена на тяхната секта, която самите те наричат апостолски орден и която както смятат е пратена от Господ в последните дни; 5) те не дължат подчинения никому, понеже на тях Бог е дал пълната свобода; 18) Споменатия Долчино уверявал, че в него е духът на пророчеството. Бог му е откровил, че през 1305г. Фридрих Сицилийски ще стане император и ще убие папата, кардиналите и всички прелати освен онези, които минат на страната на Долчино, самия Долчино ще бъде въведен на папския престол. Утвърждавал и 4-статуса на църквата: 1 статусдобър, смирен и съвършен, времето на Христа и апостолите; 2 статус – също добър и смирен, до папа Силвестър; 3 статус – бил е и сега продължава, той е богат, жаден и прелюбодействен, честолюбив и горд; 4статус – също като първия ще бъде съвършен и води началото си от 1260г. от Герардо Сегалели Пармски, който е пръв сред апостолите на последните времена. Салимбене, не споделя тези еретични възгледи – той не смята, че се е извършило някакво translatio на свещенската власт, а само че просешките ордени имат специалния хабитус на миротворци.

[VIII] Идеята за „Божий мир” в нейния йоахимитски вариант може да послужи за осмисляне единството на темите в хрониката поне по две причини: 1) според учението на Йоахим третия статус се явява именно Царството на мира. Увлечен от числовите спекулации и срявняването на фигурите на С.З. и Н.З., Салимбене смята, че просешките ордени са миротворците от последните времена, които ще се изпрявят срещу Антихриста – Фридрих II, който е припознат като такъв именно като рушител на мира и войнолюбец. 2) дори да приемем че по време на написването на хрониката Салимбене се е отдръпнал от Йоахимизма, то за него, като проповедник, е основна идеята за мир в християнското общество обединено в единството на Църквата символизирана като единно „тяло” (corpus misticum Cristi).

[IX] Историческите документи или постановления с името“Pax Dei” има и друго значение – значението на локално примирие. По определението на Семишон в книгата му “ La paix et La treve da Dieu”: ”Treuga е гаранция на сигурността, край на несъгласията и враждите между хората и обществените дела. Мирът е прекратяване на противоречията и пълно премахване на враждите.” В тази форма „Pax Dei” представлява локално примирие в името на общия социален интерес – за покровителство на имуществото, търговията и охрана на правото.Създавани са и специални организации, които трябвало да следят за спазването на мира, а данъците, събирани за тяхно възнаграждение били наричани “paxiadiilipagiagiumotpax”. При движението Алелуя с такава роля се заема рицарската организация „Войни на Исус Христос” и така се установява първия терциарски орден. Във всички документи „Paх Dei” се указва, че примирие следва да бъде спазвано в продължение на 4 дни и нощи от велики понеделник до велики четвъртък, също по празниците на св.Лаврентий, св.Павел Нарбонски, св.Иоан Кръстител и светите апостоли и 4-дни, в които трябва да се пости през 4-те годишни сезона. Именно по празника на Св. Лаврентий започва Алелуя, което показва, че това движение е специално организирано.

[X] интерполациите, свързани с Откровението не могат да бъдат разказани в кратка форма поради, което ще насоча вниманието си само върху кн. на Даниил – напълно достатъчна за поставените в настоящия текст цели

[XI] По нататък в текста на хрониката стои следното: „Предсказателя Мерлин Англичанина за Фридрих I и за Хенрих, неговия син, Фридрих II, каквото е предсказал наистина се е видяло. Мерлин, говорейки за Фридрих II въвежда следните граници на изчисление: Първата: В 32 години ще пропадне, което може да се разбира от коронацията му за император до последния ден на живота му, защото е управлявал 30 години и 11 дни и не се вярва от хората, че е умрял, понеже се изпълва пророчеството на Сибила, което казва: Ще се пее сред хората „ живее” и „не живее”. Втората: Ще живее в своето благоденствие 72 години. Което трябва да се изпълни, защото до тогава Фридрих трябва да е жив, и ще видят онези, които бъдат живи тогава. Третата: И два пъти по петдесет години бавно ще преминат. Което не трябва да се разбира “две по петдесет”, или сто, но петдесет и след това две, което е 52г. Което число може да се отнася до тази година, когато са отпразнували сватбата на неговата майка чак до XVIII-та година на неговия империум, което прави 52г.”

[XII] „Той не прави „паспортно описание” – какъв е цветът на косата и очите, какъв е носът, а желае да даде цялостния и жив облик на човека и за това използва прост приом – показва на кого от познатите на читателя хора прилича изображаемият и се стреми да покаже дори нищожни черти: „петия спътник на брат Йоан Пармски беше Йоан Равенски, тлъст едър и смугъл…никога не съм виждал човек, който с такова удоволствие да яде питки със сирене”. (вж. Бицилли, П. Салимбене. стр.91.)



[1] Bullarium Francisc. II CLIX 1254.

[2] Смята се, че хрониката е послужила за написването на „Хроника на 24-те генерала на францисканския орден” през 1305г. от Бернар де Бесса и публикувана в Т-32 на M.G.H. заедно с тази на Салимбене. (вж Бицилли, П. Салимбене. Очерки итальянской жизни XIII века. Одесса, 1916, стр. 4 )

[3] Вайнштайн, О. Западноевропейска средневековая историография. М.1996. стр.195

[4] Вж. въведението на Б. Шмайдлер към изданието на хрониката в M.G.H. T-32 p. XXXXXXI, където са оказани източниците и стила на работа на Салимбене, а също тематичното съдържание на хрониката и библиография (пълна библиография в Gertrud Thoma. Biographisch – Bibliographisches Kirchenlexikon.. 1994. Band VIII

[5] Holder–Egger, O. Zur Lebensgeschichte des Bruders Salimbene de Adam, Neues Archiv. Der Gesellschaft fur altere deutsche Geschichtskunde. XXXVII, XXXVIII

[6] Dove, A. Die Doppelchronik von Reggio, 1873.

[7] Бицилли, П. Салимбене. Очерки итальянской жизни XIII века. Одеса. 1916, стр.5

[8] Й.Хьойзинха я разглежда като различаваща “patria” и “natio”. Анри де Любак – като апология на йоахимизма. В.Чиан като антиципируем коментар към „Божествена комедия” на Данте. За Х. Грундман – “несравнимо разговорливият и любопитен Салимбене от Парма в неговата автобиографична хроника, намесва шарени наблюдения, пълни с библейски разкази и забавни истирии за съвременници и съорденци”. (Grundmann, H. Geschichtsschreibung im Mittelalter, 1974, S.70).

[9] Историите за Салваторе, Герардо Сегалели и апостолския орден от „Името на Розата” са написани именно „от брат Салимбене, който познаваше тези хора” (Еко, У. Името на розата. С. 1983, стр.274 сл. – Cronica fratris Salimbene de Adam стр.255 сл.)

[10] Каганович, Б. П. М. Бицилли и его книга. – В: Бицилли, П. М. Элементы средневековой культуры. Одесса, 1919.

[11] Бицилли, П. Салимбене. стр.15

[12] Срв. Карсавин, Л. Очерки религиозной жизни Италiи, Пг. , 1912.

[13] Бицилли, П. Салимбене. стр.3

[14] V.Cian – Dante e Salimbene, Bullettino della Societa dantesca, XVIII (1911) Чиан обръща внимание на много лица които срещаме в двете произведения: Петър Винейски, Гвидо де Монтефелетро, кардинал Оттавиано Убалдини, Алберто де ла Скала, Бозо да Довара, Пинамонте Бона Колси, Гвидо Бонати, Траверсари:…сходни оценки за Фридрих II, Йоахим Флорски, Герардо Сегалели – (вж. Бицилли, П. Салимбене. стр 306-307)

Салимбене: В онези дни имаше, в град Парма, някакъв беден човек, който работеше като надничар и правеше обувки, беше щедър като за гражданин и неук, но с много просветлен разум, така че разбираше писанията на онези, които предричаха бъдещето – разбира се абат Йоахим, Мерлин, Методий и Сибила, Исая, Йеремия, Осия, Даниил и Апокалипсиса, и Михаел Скот, който беше астрологът на император Фридрих. И много чух от него, което след това се изпълни… Този човек покрай името, което имаше – магистър Беневенуто – беше наричан от хората Азденти (Беззъбия ) в противоположност, понеже имаше големи и разредени зъби и плюеше като говори, но въпреки това добре разбираше и добре беше разбиран” (стр. 512). Някакъв магистър Гвидо Бонати от Фурливио, който наричаше себе си философ и астролог, и хулеше проповедите на братята минорити и проповедници, беше така посрамен (от брат Хуго от Паука Палея) в присъствието на университета и хората от Фурливио, че докато брат Хуго беше в тази страна, онзи не смееше не само да говори но дори и да се показва пред хората (стр.163). „Cronica fratris Salimbene de Adam ordinis Minorum”(MGH T-32)

Данте: Микеле Ското бе в онези дни
Той чародейства знаеше чудесни.
Бонати виж! Азденте погледни –
За кожата и шилото си жали,
Но късно се разкайва и вини. (Алигиери, Данте. Божествена комедия. Рай. Песен ХХ, С., 1975, с. 337.)

[15] Бицилли, П. Салимбене. стр.320

[16] Пак там. стр.301,320,325

[17] Пак там. стр.15

[18] Schmeidler, B. Praefatio. Cronica fratris Salimbene de Adam ordinis minorum. M.G.H. T.32 p.XXI

[19] Бицилли, П. Салимбене. ст.16

[20] Пак там стр.33

[21] Пак там стр.43

[22] Joachim de Floris. Liber Concordiae novi et veteris testamenti.

[23] Вж. Смирин, М. Народная реформация Томаса Мюнцера и великая крестьянска война. 1946.

[24] Срв. Бицилли, П. Салимбене. стр.239-242

[25] Renan, Ernest, Joachim de Flore et l’Evangile eternal (Nouvelles etudes d;hist. religieuse)

[26] Еко, У. Цит. съч. стр.274 сл. – Cronica fratris Salimbene de Adam стр.255 сл.

[27] Joachim de Floris. Liber Concordiae novi et veteris testamenti.

[28] Бицилли, П. Салимбене. ст.51

[29] Пак там стр. 33

[30] Исторiя средних веков въ ея писателяхъ и изследованiях. СПб. T. IIII. 1863-1865.

[31] Кардини, Ф. Истоки средневекового рицарства. М. 1987.

[32] Движението „Алелуя” е описано идентично във всички източници срв. Salimbene-“Chronica”; G.Maurisius-“Chronica”; Annal.Veron.; Roland. Patav.Chron.; Annal.Brixienses ; Annal.Iustin.patav. ; Annal. Mantuani ; Chron. Antonii Godi ; Statuti Parmesi (MGH-t.18,19,32 и L.Muratori SS. XVIII Аntique italiae)

[33] Вж. Веселовский, А. Опыты по истории развитiя христiянской легенды (в Журналъ министерства народного просвещения. 1875г., Ч. CLXXVIII, CLXXIX, отд. 2)

[34] Вж. Acta Sanctorum. TVIII

[35] Адсон от Монтие-ан-Дер. Книга за Антихриста. прев. Цочо Бояджиев. – В: Архив за средновековна философия и култура.Т 2.

[36] Вж. Тъпкова-Заимова, В. Историко-апокалиптината книжнина във Византия и в Средновековна България. С.1996.

[37] Grimm, J. Gedichte uber Prezbiter Johann (Kleine Schriften III)

[38] Бицилли, П. Салимбене стр.64

[39] Пак там. стр.251

 

 

 

Notes on Salimbene’s chronic.

The Salimbene’s chronic is an extremely important source for the history of the early Franciscans, for the life in the order and the joahimistics tendencies in it. The chronological foundations are interrupted by many addenda – which pose the question if the author uses some kind of pragmatic scheme for his writings. This is one of the basic questions which Bitsily investigates in his monography devoted to Salimbene, which not only represents a discussion over the point of view and the style of the Franciscan order but also “a subtlety and garish description of the vital tendencies of the period”. Bitsily explains the uniformity of the pragmatic scheme with the joahimistic theme in it – the prophesies for Fredrick and the holy people (the brethren minorits and preachers) who will renew the world. But we can search for a unity at the chronic also at one universal scheme which accents upon the necessity or peace within the community and the salvage function of the church – the idea of “Pax Dei”- truly expressed at the spirit of the joahimistic expectations. The idea of “Pax Dei” in its joahimistic mode uncovers Salimbene’s chronic in a double perspective: 1) implicit: the uniformity of the themes in it is based on an apology of the peacemakers and a criticism against the destroyers of peace, because of the necessity of a settlement of “Pax Dei” – which will be the third status of the world; 2)explicit: the chronic is part of the ideology unfolded around the political contest between gvelfs and gibelins about that who’s the bearer of the civil peace – the pope or the emperor (the legends for Fredrick II – the last emperor and Fredrick II – the Antichrist).

 

 

 

3 коментара към “Бележки към хрониката на Салимбене”

  1. Точно това търсех от известно време, благодаря за публикацията, ще коментирам мой изводи в моя блог.

  2. Тази статия е първият ми скромен опит като студент да пиша научно и дълго се чудих дали изобщо си заслужава да съществува. Но защото за Бицили трябва да бъде говорено, особено в България, си позволих да публикувам този, наистина грубиянски, материал.
    Благодаря за интереса! Дано темата се изследва за в бъдеще по-задълбочено, защото е интересна. Преди 2 години преведоха цялата хроника на руски (на английски е все още частично), но аз наистина не се занимавам отдавна с това.

  3. А самото „вечно евангелие“ имате ли го? може ли няколко думи за него самото, понеже тук прочетох чуждо мнение за него от почти съвременник, което според мен е повлияно от политическата ситуация на времето. И един мой въпрос, какво мислите за теорията, че в средновековието са добавени стотици години, според някои германци, като „дружеството за реконструкция на историята“ и преведения у нас Уве Топер, 297 години. А според мен много повече? Ако има някъде на български за йоханизма още ще се радвам да ги посочите, благодаря за отговора.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: