Понеже е уикенд и време за разходки, ще оставим политическите анализатори да ни определят как ходим в ляво, дясно или в центъра на бъдещето на България, а ние, трима приятели от детинство, отиваме към парк „Тюлбето“. До там се стига по доста леви и десни завои. И после направо.
Парк „Тюлбето“ е свързан с бъдещето на България преди тя да съществува. Защото там спи, влюбен в жена си (и в коня), през вечността, един тракийски вожд. Казвам „вечност“, а не „време“, но ти не смятай, че бъдещето на България няма връзка с вечността. Защото категориите „минало“, „настояще“ и „бъдеще“ са за едни неща свързани с времето, и аз ти пожелавам, като толкова ги искаш, те да ти се случат, но за други, каквито са «щастието», «любовта», «приятелството», «красотата», «истината» и «човешкото сърце» времето е само сцена на вечността.
Това не е нещо мистично. Можеш лесно да видиш вечността. Трябват само двама приятели или един любим човек, верни или също така наистински. И просто да поседнете на мястото под гробницата известно като „Гледката“. (За неказанлъчани нека кажа, че това е – очевидно – първата пейка в дясно от стълбите преди гробницата, от която се вижда «като на длан» целият град. Моето уважение към великия траковед професор Александър Фол, но не се вижда „Розовата долина и Тунджа“, вижда се: направо „розовата долина и язовира“, надясно Розовата Долина и Стара Планина, а наляво има дървета, а Тунджа е твърде малка и трябва да се слезе чак до летището, за да се види. По летището растат доста гъби … ).
Така на „гледката“ стоим ние, трима приятели от детинство, и понеже това е политически гайд, ние не си говорим за истината, а за лъжата.
Тогава Пламен Карджов казва (това е политикът, другите сме бивш философ, набеден дизайнер и настоящ рейнджър, който не иска да отговори на въпроса възможно ли е да построим комунизъм и демокрация в Кербала, след като я построим в България, защото е зает с мисълта „да кара колело със сина си по дървен мост над градската река, което е по същество най-важното на полиса и политиката):
– Абе. Спомняте ли си в какви лъжи вярвахме като малки?
„България е най-чудесната страна“. „Нашите планини са най-красиви“, „морето най-слънчевото“, „хората са добри“, „жените най-честни“, „мъжете най-силни и мили“. Сега вече не вярваме в тези лъжи. Много глупави сме станали.
Щях да кажа, че е идеализъм. Поне така съм учил от учителите си по философия в университета, които четяха и пишеха стотици книги за Бог без самите те да имат грам морал, обичаха егото си и собствения си образ и предаваха лесно най-верните си хора. И си казах, че какво пък. Това е туристическо-политически гайд, в който си говорим лъжи без да следваме морала на философския идеализъм. Стоим на „гледката“, току в краката на тракийски вожд, който спи, вечно влюбен в жена си (и в коня), си говорим за „бъдещето, миналото и настоящето“ на България с категориите на вечността.
Не знаех как да реагирам философски, затова реагирах на лъжата художествено. Все така гледката от „Гледката“ беше синя. Синьото небе и положеният в неговите недра град бяха сини и аз си спомних за сините ни мечти, когато бяхме облечени в сините манти на комунизма.
Ако работата имаше край, дедо ми щеше да я свърши. Той беше истински комунист , а не като мене, имаше синя манта, фазомер и орден на труда с Георги Димитров. Не я свърши, но се опита. Явно и той е вярвал като възрастен на лъжите, в които ние вярвахме като малки. Това е основна специфика на казанлъшкия комунист:
Той вярва в лъжи. Неговата душа е синя.
Край на Първа част. Втора част.
Казанлъшкият комунист и изборите. (предстои)
Тетрадки 