Открит урок по Публична реч

(текстът включва характерните за една реч «начало» и «завършек», за това го предоставям в този му вид, както е бил представен пред своята публика)

Съдържание:

1. Как да започнем началото на една реч

2. Колко дълга трябва да е една реч?

3. Мястото на главната идея и техники за манипулация на аудиторията чрез структурата на речта.

4. Поза, жест, пауза, интонация, поглед.

5. Разликата между твърдение и пример. Как най-бързо да преминаваме от теза в пример и обратно? Как се координират реч и мултимедийна презентация?

5. Техники за справяне със стрес при публична реч

6. От къде да взема аргументи, които се харесват на аудиторията?

7. Как да завърша ефектно края на една реч?

 как да започнем началото на една реч?

Много често ще чуете съвета: Започнете с шега.

Шегата е средство за стопяване на ледовете. Хуморът привлича вниманието на аудиторията.

И… вие знаете добра шега.

Само че, може би и те я знаят.

Чели са я някъде, чували са я, същата, само че разказана по друг начин. Или просто не искат да се засмеят.

Не започвайте речта си с шега. Дори понякога това да ви донесе успех.

Ако решите да започнете с шега, по добре използвайте цитат от някой човек, популярен с чувството си за хумор. Примерно Марк Твен 🙂

Остроумните хумористични цитати от известни личности карат случателите ви да се замислят за скритата препратка.

„Жалко е да наблюдаваш човек, който се опитва да обясни собствената си шега.” (Марк Твен).

А ето два начина по които никога не бива да започвате:

***

Ако отидете на конференция ще забележите че 9/10 от говорещите започват така:

Добро утро, Моето име е Петър Петров, Аз съм от България, Аз съм представител на фирма „Модърн технолоджи“. Лидер на световния пазар за битова химия. От десет години. Със стогодишна история. Аз ще прочета доклад на тема „Български иновации в битовата химия“…

Ако хората пред вас имат програмата, а най -често те я имат. То на тях им е ясно кой съм аз, от къде идвам и за какво ще говоря. И вместо вниманието им да бъде грабнато от силното начало на моята реч, те ще започнат да мислят за нещо друго. За плановете си за уикенда, може би.

Мястото на тази информация е в програмата и в презентацията.

• друго нещо, което уморява, и понякога дразни, е постоянното повтаряне на ‘Аз’.

Аз, аз, аз.

Аз, аз, аз, аз.

Не започвай със себе си. Независимо колко си компетентен, колко доктората имаш, колко важна личност си. По-добре е да се каже нещо интересно за тях. Не за мен.

Ние искаме да спечелим тяхното внимание. Големите факти ще дойдат после.

• ето и друг начин по който често се започва:

***

• Аммм, Амммм, Кой ще го пусне това там?

• Ааа Т-тази светлина работи ли.

• Кашляне. Чувам ли се?

Да започнеш речта си като се обясняваш за дребни технически проблеми, привличайки така вниманието върху себе си. Не е добро начало.

Има три силни начина за едно въведение:

1. ) Първият от тях е: Да започнем с въпрос.

Задаването на въпрос стимулира аудиторията да мисли.

Не е нужно този върпос веднага да насочва към голямата идея. Той може да е провокативен, може да е реторичен и с него ще въведем по късно голямата идея.

2. ) Вторият добър начин за започването на една реч е да стартираме с твърд факт или с шокиращ факт. Това ще привлече вниманието на слушателите, тъй като те самите са засегнати от него.

2. ) Най-добрият начин за започването на една реч обаче е:

Да се започне с история и с контекст.

Лична история, която да се разкаже в контекст, който се преживява от самата аудитория.

• Например географски контекст: Да разкажа нещо важно за мен, което се е случило на това място, което е важно за тях.

• Или исторически контекст: Да използвам нещо, случило се на тази дата.

Каквото и да се разкаже в важно историята да интересува слушателите и аудиторията, а не мен.

Кажете нещо интересно в началото, което да привлече вниманието, а големите факти ще дойдат после.

Ще ви покажа един пример – това е фрагмент от световното първенство по публична реч, за да видите до каква голяма степен се отдава значение на това начало като става вечемодерно да се говори за ‘Начало на речта с предмет’

Колко дълга трябва да е една реч?

Както добре знаете, един текст трябва да има увод, изложение и заключение. Когато става дума за писане на реч обаче, въведението и завършекът са отделни части. Така че за една реч обособените части са пет: начало, увод, изложение, заключение, край.

Началото е за спечелване на вниманието – за да може слушателите да обърнат внимание, на това, което искате да им кажете: на основната идея. Завършекът, за който ще говорим накрая, е призоваване към действие – за да може слушателите да приемат тезата, сделката или да пристъпят към действие за това, за което ги убеждавате. Това са двата ключови момента от речта.

Когато подготвяте една реч, най-първото, което трябва да знаете е: Колко дълга трябва да е тя? Ако говорите твърде бързо, или ако не ви стигне времето, за да затворите речта, това е почти сигурен провал. Обратно, ако знаем точната продължителност, това помага както за бързото и качествено написване на речта (дори при умора или дефицит на време), и същевременно е средство за манипулация на аудиторията, за което ще кажа след малко.

• така, една страница реч трябва да се чете за 3 – 3,5 минути. Това е темпо малко по-бавно отколкото всекидневната реч. Ако говорите с такова темпо, това означава, че една стандартна презентация на конференция, която обикновено е 20 минути, съответства на 5 страници предварително написан текст.

Ето нейната структура:

Реч се пише в следния ред:

1. Първо планираме завършека. Финалът на речта. Призивът към действие отговаря на това: какво искате вие да постигнете с тази реч? Това е най-важната част и най-често не достига време тъкмо за нея.

2. След това се пише началото на речта. Началото на речта цели да създаде интерес във вашите слушатели изобщо да започнат да ви слушат.

3. Чак тогава се насочваме към основната структура: Увод – Изложение – Заключение.

Мястото на главната идея и техники за манипулация на аудиторията чрез структурата на речта.

Тук съществуват определени тактики и трикове, които помагат както за бързото писане, така и за манипулация на слушателите.

Първият трик тук е да знаем, че слушателите помнят най-вече това, което се казва в началото, тоест в увода. При старта на речта вие само настройвате тяхното внимание, а това което тяхната памет най-свежо помни е увода. Ето защо тук има специално програмиране.

Схемата за програмиране е следната:

Когато пишете реч (след като сте написали предварително завършека и началото, както казахме) започвате от изложението. Първо се пише изложението, което по същество представлява информацията, която искате да разкажете. Когато

напишете вашето изложение, ще видите че вътре в него има няколко момента, които за вас са по-специални, по-важни и изразяват най-вече основната идея. Точно тези места – няма нужда те да са повече от три – са ключовите моменти, които ще използваме. Вашите основни точки. Същността на главната идея. След като напишете грубия вариант на изложението, тези три ключови момента, които сте си харесали, се копират от изложението и се поставят в заключението, където се пренаписват като ‘изводи’.

След това изведените ‘изводи’ в заключението се копират и пренаписват като въпроси или твърдения в увода. Независимо дали напишете нещо като въпрос или твърдение в увода, то се счита от вашите слушатели за подвъпросно, защото те все още не са чули вашите аргументи. И така, най-добре се помни уводът и най-много внимание се фокусира върху него. Но това, което сме казали в увода, сме предвидили слушателят да чуе и в изложението и в заключението и то на важните за нас места. Това е манипуилиране на паметта.

Съществуват множество подобни трикове за манипулация чрез структурата на речта, аз ще ви покажа след малко още един – чрез теза и пример…

Но преди това искам да ви демонстрирам една друга много полезна техника:

Изключително важно за добрата реч е ораторът да поддържа зрителен контакт с аудиторията. Ако четете, забили поглед в листа, вашето въздействие върху слушателите ще е много по-малко. Същевременно е трудно да се запомни наизуст цяла една реч. Сега ще ви покажа един трик, с който да можете да четете слабо познат и дори непознат текст и едновременно да гледате достатъчно често към вашите слушатели. Той също зависи от времето за представяне на една реч.

(следва тренинга с речта на Чаплин от „Великият диктатор“ – който тренинг оставям за на живо 😉 )

2 част

Поза, жест, пауза, интонация, поглед.

За един добър оратор е изключително важно правилно да владее езика на тялото. В тази презентация нямам време да се спра подробно на тази доста богата материя, но ще ви покажа две техники, които са най-важни за публичната реч.

Първата от тях касае отново комуникацията с поглед.

Когато човек говори пред голяма аудитория, трябва да знае няколко неща:

Погледът му не бива да пречи на комуникацията – да бъде забит в пода, или

• листа, или да се разсейва към тавана или настрани. Важно е да се гледа аудиторията. Когато гледате аудиторията е изключително важно – поради страх или поради неумение – да не избирате фаворити. Не трябва да се избират фаворити. Тоест да изберете някой приятел или просто някой, който ви е симпатичен от първия ред на аудиторията и да говорите само на него. Погледът трябва да обхожда систематично цялата аудитория. Най-добре е да изберете някакъв порядък или фигура, например правоъгълник и

просто системно да движите погледа си по него, така че да покрива всички зони на аудиторията.

Изключително важно е също така значението на жеста. Говори се за три зони на комуникация: а) От ходилата до кръста, б) от кръста до раменете и в) над раменете. Препоръчва се да се използва само зоната от кръста до раменете, тъй като движението на ръцете в другите две зони показва твърде силна лична емоция. Също така движенията на ръцете е добре да бъдат правени описателно в зоната пред гърдите без да изразяват агресивно или настъпателно движение към аудиторията. Така стигаме до познатите ни от телевизията и публичните форуми захвати на ръцете (показвам).

Подобен тип тренирано захващане, позволява от една страна да се правят паузи и акценти, невербално да се подчертава едно твърдение, а най-вече функцията на този захват е: да знаете къде са ви ръцете по време на реч. Защото незнанието и притеснението водят до така наречените мъжки и женски паразитни жестове. (Давам примери).

Сега след като казахме, че са подходящи описателните жестове в зоната пред гърдите, да видим имат ли значение и място другите жестове в речта на един оратор. Истината е, че да и то голямо.

Съществуват три типа реч и всяка от тях има отношение към определен тип жестикулация. Трите типа са: информираща реч – тогава когато просто изброяваме факти. Жестовете са минимални или почти отсъстват. Убеждаваща реч – тогава, когато освен фактите даваме обяснение защо дадено нещо е така, тоест правим доказателство. Тук се правят най-вече описателни жестове. Третият тип е призоваващата към действие реч – тя е най-подходяща за края или завършека на една реч – и точно тук са уместни емоционални жестове, които се правят в така наречените забранени зони.

Сега ако се върнем отново към слайда с техниката за писане на текст ще видите как тя е напълно балансирана с техниката за жестикулиране.

Разликата между твърдение и пример. Как най-бързо да преминаваме от теза в пример и обратно? Как се координират реч и мултимедийна презентация?

По същество изложението на речта представлява изброяване на факти, или информираща реч. Ключовите за нас моменти са местата, където се концентрира доказателството. Няма смисъл в една реч да прекаляваме с твърде много доказателства. По добре е да се концентрираме върху няколко главни ТЕЗИ и да имаме наум, че цялата останала информация ще води към тях и ще ги подчертава.

Тук искам да ви обясня разликата между ‘факт и теза’ и ‘теза и пример’ и да ви покажа една техника за бързо преминаване от едното в другото. Разликата между факт и теза е, че фактът е само информация, а тезата е информация, която е подкрепена с доказателства. Тоест казва се ‘това е така, защото’ или ‘причината за това е еди каква си’: това е теза. Разликата между теза и пример е

пък тази, че примерът показва същата тази теза, но поставена в конкретни обстоятелства: Кой?, Какво?,Къде?, Кога?, Как?

Например информация е: „На Камен бряг се строи“.

Теза: Където се застроява, природата се разрушава, защото човешката дейност черпи природен ресурс.

Пример: Например бай Иван (Кой?), построи къща, макар и малка (Какво?), на плажа в Камен бряг (Къде?) миналата година (Кога?) и сега може да чуете денонощно Миле Китич, но не се е мяркал повече нито един пеликан (Как?).

Няма смисъл също така да давате прекалено много примери в една реч, ако правите това, най-добре е примерите ви да са поставен под ключовите тези, защото така те ги подсилват и ги правят по-запомнящи се.

Също така. Няма смисъл да слагате много снимки в една презентация. Снимките са визуалния аналог на примерите и те не трябва да разсейват вниманието, а да подчертават и правят по-жива тезата.

Отиваме към края на тази презентация, но преди края да кажем още няколко неща:

От къде да взема аргументи, които се харесват на аудиторията?

Казах ви в началото, че е добре една реч да бъде разказана не за това, което интересува мен, а за това, което интересува тях. Слушателите. Как става най-лесно това. Разбира се с предварително проучване, но ако нямате време за това. Всяка една институция или организация има на сайта си информация „За нас“. В „За нас“ вие може да видите основни ценности, които тази организация е посочила за свои. Тъкмо тези ценности могат много успешно да бъдат използвани, за да формулираме нашите основни тези така, че да манипулираме предварително ухото на слушателите да ги хареса.

Техники за справяне със стрес при публична реч

Съществуват различни техники за справяне с напрежението, които нямаме време сега да обсъдим. Ще ви разкажа една кратка лична история, за да ви покажа как работи една от тях. Клиентът ми беше шеф на Порше за онова време. Доста неразбран човек и леко глупав, за сметка на това с огромно самочувствие. Това което ни срещна е, че трябваше да му бъде подготвена реч и презентация за едно бизнес представяне в Хилтън. Въпреки голямото си самочувствие той много се притесняваше от аудиторията там. Както и да е, след три дена мъки и тренировки изглежда всичко беше наред и аз се оттеглих на заслужена почивка. На другия ден половин час преди представянето му той ми звъни разтреперан и вика: Шофьорът пътува към теб да те вземе, моля те ела много съм притеснен забравих всичко. Изобщо не ставаше дума за подготовката – всичко му беше написано и направено

– а за притеснението и при липсата на време използвахме следния трик, както и да ви звучи препоръчвам ви го в кризисна ситуация. Затворихме се в тоалетната на Хилтън с този богат, неразбран мъж с голямо самочувствие и там го карах тихо да рецитира песента „Зайченцето бяло цял ден си играло“ – веднъж все едно е получил щастлива новина, после: все едно е научил нещо много тъжно; после все едно се случва нещо страшно важно; после все едно зайчето много го е ядосало и така докато се премине през 4-5 различни настроения. Тази смяна на настроенията значително намаля напрежението и стреса.

Най-добрият начин обаче за справяне със стреса е добрата предварителна подготовка и знанието за точната структура и време на предаставяне.

Не пийте кафе. И на финал:

Как да завърша ефектно края на една реч?

Завършекът на една реч е нейната най-важна част. Цялата реч е като сцена за своя финал.

Не завършвайте речта си с: Благодаря за вашето внимание!

Това може да стои просто изписано в слайда след като приключите

Може да завършите като просто направите обобщение на основните си точки, но е много по-силно и препоръчвам други два начина.

Най-добрият начин за завършване на една реч е с призив към действие.

Ето един такъв пример: „Стана ясно, че пред нас има големи възможности, но с ваша помощ можем да направим следващата година най-успешната в нашата история“.

Може да завършите речта си с кратка история – може с шеговита история или цитат – които препращат към началото и най-вече дават отворен хоризонт. Хората обичат краят, който отваря надежда. Завършете с вдъхновение и надежда.

***

Ако се върна към началото и към историята за моя съученик: Човек никога не знае от къде точно ще се появи вдъхновението и надеждата.

• кой час ще се случи това. Може би в училище. Може би по химия или по математика, или докато ядеш баница в часовете по живопис.

Никога не знаеш кой човек ще те подтикне към това, което ще ти донесе успех, Но такъв човек винаги ще се намери. Стига да участваш в играта.

• сега обратно на училище!

Благодаря Ви за вниманието!

Върху „Преди и след“ („Before and After“) – филм, селектиран за награда „Джеймисън“ за късометражен филм

 

анимация, късометражен

Продуцент: Ева Лещарска

Режисьор: Добромир Димитров

Сценарист: Добромир Димитров
Музика: The science

Звук: Мартин Ставрев

Анимация: Весела Йоцева, Спартак Йорданов и Добромир Димитров

***

Без никакво съмнение филмът има за допирателна „Трио Белвил“ на Силвен Шоме и всеки, който е харесал „Триото“, ще изпита удоволствие от „Преди и след“. За мен този филм е една крачка по-напред – в посока на съвремието – както по сюжет, така и по стилистика на анимацията. Следва да се покаже защо:

1. Стилистика

Няколко основни неща правят страхотно впечатление.

Най-напред филмът носи усещането на класическата рисувана анимация. Нарочно подбрани, оставени текстури и щрихи в движението на персонажите, в пространството, комбинацията на филтри, гама и светлина носят специфичната естетика, сходна с „Трио Белвил“, която, също както и там, може да бъде наречена: „поетична; с богат, елегантен и изискан образ, който ни отвежда в напълно ретро и нестандартна вселена.“ За разлика от бавното време на мрачния романс от „Триото“ обаче, тук задачата на режисьора е друга и неговия сюжет се развива в скоростно екшън-съвремие.

Рисуваната класическа стилистика, поетичната гама, се свързва с 3D графика (както в пространството, така и в богатството на анимираните образи) в един скоростен 3D екшън свят, а за изпълнението, с удоволствие може да се каже, че „стилистиката не само контрастира с всичко, което е натъпкано в конформизма на Дисни“ (както беше хвален „Трио Белвил“), но и контрастира с баналните порцеланови 3D графики на съвременната анимационна ширпотреба. Филмът е толкова богат на художествено разработена графика, че окото се затруднява от първо гледане да възприеме цялата детайлност на света на филма (което създава чудесен реализъм).

Два конкретни стилистични елемента трябва специално да се отбележат като особености на „Преди и след“ и те са: а) трансформацията на персонажите и б) ракурсите. Тъй като трансформацията има пряка връзка със сюжета, за това ще кажа по-долу. Относно ракурсите смело мога да кажа, че това е най-богатият филм на ракурси и перспективни решения в представянето на основния персонаж, който съм гледал. Това е една от специфичните черти на този филм. Той спокойно може да служи като учебник по перспектива на тялото за аниматори, а от гледна точка на преживяването, богатството на перспективата (в която е поднесен образа) засилва изключително припознаването на зрителят в главния герой (въпреки характера му) и намалява зрителната дистанция. Това разпознаване има пряка връзка с разбирането на сюжета.

2. Сюжет.

а) Сценарий. Той би могъл да звучи така: Един дребен човек с къси крака има ужасен комплекс от фигурата си, заради който е подтиснат, занемарен и оставил се на пиянство. В момент на завист, тъга и емоционална психоза той – почти криминално и изцяло подсъзнателно – започва да преследва «снажен мъж, богат и със самочувствие», чиято диря го отвежда в… Клиника за пластична хирургия. Клиниката е визуален хибрид, който свързва елементите: зоологическа градина, морга (като метафора за обезчовечаване и смърт) и театър (в който да се покаже пред публиката трансформацията на пациентите). В клиниката уродливостта на комплексите бива трансформирана чрез „лечението“ по разкрасяване в още по-уродлива трансформация. Процесът предизвиква извратен смях над чудовищното: от тълпата към трансформираните заради комплексите си хора. Главният герой получава нови дълги крака. Такива, каквито никой от другите хора няма. С тях той става още по-изолиран. Край.

б) Време – „Преди и след“ е късометражен анимационен филм (12мин). Единственият недостатък в него (от гледна точка на зрителя) е бързо настъпилият край. Сякаш трябва да има още; сякаш филмът не е постигнал развръзка. Това според мен е силна страна на филма и специфика на неговия жанр, който е «социална драма» и се разбира чрез елемента «време». За разлика от бавното време на мрачния романс от „Трио Белвил“, скоростното екшън-време на мрачния романс „Преди и След“ е: от една страна адекватно на ритъма на съвременния живот – и ние виждаме бързи сцени, скорост, смяна на перспективите в градско пространство и ритмична напрегната музика. От друга страна скоростното екшън-време е адекватно на водещото, завладяно от психоза чувство: трансформацията. Филмът не само не е кратък, но изключително подробно и завладяващо разказва и представя трансформацията. За съпоставка мога да посоча прочутата „Flower Scene“ от „The Wall“ на Джералд Скарф, където е разказано едно изживяване. Така в „Преди и след“ сцените на трансформация, освен че напомнят „сцената с розите“, имат същата наративна роля. Пресъздават чувство. Развръзката на филма, скоростта, времето на филма е неговото чувство.

в) „Преди и след“. Убеден съм, че повечето зрители на този филм са останали с усещането за неговата едновременно реалистичност и сюрреалистичност. За мен това е ядката, в която се крие неговата дълбока социална критика.

Едно от класическите определения за сюрреализъм гласи така: Сюрреализъм е, когато обект на съня (или въображението) бъде включен в действителността, така че той самия става действителност и се преживява като такава: като насложена действителност или трансформация (sur-réalisme). В случая дълбоката психическа подтиснатост и комплекс за уродливост на тялото се пренасят и наслагват върху действителността, с което се създава и засилва желание за трансформация. Най-напред желанието за трансформация е отказ от себе си, смърт и връщане на ниво животно – за да се извърши промяната. Това обез-човечава. Промяната от своя страна трансформира нещо ущърбно (тялото) с нещо уродливо (комплекса), създавайки монструм (чудовище). Психическият комплекс за уродливост (който е изолирал човекът от обществото) се превръща във физикална уродливост (с която обществото изолира човека). Това е пътят на социалната драма, изтичан на скорост и на един дъх в „Преди и след“.

Освен социална драма, филмът показва и социална критика, чудесно поднесена чрез визуални метафори. Фалшивият идеал за красота, която може да бъде създадена хирургически, бива разобличена: с мъртвите антични статуи и бляскави отломки, които украсяват клиниката; и техният аналог – зашитите от мъртви парчета тела на пациентите. Образът на подобрителите (лекари и санитари) нямат лице, а само форма, мултипликация и взаимна трансформация.

Всичко това служи за присмех на хората, които така или иначе не биха приели нещо изкуствено създадено за красиво, а само за различно, макар самите те да налагат тези идеали на красота. Филмът свършва с отхвърляне.

„Преди и след“ не е филм, който следва да похвалим, че се е появил на българска сцена (по-скоро жалко, че се е появил на българска сцена), а че е филм, който се е появил изобщо. Той хвърля голямо предизвикателство и пред усещането и възприятието на самата публика, която чувства, отчасти разбира, не харесва, но не може да се справи именно с тези фрустрации на отчуждение и подтиснатост на съвременния свят, обединени в „депресията“.

д-р Георги Петков

За театъра и за народната душа – по повод документалния филм за Йордан Радичков „Черказки хроники“ и неговото представяне

За съжаление има толкова малко интервюта с Радичков. Този филм свързва две от най-обширните. Една приятелска разходка, в която чуваме само неговия глас и виждаме неговия образ. Толкова за филма. Той е безценна среща с незаменимо автентичният човек. И страхотното режисьорско решение тук е, че режисьорът не се намесва.

Радичков не е възможно да бъде разказан. В неговия свят просто може да се потопиш, да го харесаш и/или „да започнеш да говориш на неговия език“, както каза Иван Добчев при представянето. Ще добавя, че освен насладата и уютът, с които писателят довежда и утешава толкова много читатели около своята „закрита“ и потопена в язовира родна Калиманица, Радичков събужда, напомня (с мека усмивка на острото си лице), посочва, предизвиква и даже съди. А това е безценно. Да започнем с Добчев и театъра.

Призовавам читателят, който е решил да изгуби 10 мин с четенето на този текст от 4 страници да бъде търпелив в началото към това, което ще му се стори като твърде остра критика. Всичко, казано в началото, не произлиза от песимизъм, а от оптимизъм за онова, което Радичков разказва за театъра. Частите: „1. Представянето и театъра. Професор. 2. Представянето и театъра. Актьор.“ – могат да се определят негативно, а позитивно Частите: 3. Радичков и театърът; 4. Радичков и народната душа. 5. Корен и хармония. 6. Казан за свинска мас. Пропорцията е към второто.

1. Представянето и театъра. Професор. Мога да разбера, но не мога да приема как така един интелектуалец с претенции като Иван Добчев ще излезе да представя документален филм с голяма червена папка-бонбониера, от която ще чете текст, който е подготвил, тромаво, запъващо, дълго, пълно с клиширани препратки, монотонно, обясняващо на публиката (която все едно за пръв път чува или чете Йордан Радичков) връзката между бай Йордан (ние трябва да сме наясно колко професорът е близък с писателя) и Кортасар, Маркес, Селинджър, магическия реализъм и какво ли още не. По-лошото бе, че той прочете и личната си история, която има с „Бай Йордан“ при едно пътуване до Македония. Защо трябва да се четат от папка лични истории? Да се разказва за приятел от папка? Да се прави дисекция за похвала и, понеже говори професор, да се убие нещо живо и сърдечно в термини. Кой кого хвали? Професорът – писателя, или професорът се кичи с писател?! Иначе историята беше добра, но, така разказана, от папка, от професорско облекло, мен тя ме изпълни с неискреност. Казвам това не за да се заяждам с Добчев (той наистина преживява искрено Радичков), а да посоча контрапункт: Представянето на филма и книгата бяха, за мен като публика, обратното на това, което са филмът и книгата. Радичков не е възможно да бъде разказан. В неговия свят просто може да се потопиш, да го харесаш и/или „да започнеш да говориш на неговия език“- така каза Иван Добчев. Да започнеш да говориш на езика на народната душа, пък ще каже Радичков. 

След малко за това.

2. Представянето и театъра. Актьор. Не знам дали това е една от суперсилите на изкуството на НАТФИЗ, но очевидно навсякъде в театрите и киното може да се забележи, че актьорите използват добре тренирана модулация на гласа, но тя няма нищо общо със смисъла на текста. Рев, истерия, смях, спокойствие, тъга, крещене – това сякаш е задължителен аксесоар на актьорите, за да покажат те колко умели актьори са. Дали обаче тези звуци съответстват на чувствата и на ситуацията, и на образа; дали не го пресилват; дали го разбират – това сякаш не е важно. Сякаш нормалността на героя ще убие театралността на етюда. Животът – театъра. Но става обратното.

Когато говори стар човек, не е достатъчно да говориш с глас на престорен старец. Старецът освен характера «старост» има ‘мечта’, ‘болка’, ‘смирение’, ‘радост’. Бездната не винаги предизвиква отчаян тон и интонация, тя може да предизвиква също страхопочитание и спокойствие. Във вика има тишина. В тревогата – спокойствие. И всичко е казано в текста. И в живота. Ама кой да чете смисъла на текста в театъра?! Нали е театър, за режисьорът е по-важно сценичното действие, а не действието на живота и е по-важно какво той самия оригинално е решил (като професор) върху някакъв текст. За актьорът пък е важно да се покаже, да изкара модулация, а не да пресъздаде смисъла. Не да бъде проводник, а себе си да покаже. Така актьорът и режисьорът са създали сценично действие и театрални етюди. Всичко това създава неискреност и пресиленост. Още преди повече от 100 години Оскар Уайлд казва: „Изкуството се стреми да открие себе си и да скрие твореца“. За българския театър по настоящем е характерно обратното: Скрива се изкуството и се открива актьорът.

Има два вида актьори (това важи и за режисьори, сценографи, професори, политици… за баничарите и стругарите не е така – там изкуството е непосредствено видимо): а) топ-актьори (тарторите) и б) мечтаещи-да-станат-топ-актьори (склонни да проституират или да се страхуват и роболепничат, за да стане). Топ-актьорът е суперсила в тясната общност на театралите. Той може да създаде друг топ-актьор или да унищожи цяла колония мечтаещи-актьори. За топ-актьорът не е нужен истински хумор, става и просто халтурен гег. Той грее от себе си. А и няма излишно време. Той продава от себе си представлението. Публиката (оскъдна на време и пари) отива да гледа познатия актьор. Публиката добре познава топ актьорите. Те са: «оня дето търка билетчета», «пещерската гроздова», «блажиш ли дядо попе» и «главните от сериала», от ‘господари на ефира’, ‘Слави’, и други. За публиката е важно да каже, че ги е гледала на живо и че е било супер. (Нека не се усмихва „елитната публика“, тя е публиката на професора от точка първа).

Тази картина за театъра и за народната душа ще си представите ясно, макар и да ви е неприятно да го чуете.

Ето сега да чуем нещо истински приятно.

3. Радичков и театърът. Със светещи очи, безкрайна любов и без да се замисля великият български писател Йордан Радичков отговаря на въпроса: „Какво е за Вас театърът?“ с думи, от които всеки театрал би изтръпнал от възторг. Той казва: Още с влизането си в театъра, аз бях променен завинаги. Толкова много ми хареса сцената, средата, даже миризмата на театъра. А когато свърши първото ми представление и публиката започна да ръкопляска, това беше изживяване, което ще помня винаги.

До тук добре. Всеки първокурсник ще даде живота си, честа си, своята и на близките и всичко, за да участва в това.

Ето обаче как обяснява Радичков това свое усещане:

Писането и четенето – казва той – са едно самотно занимание, в което единият, писателят, се изправя в своята самотия и споделя нещо на читателя, когото той не познава, който е някъде там, четящ в своята собствена самотия. Макар да не познавам читателя – казва Радичков – аз съм се стремил винаги да бъда максимално искрен с читателя, да не скривам нищо от него, защото ние сме изправени един пред друг, лице в лице, самотия срещу самотия. Ако се случи този контакт и тази искреност се предаде, това поражда страхотно чувство на сближаване. А представете си в театъра, когато на постановка са събрани 400-500 човека, всеки от които преживява едновременно. Колко стократно усилено е тогава това чувство и преживяване на връзката. На искрения контакт между писателя и читателя, между твореца и публиката. За това, казва Радичков, чувството в театъра е невероятно. Заради едновременното преживяване на тази искрена връзка (много близо до ‘народната душа’, както ще се изясни). Това е първото, което съвременният театър трябва да помисли, когато пресилва и преиграва посланието, когато заменя хумора с клише, и когато не гледа живота, а гледа етюда. И ако това гледа, то нищо от посланието, което се опитва да предаде бай Йордан, няма да достигне до публиката не само на Сфумато. По скоро едно име, помнено с искреност, ще бъде омъртвено и разчленено на сцената, а актьори и режисьори ще се накичат с неговите части.

4. Радичков и народната душа.

Следващото, което казва Радичков е още по важно за мен:

Той казва така: ‘Аз винаги съм се опитвал да черпя или да се опитвам да разгадавам нещо от народната душа. Писателят наистина залага сюжети, един или друг „капан“, на който да реагира читателя (без да престава през цялото време да бъде искрен), но тези „капани“ от къде са взети?’ Те не са измислени от автора, а авторът ги е видял в живота и ги споделя, искрено, на читателя, на зрителя. Самият автор е един обикновен човек – казва Радичков – който през по голямата част от живота си е потопен в битовизми, но заедно с обикновения си битов живот, в който има пикове и спадове, той участва в една народна душа. Народната душа сякаш има свой живот, в който обединява всички нас. Тя не е оставяла никога суеверието, понякога е религиозна, понякога е атеистична, опитва се да се справя със своите безбройни болки и проблеми по най-различни причудливи начини. И когато авторът докосва читателя или зрителя то е чрез нещо, с което заедно съ-участват в народната душа. Споделят една болка. Споделят близост. Най-често споделят страдание. За това искреността е задължителна. Не може споделеността да се преиграва или преправя, защото това би попречило на срещата в народната душа (най-често основана на страдание) да се осъществи наистина.

Тази представа е същото, което Уайлд казва за изкуството: Целта на изкуството е да открие себе си ( Радичковото «народната душа») и да скрие твореца (т.е. да приюти автора и читателя). За това е уютно да се чете и гледа Радичков.

5. Корен и хармония. Впечатляващо в този документален филм е и още нещо. Ние знаем историята за родното село на Радичков, Калиманица. Малкото северозападно село, което е обезлюдено и потопено във водите на един язовир. «Закрито», както се изразява той, макар че, чрез писателя, то остава със своята мирова светлина открито завинаги. Във филма Радичков е сниман в покрайнините на селото, близо до Живовци (ако ви срешне тенец, знаете, че може да го пратите в Живовци при Мустакерата) и изобщо в една, както казва той, територия от около 5-6 километра, където се случва всичко в света на неговата литература. 5-6 километра, които събират – в народната душа – стотици хиляди българи от няколко поколения и ги връщат при техните си 5-6 километра. Това е всичко за човека, коренът на неговия живот. И когато човек е наясно с корена си, успокоил е и е подредил себе си, няма защо да бърза, а бавно се разхожда и забелязва в своите си 5-6 километра вселена. Няма как, казва Радичков, човек, който самият себе си не се е подредил, да подреди чуждите работи. Човек, който е подредил своите работи и е намерил корена си, изпитва състрадание и няма защо да е престорен, неискрен и прикрит.

Нека за мен за теб, за политици, режисьори, актьори и всички, това бъде урок.

Сега за дяволите.

6. Казан за свинска мас.

Най-доброто представяне на филма направи внукът на писателя, който най-в началото каза така:

«Това е филм за големия български писател Йордан Радичков. Аз се казвам Йордан Радичков. Аз не съм големият български писател Йордан Радичков. Приятно гледане!»

Няма какво повече да се каже от това.

Аз обаче изобщо не съм Йордан Радичков и завършвам този текст с едно предизвикателство към сценографи, режисьори, актьори и театрали (ако са изтърпели до тук, значи са широко скроени). Във филма Радичков разказва историята за една малка църквица, която го е впечатлила изключително (няма и да се опитвам да преразказвам как… ). В тая бедна църква няма почти нищо освен една рисунка, която представлява следното: В един малък казан, по-скоро котле, в което се топи сланина, е поставен един грешник, когото един дявол полива с малко канче, явно за да го мъчи. Друг дявол отива към котлето, носейки две три оскъдни дървета. Явно рисувачът не е можел да си представи извън своята бедност един пищен ад, с големи огньове и казани. Все пак той е имал нужда да изобрази този дявол и това наказание и да го илюстрира по мерките на собствения си свят. Това е образ на онова, което Радичков разказва за душата на народа, за живота, който е център на изкуството, в който писател и читател, положени в своята самотия, са изправени един пред друг и са свързани от своята искреност, която лежи в техния корен.

***

 

На моя брат сър Айзък Уолтън с най-чисто и голямо приятелство:

На моя брат сър Айзък Уолтън,

експерт в изкуството на риболова,

с най-чисто и голямо приятелство:

HENRY BAYLEY, Artium Magister. 1653г.

(превод от латински Г. П.)

***

Един и същи риба е и лекар, и онзи,

Който от този лек приеме, със сигурност ще оздравее,

Такова е спасението на удивителния Бог.

А ти приятелю, чети между редовете –

Тук тайна има някаква в написания слог:

Това копнея аз, това копнее той – ДОБРИЯТ БРАТ НА ТРЪСТИКАТА РИБЯ !

Да ме спаси от моите тегоби – благодаря Ти ГОСПОДИ!

Той риба е и риболовец едновременно, аз вярвам,

Защото и рибарят може да обича рибата.

CLARISSIMO AMICISSIMOQUE

FRATRI, DOMINO ISAACO WALTON

ARTIS PISCATORIAE PERITISSIMO.

    UNICUS est medicus reliquorum piscis, et istis,
      Fas quibus est medicum tangere, certa salus
    Hic typus est salvatoris mirandus Jesu,
      Litera mysterium quaelibet hujus habet.
    Hunc cupio, hunc cupias, bone frater arundinis, [piscis]*
      Solverit hic pro me debita, teque Deo.
    Piscis is est, et piscator, mihi credito, qualem
      Vel piscatorem piscis amare velit.
                                                       HENRY BAYLEY, A.M.

На моя мил приятел мистър Айзък Уолтън, THO. WEAVER, M.A. 1649. г.

На моя мил приятел мистър Айзък Уолтън,
в прослава на риболова, който и двама обичаме.
THO. WEAVER, M.A. 1649. г.

НАДОЛУ по този нежен поток
с бряг лъкатушен;
Пременен и ухаещ
взел най-доброто от гардероба на Флора.
Тук с тънко цвърчене
Въздушният хор изразява умение
първо в мелодии разногласни,
после заедно – в хор,
а очарованата риба се опиянява
от звуците, за които е няма,
презира елементът «вода»
и скача във въздуха,
сякаш перките й
да бяха крила.

Тук наслаждения най-висши и прекрасни
– за тялото, душата и за слава –
са сложени пред нашите прегръдки.
Не носят болест те, ни грях, ни срам.
И рози без бодли израстват там,
а без жила са медните килийки,
но може би в това е тяхната щета,
тe своя трудност имат и цена:
Стърчаща пръчка, рошава коса
и насекомо с кука.
Но тука,
О, дете на Епикур,
напълва жадната душа
и празната тава
такъмът твой!

Щом в бистрия поток попадне ларва
тя бързо бива сграбчена от клен;
в калта за твоя червей,
змиорка се извива и бива
да си много бърз, ако е едра;
Шаранът предпазливо се повежда
– ще бъде уловен, но ако е изморен.
А линът,
на потока лекар, ей го тука,
във тъмната си дупка чака кука.
Застанала зад корена
в засада дебне Щука –
самата тя – и плячка, и ловец.
И всичко туй,
което е било за развлечение
се слага най-подир
за храна или пък за лечение.
В потока бавен коварното перо
лови платика гладна.
А несъмнено в някой пъргав брод
муха подмамва шарена пъстърва.

Когато риболов на тези същества
да практикуваш избереш ти мъдро,
почитай тяхното творение –
ще разбереш каква голяма полза носи то,
защото рибите в това изкуство,
наистина спасяват хора.
Да мамиш, лъжеш и подвеждаш.
Да впричмваш, хващащ и плячкосваш,
е тук невинно.

Покрай потоците кристални можеш,
да пазиш съвест като извор бистра.
И щом от мрачни мисли ти откриеш,
че е обзет умът ти неспокоен,
оставен без приют,
обгърнат целият
във меланхолия солена,
разстроен, натъжен, сериозен, хванат.
Тогава своя лек вземи – метни стръвта,
и всички грижи, неспокойни мисли
ще отлетят с такава скорост надалече,
че сякаш хидрофобия ги е обзела.
За туй спокойствието на вода в гърдите имай,
челото ти ще се изглади.
Далеч със този спорт от грижите и от шума,
при евтината мълчалива радост.

Тъй както Актеон, преследващ и преследван –
Съдбата често прави приказките верни:
– „Соколът болен, уморен, за ден,
не литва веч, но утре е далеч.“
– „При картите и заровете често
кесия и спокойствие се жертват.“
– „Наследството на дъщеря и син
зависят от прищевките на случая.“
– „Вреди и пакости, злини,
от виното се причиняват всеки ден.“
И както вярно казват турците
– „Във всяко зърно грозде дебне дяволът“.

А по натам докато се стопяваш
като изсъхващо дърво
с усукани бръшляни –
Съдбата е така предизвестена
на онзи, който предоставя
наивно своето блаженство
в прегръдки нежни на жена.
Защото в края ласките им жилят.
Но всички радости се връщат
отново при рибаря!

Затуй на онзи бряг да седна искам,
свободен от умората на тогата и меча.

И жалки са копнежите на тези,
които за народи си мечтаят,
да завоюват и да отбраняват.
Защото моят прът ми дава
най-истинското съдържание,
най-сладката невинна радост,
с-такава-рядкост-случил-се-късмет,
от скиптрите,
макар това е
по Божията справедливост!

Думите за ‘Теб’

един свободен превод на фрагмент от Августин – ( Augustinus Hipponensis – In Evangelium Ioannis )

„Нима думите можеха да създадат нещо, ако звучат и прехождат?
Но какво ще са – ако се изричат без да отминават?
Ден след ден говорени напразно те са безполезни за нас – така изглежда.
Прехождат без да бъдат нещо повече освен думи.

Но има в самия човек слово, което остава вътре, докато звукът звучи през устата.
Какво е това слово? – Вижте вашата любов! Тя е велико нещо.

Има слово, което се изрича духовно, – Разбираното от звука, а не самият звук.

Ето слово е, когато казвам ‘Теб’. – Три букви са и една сричка.
Но нима Ти си тези три букви една сричка?
Колкото малки и нищожни са те, а толкова огромно нещо е разбираното във тях  -Теб!
Какво става със сърцето ти, когато кажеш ‘Теб’?
Какво става в моето сърце, когато кажа ‘Теб’?“
/…/
Как познаваш някакво живо съществуващо и с кое в твоето сърце ти го усещаш: безспирно, безкрайно, всемогъщо, присъстващо навсякъде. В настоящето и във всичкото, без нищо да го ограничава?
Когато тези неща биват познати, това е словото за ‘Теб’ в сърцето.
И да, очевидно е, че това е звук, който съдържа три букви, една сричка.
Те прехождат и отминават, звук са, букви са, сричка са.
Преминава това слово, което звучи, но онова слово, което е обозначавало – в душата, на който го е казал; в разбирането, на който го е чул –
то остава, отминават звуците.

за спомен лято

Безкрайност от необратими дни
и синьо само по ръцете,
зи/ми
наречени със имена на цвете,

Оставям ти за спомен лято
ще го намериш там, отново там,
пропито в сол,
изгаряло на слънце
сляпо
от дъждовете, ветровете, времето;

преметнато на онзи стол
за онова момиче хубаво.

Изсъхнало и крехко с цвят на
бледо-синьо-нежно-розовото ти небе.

Чукни го с пръст като отидеш, за да се разпилее
несходната със времето му вечност.

През старата ограда с дупки към делфините

Всички неща, които няма да помним докато се усмихваме

Ще променим някои неща. Нас.
Някои неща няма да останат. Всичко.
Защото много ветрове са идвали,
Бури са брулили, слънца са потичали,
В синьото море.
Но едно ще е последно. Безбрежно.
А най-силната – ще е най-помитащата.
Тя няма да разруши,
А ще окъпе.
И едно ще остави

Мекотата на цвете,
Звук на птица сред утринната ведрина
Тръпчинките на водата
Горчивия вкус на целувка
Омаята,
безвремието,
Всички неща, които няма да помним докато се усмихваме.
И една риза,
която ще изгладиш,
за да ми донесеш на оня свят
преди сама да дойдеш,

Защото стъпките на токове са тежки,
А душата е най-леката
и тя е Вестител
Както ангелите.

Някои неща няма да се променят – Нас.
Някои ще изчезнат. Всичките.
Защото една буря ще е последната.
И тя нищо няма да остави,
Освен само едно

момче във стол

лятото премина и отмина
септември със изтритите си дънки
на зимата сред посинели трънки
пързаля се човек от сняг.
– копнеж по топлина –
и пролетта дойде.
капчуци, праскови и още нещо
забрадка на момиче
момче във стол
усмивка щъркелова
гръдна жаба
ке ке ке

За музикалния спектакъл „На Нея с обич! Емил Димитров“

За музикалния спектакъл „На Нея с обич! Емил Димитров“

– А вие спомняте ли си с какви инструменти са изпълнени песните на Емил Димитров? Аз лично не. Да започнем оттук.

1. За музиката. На прибиране.

Когато се прибирах след музикалния спектакъл – сигурно както и много от зрителите – изпитах нуждата, още и още, да слушам песни на Емил Димитров, за да може личността ми да остане по-дълго в състоянието, породено от музиката. Мислите ми сякаш бяха докоснали истина, от която не искаха да изтърват пръстите си.

Тогава се сетих – фактът изглежда музикално незначителен – че всъщност не знам с какви инструменти са изпълнявани оригиналните версии на тези песни. На спектакъла слушахме симфоничен оркестър и оркестър „Симфониета“ беше така убедително подходящ за всички изпълнения, че когато разбрах, че Емил Димитров пее най-често в съпровод на пиано, акордеон и китари, аз се изненадах. А музиката беше, убеден съм, абсолютно същата, която стои в паметта ми.

Ще кажа същото за Даниел Цочев.

Не, той не приличаше на Емил Димитров. Не беше търсена прилика – визуално репрезентативно уподобяване, стремеж към възпоменателна възстановка; към копие. Спектакълът не се опита да възкресява душа на нещо мъртво, а дáде тяло на нещо живо. И Даниел Цочев просто беше Емил Димитров. По глас, по дух и по присъствие, което, освен на майсторството и таланта на актьора, се дължи и на спецификата на самата музика.

2. За музиката. По-общо.

Доброто изпълнителство не гарантира, че музиката ще трогне. В добрата музика може да настъпи (парадоксално) дори незаинтересованост по отношение на инструментите. Ние не се интересуваме дали някой е добър контрабасист, пианист или певец. Дали е добър изпълнител. Просто сме потопени. В музиката. Така лично.

Разгледан по своето умение виртуозният изпълнител е най-максимално отдалечен от слушателя; най-чужд. Погледнат през преживяването на музиката, той е най-близък. Същият като мен. Същият като теб. За това великата музика е способна да звучи едновременно във всеки и да бъде всеки. Него: Емил, Него: Даниел, Нея: Антония, мен: Георги.

Чувствали ли сте се някога така завладени, че да искате да запеете и да усещате с устните и гласа си самия певец?! Певец и публика са слети и почти отъждествени в музиката. „Нея (публиката) с обич“ е той самият „Емил Димитров“.

(Това е, струва ми се, първият ключ за разчитане на този така въздействаш спектакъл)

Най-близко до певеца не е Бог, нито е съдбата, нито е конкретна любов, а публиката – ‘Нея’. Това е ролята, която брилянтно разгръща Антония Малинова. Тя, ‘Нея’, задава въпроси на ‘Него’ през него и като самия него. Тя го познава най-дълбоко в сърцето. Тя е той.

А там вътре кипи гняв, любов, омраза, всичко лично. И актрисата изиграва това.

„- Коя си ти?“

3. За музиката. Така лично.

(Това не е караоке. Този спектакъл докосва много сериозни неща. )

Едно недоразбрано клише гласи: ‘музиката трябва да има послание’. Посланието е различно от показването. Да се покаже виртуозност или талант в музиката може да е нещо развлекателно, да е шоу. Изпълнителят може да получи слава и уважение за майсторството и таланта си. Това ще е чуждо на музиката, ако музиката не звучи вътре. Едва като преживяване в слушателя, музиката е послание. Без преживяването тя е звук и текст, и глас, и фон.

В този спектакъл славата на Емил Димитров е само маркирана. Тя е показана по-скоро като траекторията на личен път, стъпалата на среща с публиката. Забележително е, че тъкмо човек станал звезда в жанра на естрадната (развлекателната) музика, където авторството не винаги е най-важното, става: световно значим като автор и композитор на песни; за пръв път запява този жанр на (немодерния си) роден език; и създава национално емблематични песни от собствените си биографични истории. Например написаната от хотелската стая „в мойта хубава страна майка, татко и жена да прегърна. Там под родното небе чака моето дете да се върна.“

Впрочем песента е първоначално забранена на родна сцена, с аргумента, че пропагандира емигрантството. А в музикалния спектакъл, авторът на текста Нели Бенова е свършила забележителна работа откъм исторически препратки и реконструкции, без да превръща спектакъла в документалистика. Всичко е умело режисирано през преживяването на самия Емил, който продължава – огорчен, зарадван или съсипан – през тъгата и радостта в биографията, през смъртта на брат си и загубата на майка си, отново и отново към срещата с публиката.

Музиката е преживяване. Тя обаче активира различни чувства или сетива в зависимост от темите, с които се захваща. Понякога музиката се насочва към преживяването на самото тяло: към физическия ритъм, към ритъма на работа, към обладаното от енергия тяло (персонално или колективно). Понякога захваща чувства на душата каквито са тъгата, гнева и радостта. При Емил Димитров, смело може да се каже, ключовата тема е любовта. „На Нея с обич. Емил Димитров“.

Любовта е просеката, в която ‘Аз’ и ‘Ти’ се губим, сливаме;

‘Аз’ и ‘Ти’ се намираме.

‘Аз’ ставам ‘Аз’ през ‘Ти’,

‘Ти’ ставаш ‘Аз’ през ‘Мен’.

Знам ‘Кой съм аз?’, когато има ‘Ти’ и ‘Теб’.

(„- Коя си Ти?“)

Темата за любовта е свръх-лична и тя сякаш кара публиката и певеца да се сливат в един глас, който пита за ‘Теб’. Който глас обича, копнее, мечтае, тъгува.

Посланието не е нещо, което трябва да разберем и научим. То е това, което преживяваме.

Джулия, вече зазорява ти си отиваш Джулия,

Джулия, слънцето изгрява ти заминаваш Джулия,

О моя Джулия!

Много дни лунните пътеки ще блестят.

Много дни чайките самотно ще крещят.

Много дни ще се сърдят морските вълни.

Много дни, много дни без тебе ще боли.

Музиката, която е Емил Димитров, която е авторска музика и успява да събере публика и певец в едно споделено преживяване на глас, който изрича любов. Така естествено точно тази лична музика успява да изрече други лични истории и да ги съпреживее заедно публиката:

Такъв е и автобиографичния текст на Павел Матев, послужил за песента „Каква невеста си била ти, мамо“

В такива дни, аз плахото селяче, поисках за гимназия пари,

а ти над нашата бедност да поплачеш, зад кладенеца привечер се скри.

На заранта прегърбена и жалка с отрязани коси, с подпухнали очи,

прегърна ме и каза: „Препечелих малко, вземи, вземи парите, сине, и учи!“.

/…/

Едва ли,ала ще успея, мамо, как няма да успее твоя син, пред който, като неплатен, огромен данък, лежат продадените, майчини коси.

В песните на Емил Димитров се губи разликата между музика и слух, изпълнение и слушател, всичко е едно преживяване, послание, което е спо-делено, заедно-усетено, сплетено в магиката на любовта, изпята толкова лично в душата на публиката, че талантът и славата му на изпълнител не стават предмет на осъзнаване. Само така: думи като вяра, любов, тъга, истина, любовта към хората, обръщението ‘мамо’, отвращението от предателството, думата ‘истина’ стават: големи, значими, лични, а душата сякаш докосва нещо живо, от което не иска да изтърве пръстите си, а само да слуша, да пее и да бъде жива отново и отново.

„Ти закъсаняваш понякога, истино,

но винаги идваш, идваш при нас.

Точно през силата на това любовно преживяване имат и така изострена реалност моралните послания:

Ако си дал от себе си, не си живял напразно

/…/

Ако си ял от залъка на свой приятел и го забравиш,

дали е трябвало изобщо да се раждаш…“

По равно смесени са тъга и радост без да може да се каже кое е повече и кое преобладава, защото и двете са прекалено много в живота, лични и сплетени. И някак с това изкуството най-вече се доближава до живота и престава да е абстрактно. А на върха на естрадата, която трябвало да служи за просто забавление и развлечение, се оказал Емил Димитров. По-често тези песни предизвикват сълзи, не усмивки.

4. Сцената.

„…Ако можех да избирам, майчице, между славата и тъжните пари, бих избрал, майчице, дядовите песни….

…Ако можех да избирам, майчице, между моята и чуждата звезда, бих избрал, майчице, светлина за всички…

…Ако можех да избирам, майчице, между теб и златните врати, бих избрал, майчице, твоите сълзи.

…Ако можех да избирам, майчице, между жертвата и сладкия живот, бих избрал, майчице, с песен да умра…“

Аз не бях гледал и слушал Емил Димитров на живо. Поне не и преди музикалния спектакъл „На Нея с обич! Емил Димитров“.

Сценичната постановка на Снежина Петрова и сценографията на Свила Величкова, наративът на спектакъла, подреден от Нели Бенова – успяват да разкажат величието със скромност; да създадат чрез една контрастна монохромна естетика в ретро-носталгичена гама пространство, което не е пресилено, а присъстващо, в което сякаш тупти и бива разказан и изпят живот. Неговият, твоят и моят. Съвсем лично.

Изпълнението на Даниел Цочев като Емил Димитров (и актьорска игра и като глас!), Многопластовата персонификация на ‘Нея’ (публиката, любовта, и самия певец) изиграна от Антония Малинова създават реалност и тяло на преживяването. Поглъщащата музика на симфоничния оркестър на живо. Бих добавил и голямата роля на филмовата прожекция, която през цялото време тече на заден план, и включва в монохромен филтър както трансформация на случващото се на сцената, така и предварително заснети сцени между Даниел и Антония, които засилват въздействието на изпълняваните песни.

/…аз още помня още първите целувки, и клетвите ревността от нищо,

и вярата, сълзите ти горещи, безумната ни близост помня аз…/

„На Нея с обич. Емил Димитров“ е един страшно личен спектакъл. В него не само Емил Димитров отново се среща със своята публика, публиката отново (или за първи път на живо, както при мен) се докосва до Емил Димитров, а всички заедно – като положени във вечност, която е присъща само на личното и съкровено чувство – преживяваме музиката в онази най-дълбока реалност, наречена любов, която е страдание и възторг и с която никога не можем да се сбогуваме.

„Ти отлетя с песента, но ми остави любовта…

Не забравяй ти, че съм те обичал.

Песента, която бях – морето тихо я разлива.“

Честит рожден ден Емил Димитров!

23. 12. 2016г.

Георги, 🙂

За сините манти и розите. Или как станах казанлъшки комунист. (Туристическо-политически гайд)

Понеже е уикенд и време за разходки, ще оставим политическите анализатори да ни определят как ходим в ляво, дясно или в центъра на бъдещето на България, а ние, трима приятели от детинство, отиваме към парк „Тюлбето“. До там се стига по доста леви и десни завои. И после направо.

Парк „Тюлбето“ е свързан с бъдещето на България преди тя да съществува. Защото там спи, влюбен в жена си (и в коня), през вечността, един тракийски вожд. Казвам „вечност“, а не „време“, но ти не смятай, че бъдещето на България няма връзка с вечността. Защото категориите „минало“, „настояще“ и „бъдеще“ са за едни неща свързани с времето, и аз ти пожелавам, като толкова ги искаш, те да ти се случат, но за други, каквито са «щастието», «любовта», «приятелството», «красотата», «истината» и «човешкото сърце» времето е само сцена на вечността.

Това не е нещо мистично. Можеш лесно да видиш вечността. Трябват само двама приятели или един любим човек, верни или също така наистински. И просто да поседнете на мястото под гробницата известно като „Гледката“. (За неказанлъчани нека кажа, че това е – очевидно – първата пейка в дясно от стълбите преди гробницата, от която се вижда «като на длан» целият град. Моето уважение към великия траковед професор Александър Фол, но не се вижда „Розовата долина и Тунджа“, вижда се: направо „розовата долина и язовира“, надясно Розовата Долина и Стара Планина, а наляво има дървета, а Тунджа е твърде малка и трябва да се слезе чак до летището, за да се види. По летището растат доста гъби … ).

Така на „гледката“ стоим ние, трима приятели от детинство, и понеже това е политически гайд, ние не си говорим за истината, а за лъжата.

Тогава Пламен Карджов казва (това е политикът, другите сме бивш философ, набеден дизайнер и настоящ рейнджър, който не иска да отговори на въпроса възможно ли е да построим комунизъм и демокрация в Кербала, след като я построим в България, защото е зает с мисълта „да кара колело със сина си по дървен мост над градската река, което е по същество най-важното на полиса и политиката):

– Абе. Спомняте ли си в какви лъжи вярвахме като малки?

„България е най-чудесната страна“. „Нашите планини са най-красиви“, „морето най-слънчевото“, „хората са добри“, „жените най-честни“, „мъжете най-силни и мили“. Сега вече не вярваме в тези лъжи. Много глупави сме станали.

Щях да кажа, че е идеализъм. Поне така съм учил от учителите си по философия в университета, които четяха и пишеха стотици книги за Бог без самите те да имат грам морал, обичаха егото си и собствения си образ и предаваха лесно най-верните си хора. И си казах, че какво пък. Това е туристическо-политически гайд, в който си говорим лъжи без да следваме морала на философския идеализъм. Стоим на „гледката“, току в краката на тракийски вожд, който спи, вечно влюбен в жена си (и в коня), си говорим за „бъдещето, миналото и настоящето“ на България с категориите на вечността.

Не знаех как да реагирам философски, затова реагирах на лъжата художествено. Все така гледката от „Гледката“ беше синя. Синьото небе и положеният в неговите недра град бяха сини и аз си спомних за сините ни мечти, когато бяхме облечени в сините манти на комунизма.

Ако работата имаше край, дедо ми щеше да я свърши. Той беше истински комунист , а не като мене, имаше синя манта, фазомер и орден на труда с Георги Димитров. Не я свърши, но се опита. Явно и той е вярвал като възрастен на лъжите, в които ние вярвахме като малки. Това е основна специфика на казанлъшкия комунист:

Той вярва в лъжи. Неговата душа е синя.

Край на Първа част. Втора част.

Казанлъшкият комунист и изборите. (предстои)

късно лято

късно

лято дай ми:

синьото си, за да виждам
вълните ти, за да подишам
безбрежието – за да вярвам
изгреви – да се надявам
пътища ти – за да се върна
звездите ти – за да се влюбя
останките – за да остана
каквото е било студени перли в мен
да бъде топъл пясък.

Георги Петков: Театрална и кино критика

Кратка рецензия за „Три билборда извън Ебинг, Мисури”

За театъра и за народната душа – Бележка или „субективна рецензия“ по повод документалния филм за Йордан Радичков „Черказки хроники“ и неговото представяне

Върху „Черното пиле“ – моноспектакъл на Мариус Куркински 

Върху „Сънят на смешния човек“ на Мариус Куркински

Върху „Юбилей“ – на Мариус Куркински

Върху „Някой посети душата ми“ – на Мариус Куркински

Върху “Меланхолия” от Ларс фон Триер 

Върху филма „Каръци“ – от Ивайло Христов

Върху музикалния спектакъл „На Нея с обич! Емил Димитров“

Кратка рецензия за „Контрабасът“ – представление 300

„To reveal art and conceal the artist is art’s aim“

O. Wilde, „The Picture of Dorian Gray (Preface)“

„Honest criticism and sensitive appreciation are directed  not upon the poet but upon the poetry“

T. S. Eliot, „Tradition and individual talant“

Измисленият жанр „субективна рецензия“ (към който се числят тези текстове) се основава на едно правило: Спектакълът се анализира не през сценичността и играта на актьора, а през преживяването на публиката. Преживяването е външно за сцената, но то казва още неща за сцената, пиесата и за самата публика. Много често авторите и актьорите се опитват да отгатнат преживяването на публиката преди създаването на пиесата. Много често публиката се опитва да отгатва своите лични преживявания и театърът помага за това.

Писането на «субективна рецензия» за преживяването на публиката също е нещо субективно.

аз и ти

ще кацнем върху птица,някой ден,
ще плуваме върху делфини-те
усмивката ще долети на устните ми/ти от своето
небе прокудено,
ти няма да си
втората за никой,
аз няма да съм
сам за някой
и няма да сме аз и ти.

Shade – „Pearls“ // Шаде – „Трохи“

(Перли/Трохи)

Има жена в Сомалия,
която копае перли край пътя
Сила по-могъща от природата,
я държи жива.
Ето така тя умира:
умира, за да оцелее.
Не знам от какво е направена,
но искам да съм така смела.
Тя плаче от небето.
Имам камък в сърцето.
Тя живее живот, без да го избира,
който боли като неразтъпкани обувки.

Има жена в Сомалия,
слънцето не й дава милост
– същото това небе, под което вървим с теб –
я изгаря до кости.
Бавно, като следобедна сянка
пътят я прибира у дома.
Грижливо увила всяко зрънце –
перли за малкото й момиче.

Алелуя!

Алелуя!

Тя плаче от небето.
Имам камък в сърцето.
Тя живее живот, без да го избира,
който боли като неразтъпкани обувки.

Отново

Отново на краката си отново
Ръцете над небето си в джобовете
И кладенец почти един и същият
Тъй радостно студен че сякаш лятото.
Отново на сърцето си отново
Светът е знак за тихо обещание
Очите ти блестят над всички вечери
и утрото отново пак е утрото
А ти си вятър ли си
погледът ми пак изпраща кораби,
топи се в синьото
Отново пак е синьото
Тъй както съживява се душата ми

някога юли

Такива са ми били годините,
понякога теб, понякога юли –
все бъркам човека и времето,
знаеш.

Толкова вечност си отиде без време,
времето си отиде без човек,
човекът си отиде без вечност,

и ето, че пристигнал при себе си,
без да е извървял нито-една-крачка-по-напред,
разположен върху чак-толкова-много-свобода,
която е основанието на волята и стремежът към щастие,
по Аристотел,
той не може,
вечността да върне в човека,
човекът във времето,
времето отново да разпознае…
– понякога теб, понякога юли,
все бъркам сезоните,
знаеш.
сякаш е само един,
сякаш си ти.

на А.

21 грама

погледнат отвън
човекът тежи с пари, власт и слава,
осанка, закрила, наслада и радост
и чувство за хумор,

погледнат отвътре
човекът тежи точно 21 грама
колкото целия свят.

Всеки може да рисува

Седя на пейка в парка.

Слънцето, вятърът и сенките миришат на море.

Цветята и отблясъците по листата са точки на споделимост, които обграждат в кръгове интимния свят. Като гравитационен радиус и като свещ. Така слънце и вятър, звездите, дъждът вали за двама.

Всеки може да рисува. Всеки може да е двама.

В спектъра на близостта започва и тръгва едно или две отсъствия,

появява се пространство и разстояние.

Силният цвят прави рисунката меланхолична.

Далеч в морето преминава кораб. Под сянката на парка Милев малки цветя, вятърът, горещината и прохладата ми напомнят на море.

Синьо лято.

Началото на лятото.

Всеки може да рисува. Само ти. Само аз.

В очите ми плуват твоите кораби и се развяват белите ти ризи.

Такива, каквито сутрин има само най-специалната жена, с която е по-вярно, че заедно сте сънени, отколкото че сте спали заедно.

Ти си жена, дете, стих, песен и вятър.

Всеки може да нарисува вятъра.

Само аз. Само ти.

„Pristina rosa“

Видяхме се най-сетне отново

и разбрахме, че войната е свършила,

а всеки нарами към вкъщи със мир

своите любовни оръжия:

два пистолета допрени в целувка

един нож в гърба за по всеки;

дузина празни дисаги

за амуниции,

медали наместо сърца;

едва оцеляхме

завинаги мъртви

на тръгване пеем:

amantes amentes

повехнала розо,

така награди ни съдбата с венец.