Върху „Черното пиле“ – моноспектакъл на Мариус Куркински

от Георги Петков

(субективна рецензия)1

***

„— Тука ми е — казва — тежко, вътре! „

Николай Хайтов, Мераци.

За скуката, смеха и за червивата съвест

Малко хора от публиката, убеден съм, не са почувствали скука, определени сцени не са им се сторили твърде дълги и предвидими, а представлението е било за тях изцяло развлекателно и изпълнено с живот.

Малко хора, вярвам също, не са се смели, а са останали равнодушни към тези така прости и даже диви разкази и са били разочаровани от спектакъла. Разочаровани, понеже този път Мариус не ни разказва Чехов, Платонов или Достоевски – едно висше по плът слово, което бавно идва и открива смисъла си в душата на публиката, за да я възкачи и приеме в прегръдката на мъдростта си’, а разказа едно диалектно, бедняшко, чобанско слово, съпътствано от груби изобразителни, даже вулгарни движения, които често предизвикваха съвсем повърхностен смях в зрителя.

1. За скуката. Защото в тези три разказа на Хайтов наистина витаеше скуката, протяжността и баналността: Веднъж в откъснато от реалността на публиката в театъра време и място на селското; И втори път в познатото на реалността на публиката без-времие на битовата скука.

Въоръжен с историческа култура, със селски туризъм и с доверие към актьора, зрителят попада чрез този спектакъл в една обстановка, която не му е присъща и не му е приятна. Той наистина изпитва съчувствена симпатия:

към чичо Каньо и Юмера („Мерак“), които са тръгнали да осеменяват овце и ще вземат поука за себе си като мъже от коча. А от нежността на коча към овцата ще вземат разбиране за любовта и културата „защото не е ли култура, другарю наместник, да умеят хората да се обичат?“

към старият чобанин („Пазачът на овесената нива“), който, заобиколен от близките си „Хора на живота. На които малко им се работи, а много им се живее“, им дава и дава парите си, събирани от чобанлъка. А когато, стар и болен, спира да може да работи, без да има продължител и помощник, но смъртта не идва и даже ракът си отива („дето една лясковенка ме научи да смуча тръносливки “) той засява една безсмислена овесена нива и никой не може да проумее (но и не иска), че едреещият овес е единственото изражение на неговият живот.

– най сетне към бедняците-предприемачи на опустялата чаршия („Черното пиле“), чието – не щастие, а щастийце – се изразява в игрите и шегите на двойка не до там благозвучни черни коса, затворени в клетка и спасени от това да станат мехлем за брадавици. И заради това щастийце, тези хора, „видели много погребения и с музика и без музика, с поп и без поп“ помнят най-дълбоко погребението на черното пиле: „на Веселичкото, на Смехът“

За тези неща зрителят в театъра изпитва наистина съчувствена симпатия, но все пак не може да си представи, че сам той (или тя) ще е органична част от това време-място на селското. „Да се учи на нежност и любов от коча“, да бъде «бедняк предприемач, който се радва на такова дребно веселичко», да се върне на село, въпреки че заплатата в града не стига. Освен през метафора.

Но това не е метафора, разказана за удоволствие на зрителя, а и не е метафора изобщо.

Ето че някои от разказите стават дълги. Познати за нас, но чужди. Предвидими, но нежелани. „Коли, бренди, песни и морета. Не ще овце.“ 

Процежда се скука. Като студен дъжд на нещо неприятно, което е под нивото ни и към което не искаме да се върнем. Нещо вулгарно и банално. Нещо срамно. Спектакълът досрамява, и само за много малко хора, надявам се, той е бил изцяло развлекателен, слънчев и изпълнен изцяло с живот и веселба от тази срамота.

Защото за героите това не е така. „— Тука ми е — казва — тежко, вътре! „

Вторият момент на скука вече е познат на публиката и изяснява първия. Това е без-времието на битовата скука. Онези всекидневни, дребни, протяжни, дни, дела и думи, каквито всеки има в живота си, в които тегне болката и от които съвременния човек бяга да се спаси „с чужбина, бренди, песни и морета“. Тази скука тегне от самия текст и от самия спектакъл, и ако на зрителя му доскучава динамиката на някой от разказите, това е така често и в самия живот. (усещането на това, за мен, е израз на силата на спектакъла, както усещането за баналност, меланхолия или болка е силен режисьорски подход, използван от Триер). Точно “намерените в скуката и баналността“ безценност и красота на живота е за мен гениалната рефлексия, която се извършва в този изключителен спектакъл. Защото в живота тегне скуката и баналността на битовизма, но в тях се създава истинската близост между хората, вълшебството на любовтта, чувството за безвремие и вечност. Тук във времето, не там другаде. Това ще се опитам да покажа в разказа за смеха.

2. За смеха. Наистина този път Мариус не ни разказва Чехов, Платонов или Достоевски, както бяхме свикнали в другите моноспектакли, където гениалната актьорска игра постепенно издига и поставя публиката в един сложен и мъдър текст, във вечността на казаните в него истини, до които, когато публиката бъде доведена от актьора, стигайки в душата на текста, сякаш очиства и изживява своята душа. Този път Мариус разказва едно селско долно, мръсно, смърдящо, чобанско, диалектно, бедняшко слово, изречено в баналността на времето, където част от публиката (надявам се малка част) не може да разпознае душата си – не може да се усмихне, а най-много може да се присмее. Сякаш тази публика не понася баналността на делника, а само радостта на празника, удостоявайки се единствено с „каймака“ на смисъла и на живота.

Така тази публика не е успяла в представлението: да чуе как едрее всеки ден овесът в безсмислената нива на Чобанина; Да види нежността в закичения на ухото здравец на мъжа, и да чуе как пее щастието с гласа на черното пиле в душите на бедните предприемачи, много по-сладко от гласовете на най-великите певци. Аз си мисля (и дай Боже), че всеки е чувствал нежността, щастието и едреенето на живота като вечност, открита във времето – не там някъде на утопично «другаде», а тук, в обикновения живот. Не като получена отгоре, от висша мъдрост, истина, а отвътре, от истината на човешката душа. Така е и за простия селянин и за театрално възпитания софиянец (постановката гледах в ‘Сълза и смях’). По отношение на истината на душата те си приличат. И на неистината. 

За малко хора (надявам се за никой) представлението е било изцяло развлекателно и изпълнено с живот. И те са се забавлявали на безумието на Чобанина, който гони свинете от нивата си на живота с едреещия овес.

Защото и вие познавате такива свине, които идват да се отъркалят в овесената нива. Да я съсипят. Защото са свине.“ На безумието на чичо Каньо, който кара намесника да организира обучение по обноски, и когато намесника слуша историята за коча, започва да го сърби крака, да го сърби, сърби, защото и него го гризе съвестта.

Малко хора, надявам се, са се развличали напълно и са се смели над срамотата, над тъгата и над съвестта.

За червивата съвест.

„Ококорили се едни звездици, като че в роса окъпани, едни плахо-плахо попримигват, други — сериозни, светят и не шават, ровят в очите ти и питат:
— Как е, чичо Каньо, как е?
— Ами добре е…
— Добре, добре, ала можеше да е къде-е по-добре! Я си помисли!
— А, стига съм мислил! Ще спя!
— А, ще спиш. Ама не можеш! — реже ме право в очите най-високата и ясна звездица.
— Не можеш да заспиш, защото ти е червива съвестта!“

Черното пиле“ е една оптимистична пиеса за тъгата и нещастието. Оптимистична, защото „червива съвест“ има там, където има съвест.

Нещо се пропуква в баналното и всекидневното, то извиква безпокойство и безсъние. Тези, които нямат съвест спят и са щастливи. Те забравят или просто не помнят. Тези, на които звездите ровят в душата, те чувстват в баналното и всекидневното нещо безвременно. Нещо незабравимо, което, независимо кога е било във времето, е по степен на живот по-превъзходно от други неща в живота. Едно забравяно незабравимо. Тук в живота. В личния живот. Независимо дали е селски или столичен, дали живеещият го е чобанин, философ, или намесник.

За това съвестта рови. И пита. Как е? Добре ли е?

А можеше да е къде, къде по-добре…

Ако и вас ви засърби крака след разказа за нежността на коча (че сигурно и тук е имало връзване и скърцане със зъби), ако и вие браните от свинете, своята безсмислена за никого другиго нива на живота, ако и вие помните този ден, в който сте погребвали «веселичкото» и «щастийцето» – не големите цели в живота, чието гонене и постигане се нарича гръмко ‘щастие’; или многото удоволствия, които сякаш правят живота ‘сладък’, ‘щастлив’ и ‘лек’, а онова дребно щастийце, което е като мая на живота и негова вътрешна светлина. 

Когато ходите без радост във живота си, а „дебелата му бурия, като жива: „ъкъта-мъка, ъкъта-мъка!“ — дере сърцето парче по парче; Когато звездите ровят в лицето, значи този звук на душата е звучал и още звучи във вас, вярно не като хармония, а като съвест,

но с мирска светлина и истина:

Мъжете ходеха със здравец зад ухото си.

Едрееше овесът.

Птиците запяха.

***

1Измисленият жанр „субективна рецензия“ (към който се числи и този текст) се основава на едно правило: Спектакълът се анализира не през сценичността и играта на актьора, а през преживяването на публиката. Преживяването е външно за сцената, но то казва още неща за сцената, пиесата и за самата публика. Много често авторите и актьорите се опитват да отгатнат преживяването на публиката преди създаването на пиесата. Много често публиката се опитва да отгатва своите лични преживявания и театърът помага за това.

Писането на «субективна рецензия» за преживяването на публиката също е нещо субективно.

3 коментара към “Върху „Черното пиле“ – моноспектакъл на Мариус Куркински”

  1. „Намесник“ се пише с „Т“ – намесТник, защото произлиза от „място“, а не от „месо“. Пише го във всеки правописен речник.

  2. Случайно попадам тук, отдавна смятам за себе си, че Интернет е една голяма джунгла. Сега се радвам, драго ми е ,че намирам редове за Мариус Куркински и за неговото творчество. Каквито и да са мислите, изложени по – горе, няма да ги окачествявам. Аз бях част от публиката на „Черното пиле“ , познатата зала беше като нова за мене ,запълнена с присъствието на големия творец. Това, което чувствах беше възторг. Една забравена дума…

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: