За театъра и за народната душа – по повод документалния филм за Йордан Радичков „Черказки хроники“ и неговото представяне

За съжаление има толкова малко интервюта с Радичков. Този филм свързва две от най-обширните. Една приятелска разходка, в която чуваме само неговия глас и виждаме неговия образ. Толкова за филма. Той е безценна среща с незаменимо автентичният човек. И страхотното режисьорско решение тук е, че режисьорът не се намесва.

Радичков не е възможно да бъде разказан. В неговия свят просто може да се потопиш, да го харесаш и/или „да започнеш да говориш на неговия език“, както каза Иван Добчев при представянето. Ще добавя, че освен насладата и уютът, с които писателят довежда и утешава толкова много читатели около своята „закрита“ и потопена в язовира родна Калиманица, Радичков събужда, напомня (с мека усмивка на острото си лице), посочва, предизвиква и даже съди. А това е безценно. Да започнем с Добчев и театъра.

Призовавам читателят, който е решил да изгуби 10 мин с четенето на този текст от 4 страници да бъде търпелив в началото към това, което ще му се стори като твърде остра критика. Всичко, казано в началото, не произлиза от песимизъм, а от оптимизъм за онова, което Радичков разказва за театъра. Частите: „1. Представянето и театъра. Професор. 2. Представянето и театъра. Актьор.“ – могат да се определят негативно, а позитивно Частите: 3. Радичков и театърът; 4. Радичков и народната душа. 5. Корен и хармония. 6. Казан за свинска мас. Пропорцията е към второто.

1. Представянето и театъра. Професор. Мога да разбера, но не мога да приема как така един интелектуалец с претенции като Иван Добчев ще излезе да представя документален филм с голяма червена папка-бонбониера, от която ще чете текст, който е подготвил, тромаво, запъващо, дълго, пълно с клиширани препратки, монотонно, обясняващо на публиката (която все едно за пръв път чува или чете Йордан Радичков) връзката между бай Йордан (ние трябва да сме наясно колко професорът е близък с писателя) и Кортасар, Маркес, Селинджър, магическия реализъм и какво ли още не. По-лошото бе, че той прочете и личната си история, която има с „Бай Йордан“ при едно пътуване до Македония. Защо трябва да се четат от папка лични истории? Да се разказва за приятел от папка? Да се прави дисекция за похвала и, понеже говори професор, да се убие нещо живо и сърдечно в термини. Кой кого хвали? Професорът – писателя, или професорът се кичи с писател?! Иначе историята беше добра, но, така разказана, от папка, от професорско облекло, мен тя ме изпълни с неискреност. Казвам това не за да се заяждам с Добчев (той наистина преживява искрено Радичков), а да посоча контрапункт: Представянето на филма и книгата бяха, за мен като публика, обратното на това, което са филмът и книгата. Радичков не е възможно да бъде разказан. В неговия свят просто може да се потопиш, да го харесаш и/или „да започнеш да говориш на неговия език“- така каза Иван Добчев. Да започнеш да говориш на езика на народната душа, пък ще каже Радичков. 

След малко за това.

2. Представянето и театъра. Актьор. Не знам дали това е една от суперсилите на изкуството на НАТФИЗ, но очевидно навсякъде в театрите и киното може да се забележи, че актьорите използват добре тренирана модулация на гласа, но тя няма нищо общо със смисъла на текста. Рев, истерия, смях, спокойствие, тъга, крещене – това сякаш е задължителен аксесоар на актьорите, за да покажат те колко умели актьори са. Дали обаче тези звуци съответстват на чувствата и на ситуацията, и на образа; дали не го пресилват; дали го разбират – това сякаш не е важно. Сякаш нормалността на героя ще убие театралността на етюда. Животът – театъра. Но става обратното.

Когато говори стар човек, не е достатъчно да говориш с глас на престорен старец. Старецът освен характера «старост» има ‘мечта’, ‘болка’, ‘смирение’, ‘радост’. Бездната не винаги предизвиква отчаян тон и интонация, тя може да предизвиква също страхопочитание и спокойствие. Във вика има тишина. В тревогата – спокойствие. И всичко е казано в текста. И в живота. Ама кой да чете смисъла на текста в театъра?! Нали е театър, за режисьорът е по-важно сценичното действие, а не действието на живота и е по-важно какво той самия оригинално е решил (като професор) върху някакъв текст. За актьорът пък е важно да се покаже, да изкара модулация, а не да пресъздаде смисъла. Не да бъде проводник, а себе си да покаже. Така актьорът и режисьорът са създали сценично действие и театрални етюди. Всичко това създава неискреност и пресиленост. Още преди повече от 100 години Оскар Уайлд казва: „Изкуството се стреми да открие себе си и да скрие твореца“. За българския театър по настоящем е характерно обратното: Скрива се изкуството и се открива актьорът.

Има два вида актьори (това важи и за режисьори, сценографи, професори, политици… за баничарите и стругарите не е така – там изкуството е непосредствено видимо): а) топ-актьори (тарторите) и б) мечтаещи-да-станат-топ-актьори (склонни да проституират или да се страхуват и роболепничат, за да стане). Топ-актьорът е суперсила в тясната общност на театралите. Той може да създаде друг топ-актьор или да унищожи цяла колония мечтаещи-актьори. За топ-актьорът не е нужен истински хумор, става и просто халтурен гег. Той грее от себе си. А и няма излишно време. Той продава от себе си представлението. Публиката (оскъдна на време и пари) отива да гледа познатия актьор. Публиката добре познава топ актьорите. Те са: «оня дето търка билетчета», «пещерската гроздова», «блажиш ли дядо попе» и «главните от сериала», от ‘господари на ефира’, ‘Слави’, и други. За публиката е важно да каже, че ги е гледала на живо и че е било супер. (Нека не се усмихва „елитната публика“, тя е публиката на професора от точка първа).

Тази картина за театъра и за народната душа ще си представите ясно, макар и да ви е неприятно да го чуете.

Ето сега да чуем нещо истински приятно.

3. Радичков и театърът. Със светещи очи, безкрайна любов и без да се замисля великият български писател Йордан Радичков отговаря на въпроса: „Какво е за Вас театърът?“ с думи, от които всеки театрал би изтръпнал от възторг. Той казва: Още с влизането си в театъра, аз бях променен завинаги. Толкова много ми хареса сцената, средата, даже миризмата на театъра. А когато свърши първото ми представление и публиката започна да ръкопляска, това беше изживяване, което ще помня винаги.

До тук добре. Всеки първокурсник ще даде живота си, честа си, своята и на близките и всичко, за да участва в това.

Ето обаче как обяснява Радичков това свое усещане:

Писането и четенето – казва той – са едно самотно занимание, в което единият, писателят, се изправя в своята самотия и споделя нещо на читателя, когото той не познава, който е някъде там, четящ в своята собствена самотия. Макар да не познавам читателя – казва Радичков – аз съм се стремил винаги да бъда максимално искрен с читателя, да не скривам нищо от него, защото ние сме изправени един пред друг, лице в лице, самотия срещу самотия. Ако се случи този контакт и тази искреност се предаде, това поражда страхотно чувство на сближаване. А представете си в театъра, когато на постановка са събрани 400-500 човека, всеки от които преживява едновременно. Колко стократно усилено е тогава това чувство и преживяване на връзката. На искрения контакт между писателя и читателя, между твореца и публиката. За това, казва Радичков, чувството в театъра е невероятно. Заради едновременното преживяване на тази искрена връзка (много близо до ‘народната душа’, както ще се изясни). Това е първото, което съвременният театър трябва да помисли, когато пресилва и преиграва посланието, когато заменя хумора с клише, и когато не гледа живота, а гледа етюда. И ако това гледа, то нищо от посланието, което се опитва да предаде бай Йордан, няма да достигне до публиката не само на Сфумато. По скоро едно име, помнено с искреност, ще бъде омъртвено и разчленено на сцената, а актьори и режисьори ще се накичат с неговите части.

4. Радичков и народната душа.

Следващото, което казва Радичков е още по важно за мен:

Той казва така: ‘Аз винаги съм се опитвал да черпя или да се опитвам да разгадавам нещо от народната душа. Писателят наистина залага сюжети, един или друг „капан“, на който да реагира читателя (без да престава през цялото време да бъде искрен), но тези „капани“ от къде са взети?’ Те не са измислени от автора, а авторът ги е видял в живота и ги споделя, искрено, на читателя, на зрителя. Самият автор е един обикновен човек – казва Радичков – който през по голямата част от живота си е потопен в битовизми, но заедно с обикновения си битов живот, в който има пикове и спадове, той участва в една народна душа. Народната душа сякаш има свой живот, в който обединява всички нас. Тя не е оставяла никога суеверието, понякога е религиозна, понякога е атеистична, опитва се да се справя със своите безбройни болки и проблеми по най-различни причудливи начини. И когато авторът докосва читателя или зрителя то е чрез нещо, с което заедно съ-участват в народната душа. Споделят една болка. Споделят близост. Най-често споделят страдание. За това искреността е задължителна. Не може споделеността да се преиграва или преправя, защото това би попречило на срещата в народната душа (най-често основана на страдание) да се осъществи наистина.

Тази представа е същото, което Уайлд казва за изкуството: Целта на изкуството е да открие себе си ( Радичковото «народната душа») и да скрие твореца (т.е. да приюти автора и читателя). За това е уютно да се чете и гледа Радичков.

5. Корен и хармония. Впечатляващо в този документален филм е и още нещо. Ние знаем историята за родното село на Радичков, Калиманица. Малкото северозападно село, което е обезлюдено и потопено във водите на един язовир. «Закрито», както се изразява той, макар че, чрез писателя, то остава със своята мирова светлина открито завинаги. Във филма Радичков е сниман в покрайнините на селото, близо до Живовци (ако ви срешне тенец, знаете, че може да го пратите в Живовци при Мустакерата) и изобщо в една, както казва той, територия от около 5-6 километра, където се случва всичко в света на неговата литература. 5-6 километра, които събират – в народната душа – стотици хиляди българи от няколко поколения и ги връщат при техните си 5-6 километра. Това е всичко за човека, коренът на неговия живот. И когато човек е наясно с корена си, успокоил е и е подредил себе си, няма защо да бърза, а бавно се разхожда и забелязва в своите си 5-6 километра вселена. Няма как, казва Радичков, човек, който самият себе си не се е подредил, да подреди чуждите работи. Човек, който е подредил своите работи и е намерил корена си, изпитва състрадание и няма защо да е престорен, неискрен и прикрит.

Нека за мен за теб, за политици, режисьори, актьори и всички, това бъде урок.

Сега за дяволите.

6. Казан за свинска мас.

Най-доброто представяне на филма направи внукът на писателя, който най-в началото каза така:

«Това е филм за големия български писател Йордан Радичков. Аз се казвам Йордан Радичков. Аз не съм големият български писател Йордан Радичков. Приятно гледане!»

Няма какво повече да се каже от това.

Аз обаче изобщо не съм Йордан Радичков и завършвам този текст с едно предизвикателство към сценографи, режисьори, актьори и театрали (ако са изтърпели до тук, значи са широко скроени). Във филма Радичков разказва историята за една малка църквица, която го е впечатлила изключително (няма и да се опитвам да преразказвам как… ). В тая бедна църква няма почти нищо освен една рисунка, която представлява следното: В един малък казан, по-скоро котле, в което се топи сланина, е поставен един грешник, когото един дявол полива с малко канче, явно за да го мъчи. Друг дявол отива към котлето, носейки две три оскъдни дървета. Явно рисувачът не е можел да си представи извън своята бедност един пищен ад, с големи огньове и казани. Все пак той е имал нужда да изобрази този дявол и това наказание и да го илюстрира по мерките на собствения си свят. Това е образ на онова, което Радичков разказва за душата на народа, за живота, който е център на изкуството, в който писател и читател, положени в своята самотия, са изправени един пред друг и са свързани от своята искреност, която лежи в техния корен.

***