Г. Петков ~ Върху „Сънят на смешния човек“ на Мариус Куркински

2014/05/20 § има 1 коментар


Рядко ми се е случвало да се почувствам интелектуално немощен и емоционално груб пред дадено изкуство, и то не доколкото не го, а доколкото го разбирам. Но до сега не бях изпитвал така истински ужас чрез изкуството – от това, че зрителят или човекът, може да бъде поставен, през неговите средства, в една ситуация на разбирането на живота, от която той всекидневно е принуден да бяга – защото разбирането на точно тази ситуация на живота, предизвиква тъкмо ужас. И може би единственият начин да бъдем „спокойно“ представени на нея, да видим откъм края, пред смъртта, е да умрем и да бъдем върнати на живота‘. Чрез изкуството – т.е. чрез сън, от който да имаш шанса да се събудиш.

Най-сетне, ако макар и само във изкуството, или уви единствено чрез него, човекът да можеше да отиде там, да помисли, да разбере, да повярва и да се върне. Да види в дистанция, да прозре в цялостта на себе си, както и във сходството си с другите; Какво той би направил, ако имаше щастието да се върне оттам? …

Щеше да бъде великолепен моноспектакълът на Мариус както и да разкрива изключителната актьорска игра и в целостта си невероятна сценичност, ако тази постановка следваше изобщо да бъде отнасяна към театъра и към изкуството. Като некритик и нетеатрал, просто като зрител, за мен, това не беше театрална постановка. Аз отидох на театър, но не гледах театър и не ми беше никак приятно, обаче бях възхитен.

Кое ме обърка?

Първото ми усещане след постановката беше, че спектакълът е твърде смел. Твърде новаторски или твърде старовремски, някак неуместен, за да бъде възприет. Смел е спрямо българската публика и спрямо публиката изобщо.

Аз лично, като съвременен зрител, не съм подготвен да бъда поставян в толкова тежка за понасяне жизнено драматична ситуация, касаеща мислите и страховете на самия мен, без да бъда попитан първо дали искам и дали мога да остана в нея (и по-скоро бих отговорил, че не искам и не мога) – мисля, че и останалите зрители не бяха. Това е твърде неприсъщо на действителността ни. Изключено от съвременния светоглед. Това е твърде лично. И Мариус беше твърде личен. На сцената просто нямаше актьор. Присъстваше човек. Той – наистина чрез средствата на изкуството, по-подходящи конкретно за самия него като средства за изразяване – разказа една, всъщност ужасна, жизнена ситуация, за която той не, никой не е, питан – дали е искал, дали е можел и как да присъства. Разказа я твърде смело – с необоснована вяра в публиката и любов, както се разказва на някого, когото лично обичаш и в чиито способности да чувства и да разбира вярваш безусловно, повече и от самия него. Ако разказвачът не беше Мариус, към чиято работа изпитвам също такова лично доверие, едва ли бих понесъл постановката.

Аз няма да преразказвам сюжета. Текстът на Достоевски лесно може да бъде намерен, но вие,

отидете там, на представлението, и оставете ‘откриването и завръщане на словото’ да се случи. Понеже …

Всъщност тук искам да обърна внимание на някои детайли, които правят – за мен – тази постановка изключително значима и несравнима с нищо друго.

Съществуват теми, които не могат просто да бъдат езиково разказани. Те даже не могат да бъдат помислени. Защото опитът да бъдат мислени извиква спиране и ступор на мисълта. Теми, които само по особен начин могат да бъдат преживяни. Такава е темата за смъртта – тя не може да бъде промислена рационално, нито безкрайността след нея, нито нищото в нея, нито безкрайността преди раждането, нито мракът и тишината. Природата на мисълта не е такава, че да може да го направи наистина. Разказите за отвъд смъртта могат да бъдат само метафорични, митологични, подобни на сън с особена светлина на чувството.

Сънищата май ги ражда не ръзсъдъкът, а желанието, не главата, а сърцето.“

Постановката се разгръща тъкмо като един сън на сърцето.

Не става дума за самата история, за сънят на смешният човек като ход на фабулата. Става дума за нещо, което предстои не теб, и мен – на всички, които четете това предстои – и то не предстои на театър, а на истина. Театърът не може да го изиграе, защото то не е част от живота. Мисълта не може да го промисли, да го разграничи и разбере. Но сърцето може да го почувства, красивото сърце да го почувства красиво, а изкуството, театърът, макар да не го пресъздават, могат, подобно на съня, да дадат пространство за сърцето.

Но не е ли все едно дали е било сън или не, щом като тоя сън ми оповести Истината? Щом веднъж си узнал истината, видял си я – знаеш, че това е истината и друга няма, и не може да има – нито насън, нито наяве.

Никак не става дума за това, че се представя ‘висока литература’ (в случая откъси от Достоевски), която да изисква специфична публика или пък поради висотата си да е способна да изрича определени истини. В постановката се представя ситуация, неразрешима за разума, ужасяваща сърцето, която е споделима само като лично преживяване.

За мен това е основният катарзис на постановката, който не създава ‘очистване’ и ‘разреждане от напрежението’, а напротив създава: ‘изпълване’ и ‘заедност в споделяне на напрежението’.

Вторият катарзис следва по-скоро от самото изкуство:

Ако можеше да видим спокойно откъм краяда умрем и да бъдем върнати на живота‘ като на сън.И ако човекът на сцената, човекът пред сцената, можеше да види в дистанция и да прозре себе си, какво той би направил? Какво би направил ти, ако се събудиш след края и злото беше изчезнало в своята секуларност, и всеки беше станал еднакъв с другите?!

Вторият катарзис, поне за мен собствено театралното в тази постановка, е връщането на доброто. Замяната на секуларното зло, от което на края не остава нищо, с едно вечно добро – – разреждане, каквото сърцето винаги е искало. Въдворяване на универсалното добро, както и на вечната любов, които макар да не могат да бъдат рационално помислени, биват досещани от сърцето – ако човекът можеше да се прозре в целостта си.

Всеки има лична история като смешен човек. Създаващ зло и подлежащ на злини. На когото са се присмивали ето така пресрещайки го насред пътя му, любимите му – в разделението, а не в целостта на живота – хора, защото всъщност той е смешен. Ама наистина смешен!

О, колко красив е този текст, разказан от Мариус:

Сънят на смешния човек”

Част 1

Мариус Куркински

Мариус Куркински

Аз съм смешен човек. Сега ме наричат луд. Това би било нещо като издигане на служба, ако не оставах за тях все тъй смешен, както и преди. Но аз вече не им се сърдя, сега всички те са ми симпатични дори когато ми се присмиват- и тогава са ми някак особено мили. Дори и аз бих се посмял заедно с тях- не толкова на себе си, колкото от обич към тях, ако не ми беше толкова тъжно…“

Tagged: ,

§ One Response to Г. Петков ~ Върху „Сънят на смешния човек“ на Мариус Куркински

  • smokinka казва:

    Останах възхитена от уважението на Мариус към текста. Абсолютно точен без това да намали експанзивността. И когато ни „каза“ всичко се чувствах сякаш съм виновна и някой близък ми се е карал за подхода ми към живота… Секунди минаха в гузно мълчание във всеки от нас, преди да се усетим, че е време за аплодисменти.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

What’s this?

You are currently reading Г. Петков ~ Върху „Сънят на смешния човек“ на Мариус Куркински at Ut ver dat florem ~ личен блог на Георги Петков.

meta

%d bloggers like this: