всичко

2014/02/19 § Вашият коментар


Бяха топли късно-есенни дни. Винаги са били. Толкова топли, че да те заболи главата, да те боли и да не спира от чувството, че онова вечно лято, заминало си, никога не заминавало, прегърнало щастието в мирската светлина на един вечен летен ден, в слънчевия лъч от детството върху леглото ти следобед, се връща, връща се, стои и остава. И сърцето ти, като цвете се разтваря, откопчва се от ноктите, топи се, тупти леко. Топла прегръдка мамина, бащино рамо, сърце със сърце, усмивка в устните ти да потече. И тогава дишай, дишай с лекота, зарадвай се, със сълзи закапали се зарадвай! Тичай по безкрайното зелено поле. Бели, бели цветове наронват пролетните вишни, малки сини огънчета лумнали поляните, а в душата ти, душата леко се ромоли и потича, бистър пролетен поток, мирис на треви, цял красив живот, единственото всичко.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

What’s this?

You are currently reading всичко at Ut ver dat florem ~ личен блог на Георги Петков.

meta

%d bloggers like this: