Върху филма „Каръци“ – от Ивайло Христов

2016/04/22 § Вашият коментар


zx450y250_2561947

Ще започна този текст (измисленият от мен жанр „субективна рецензия“ позволява такава свобода) с един стих на Георги Каприев. Той гласи следното:

Ако се преродя след много време,
колко ?
душата ми ще бъде влак
но не от бързите
с разбито осветление и лек дефект в спирачките
купета,
пълни с разни хора,
които,
бъбрят, пушат и мълчат,
а после си отиват

това ми е съдбата.

Fortuna favet fortibus (Съдбата обича смелите). Тази сентенция по някакъв начин изразява катарзиса. Най-първо за него.

Аз го намирам в последната сцена, в която едно малко момиченце (най-волево силният персонаж по сюжет) върви по железопътната линия, в гръб на преодолените, нека ги наречем „прецакани“, главни герои, напред, по линията, към несъмнено идващия влак. Така или започва, или завършва този филм. Съдбата обича смелите и обича да ги превръща в каръци („не само в България, сякаш така е навсякъде по света“, а и не само в това време). ‘Карък’ не е непременно мръсна дума. Най-често тя изразява воля, сила, страст, усилие и мечтателност (характеристики и същност на пълнокръвния човек, на неговия опит за личностно самонадмогване) и най-често изразява смелост. Не можем да си представим каръка без неговия провал, защото не можем да си го представим провала без надежда, действие и риск. Успехът може да ти падне отгоре, но никой не може да се провали вместо теб, както никой не може вместо теб да умре.

Успехът може да бъде наследен, подарен и закупен срещу душа и тяло. Спрямо човека успехът е обстоятелство на случайността. Провалът е личностно действие. Провалът е усилие. В него най-ясно се вижда характера и силата на личността. Fortuna favet fortibus. Това се случва всекидневно със всеки, освен с този, който извършва бягство от себе си.

По сценарий или по име, всеки актьор играе себе си.

Сега структурно за филма.

Непрофесионално погледнато филмът лесно може да се опише технически: Чернобял като редове от страница на личен дневник, емоционално контрастен като характера на персонажите, в него няма нито един момент на прекаленост на слово, на действие или бездействие, на скука или прекомерна еуфория. Обратно, има една хармония на живото действие на всекидневния живот, на аз и ти, които лесно разпознаваме себе си.

Операторството (Емил Христов) и режисурата (Ивайло Христов) са толкова успешни в реализма на внушението си, че нито за момент зрителят не се докосва – нито до дистанцията на фабулирана сценичност (и театралност), на някакво наблюдаемо действие (от жанра „Х“); нито до дистанцията на репортажна документалистика, търсеща истини в ‘живота на улицата’. Напротив, визията умело успява да сложи зрителя ‘в очите’ на героите и с тях зрителят да вижда черно-бяло, макар и цветно-романтически. Да бъбри, пуши и мълчи с разбито осветление и лек дефект в спирачките. Да обича, да мечтае, да се опитва и да се проваля.

Сценарият (Ивайло Христов) поставя актьорите да играят със собствените си имена (което струва ми се добавя голяма плътност и живост към персонажите им) и е написан на един обикновен и естествен към всяка от ролите език. В нито един момент от този филм езикът не дразни с някаква вербална или звукова пресиленост (както често се прави, досежно филми посветени на „улицата“). Напротив, репликите са изключително умело написани и допълват и разширяват персонажите (като пример може да послужи ‘романтичната безличност на едни-и-същите-реплики, с които Музикантът свалят мацки, самият той потопен в мечта по хипи-рокендрола, без да е чувал за филма „Коса“; дръзките ‘силови’ реплики на Момичето в трудния живот в училище и тихият й незабележим глас на сцената при ‘успехът-който-е-провал…’, струва ми се че за всяка реплика в този филм е било помислено ad hoc).

Сценарият е осъществен с брилянтна актьорска игра. Бих го типизирал в следните няколко категории ‘карък’:

4

а) Момиче-момче.

В центъра на филма на фокус е нещо свръх емоционално-личностно: възникваща любов. Всъщност почти-любов: всичко в този филм е почти и това е разковничето на ‘карък-а’, за което ще кажа накрая.

Възникващата любов между лошото момиче Елена (Елена Телбис) и смотаното момче Коко (Ованес Торосян) е невъзможна, но действителна. Елена, дете на развратна майка алкохолик с неизвестен баща, е проблемна ученичка. Тя е силно, волево, свободолюбиво момиче, което често бива гонено от вкъщи и спи във влаковете на гарата.  Коко е смотано, физически слабо момче, чиито родители са в Гърция и което се грижи, в полуразрушена къща, за лудата си баба, болна от Паркинсон. Обстоятелствата на техния живот само на пръв поглед изразяват „каръщина“. Напротив тези обстоятелства на „мизерията“ създават романтична, любовна и изпълнена с вечност и близост сцена на тяхната среща, която наред със скачащата по леглото луда баба, сандвичите от хляб, и тревата представят един истински щастлив миг (който лично на мен много ми напомни настроението от „Хлапето“ на Чаплин), изпълнен с много смях – не ‘очистващ живота смях’, а ‘изпълващ самия живот смях’.

Каръщината, играта на фортуна със смелостта, мечтата и личния провал, се задава от друго, а не от външното обстоятелство. Лошото момиче Елена мечтае да стане певица и мечтае да не бъде самотна. Тя ще се провали и в двете си цели при „успеха си“ – при срещата си вокалиста на любимата си група (Деян Донков), загубвайки и чистота и вдъхновение. Мечтата и вечността могат да се изживеят и открият в нещо много малко vs. мечтата може да се загуби и да се превърне в нещо много грозно и дребно. Всъщност мечтите губят ли се или остават след техния провал?

Съдбата обича смелите.

353_losers_11_small

Коко се влюбва в Елена. През краденето на спагети, търсенето на билети за момичето, през (отново неуспешния) опит за самоубийство след нейното любовното предателство, той показва забележителна твърдост и мъжество, нетипична за самия му характер на ‘слабак’, но те разбира се остават ‘невидяни и неоценени’ от Елена. Мъжеството на слабака, който се е постарал с мъжество се снема в безсмислие, превръщайки слабака в още по-голям слабак. Провал. Пълен карък. Единственото, което му е останало е силата, опита, любовта, вечността – техният провал, но и… тяхната действителност. Как мерихме времето по Августин?

Съдбата обича смелите.

losers5

б) Приятелите.

Приятели на момчето, отлично изиграни от Георги Гоцин и Пламен Димов (всеки със своето специфично лице) са не само носители на остроумни реплики и развличащ смях. Те много напомнят шекспировите крайъгълни персонажи – нещо средно между Розенкранц и Гилденстерн и гробарите от Хамлет. Те разбира се също са каръци. Не само защото имат за приятел чистокръвен карък, а защото искрено и сърцато ще се опитат да му помогнат да събере пари за билет (в нещо, в което ще се провали и по подходящия начин) като ограбват малки деца и пренасят техника, а защото не само ще се опитат да му помогнат, но и ще успеят. Ще успеят да му помогнат за нещо напълно безсмислено, за пълния провал на приятеля си и в затвърждаване на каръщината.

Във филма има много нива и фази на разгръщането на ‘провала’ (което е сходно, ако не и същото като разгръщането на мечтата). Карък ‘развратна майка’ със стар любовник, влюбена все още в бащата на Момичето (оставен да си отиде незнайно къде). Каръци учители и директор, които се чудят как с добро да управляват каръци-ученици. И разбира се каръци рок-музиканти, чието турне преминава през работнически столове и банкети в забутани села и кулминира в Кюстендил, където се разгръща тяхното най-върхово рокендрол величие.

Съдбата обича смелите.

12039116_532118196994751_4356472646797745783_o

Аз няма да разказвам повече от сюжета на филма. Отидете, вземете си билет и го гледайте. Филмът си заслужава до последната секунда и наистина напомня на филми като „Вчера“ и „Хлапето“. Наистина без техния голям драматичен заряд. Без успението на живота и без смъртта. В „Каръци“ всичко е много по-малко, по-обикновено, по като мен и теб. Ние не сме успели. Ние не сме мъртви.

Сега за провала, за успеха и за ‘почти’.

Мислейки си за каръщината и за щастието (и много често ближейки раните си) народът е нарекъл едни хора щастливци (галеници) на съдбата, а други каръци и е произвел (по същество не неверни) сентенции като „роди ме майко с късмет, па ме хвърли на смет“. Щастливците (тези на които животът лесно им дава всичко, пари, власт или там каквото-и-да-е-материално благо, което е примамлива стръв за лишения от това щастие) ще да са обратното на Нещастниците или каръците. Тези, които се провалят в опита си за щастие, губят всичко и не получават нищо, разминават се, недостигат и често ги застига една апатия, болезнено безразличие и спрялост.

Но. Животът (е по природата си ако искате) движение и действие (esse = existentia), копнеж, стремеж, мечта, личното действие и усилие, в което има и щастие и радост и смях и вечност и много често-и-постоянно провал, и провал, и провал, и,.. колкото една мечта е по-голяма, а едно действие е по-силно, провалът може, става по-голям. Не е така с успеха. Успехът е най-често външно понятие, accidentia и поглед към нещо чуждо (нечий успех в нещо, което нямаме). Успехът може да е цел и стремеж в самия живот, но той е нещо чуждо на живота (за това и когато успехът бъде постигнат той или се стапя и става материя за следваща цел или води до развала на личността, която се опитва да се окичи с него). Това, което е вътрешно на живота е самата граничност, откритостта към провал, една перманентна каръщина, която прави живота най-жив. Този най-жив живот по природата си е ‘почти’, но в него е ‘всичкото’, както и ‘вечността’, така е и щастието. Разбира се за хората, които имат сърце и мечти и смелост и стремеж…

Филмът завършва с малко момиче, което в гръб на изтощените и похабени от съдбата каръци, върви по жп-линия наистина, срещу пристигащ влак.

Ако се преродя след много време,

колко ?

душата ми ще бъде влак

но не от бързите

с разбито осветление и лек дефект в спирачките…

купета…

(край)

Tagged:

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

What’s this?

You are currently reading Върху филма „Каръци“ – от Ивайло Христов at Ut ver dat florem ~ личен блог на Георги Петков.

meta

%d bloggers like this: