Цветята и отблясъците по листата са точки на споделимост, които обграждат в кръгове интимния свят. Като гравитационен радиус и като свещ. Така слънце и вятър, звездите, дъждът вали за двама.
Всеки може да рисува. Всеки може да е двама.
В спектъра на близостта започва и тръгва едно или две отсъствия,
появява се пространство и разстояние.
Силният цвят прави рисунката меланхолична.
Далеч в морето преминава кораб. Под сянката на парка Милев малки цветя, вятърът, горещината и прохладата ми напомнят на море.
Синьо лято.
Началото на лятото.
Всеки може да рисува. Само ти. Само аз.
В очите ми плуват твоите кораби и се развяват белите ти ризи.
Такива, каквито сутрин има само най-специалната жена, с която е по-вярно, че заедно сте сънени, отколкото че сте спали заедно.
(когато писах тази рецензия, този филм все още си беше, какъвто е, нискобюджетен, аматьорски и експериментален – където е неговият чар. Ако знаех, че актьорите в него са „Звезди!“ и „това е филм за Оскар“ друго щяхме да пишем)
Ще започна този текст (измисленият от мен жанр „субективна рецензия“ позволява такава свобода) с един стих на Георги Каприев. Той гласи следното:
Ако се преродя след много време,
колко ?
душата ми ще бъде влак
но не от бързите
с разбито осветление и лек дефект в спирачките
купета,
пълни с разни хора,
които,
бъбрят, пушат и мълчат,
а после си отиват
това ми е съдбата.
Fortuna favet fortibus (Съдбата обича смелите). Тази сентенция по някакъв начин изразява катарзиса. Най-първо за него.
Аз го намирам в последната сцена, в която едно малко момиченце (най-волево силният персонаж по сюжет) върви по железопътната линия, в гръб на преодолените, нека ги наречем „прецакани“, главни герои, напред, по линията, към несъмнено идващия влак. Така или започва, или завършва този филм. Съдбата обича смелите и обича да ги превръща в каръци („не само в България, сякаш така е навсякъде по света“, а и не само в това време). ‘Карък’ не е непременно мръсна дума. Най-често тя изразява воля, сила, страст, усилие и мечтателност (характеристики и същност на пълнокръвния човек, на неговия опит за личностно самонадмогване) и най-често изразява смелост. Не можем да си представим каръка без неговия провал, защото не можем да си го представим провала без надежда, действие и риск. Успехът може да ти падне отгоре, но никой не може да се провали вместо теб, както никой не може вместо теб да умре.
Успехът може да бъде наследен, подарен и закупен срещу душа и тяло. Спрямо човека успехът е обстоятелство на случайността. Провалът е личностно действие. Провалът е усилие. В него най-ясно се вижда характера и силата на личността. Fortuna favet fortibus. Това се случва всекидневно със всеки, освен с този, който извършва бягство от себе си.
По сценарий или по име, всеки актьор играе себе си.
Сега структурно за филма.
Непрофесионално погледнато филмът лесно може да се опише технически: Чернобял като редове от страница на личен дневник, емоционално контрастен като характера на персонажите, в него няма нито един момент на прекаленост на слово, на действие или бездействие, на скука или прекомерна еуфория. Обратно, има една хармония на живото действие на всекидневния живот, на аз и ти, които лесно разпознаваме себе си.
Операторството (Емил Христов) и режисурата (Ивайло Христов) са толкова успешни в реализма на внушението си, че нито за момент зрителят не се докосва – нито до дистанцията на фабулирана сценичност (и театралност), на някакво наблюдаемо действие (от жанра „Х“); нито до дистанцията на репортажна документалистика, търсеща истини в ‘живота на улицата’. Напротив, визията умело успява да сложи зрителя ‘в очите’ на героите и с тях зрителят да вижда черно-бяло, макар и цветно-романтически. Да бъбри, пуши и мълчи с разбито осветление и лек дефект в спирачките. Да обича, да мечтае, да се опитва и да се проваля.
Сценарият (Ивайло Христов) поставя актьорите да играят със собствените си имена (което струва ми се добавя голяма плътност и живост към персонажите им) и е написан на един обикновен и естествен към всяка от ролите език. В нито един момент от този филм езикът не дразни с някаква вербална или звукова пресиленост (както често се прави, досежно филми посветени на „улицата“). Напротив, репликите са изключително умело написани и допълват и разширяват персонажите (като пример може да послужи ‘романтичната безличност на едни-и-същите-реплики, с които Музикантът свалят мацки, самият той потопен в мечта по хипи-рокендрола, без да е чувал за филма „Коса“; дръзките ‘силови’ реплики на Момичето в трудния живот в училище и тихият й незабележим глас на сцената при ‘успехът-който-е-провал…’, струва ми се че за всяка реплика в този филм е било помислено ad hoc).
Сценарият е осъществен с брилянтна актьорска игра. Бих го типизирал в следните няколко категории ‘карък’:
а) Момиче-момче.
В центъра на филма на фокус е нещо свръх емоционално-личностно: възникваща любов. Всъщност почти-любов: всичко в този филм е почти и това е разковничето на ‘карък-а’, за което ще кажа накрая.
Възникващата любов между лошото момиче Елена (Елена Телбис) и смотаното момче Коко (Ованес Торосян) е невъзможна, но действителна. Елена, дете на развратна майка алкохолик с неизвестен баща, е проблемна ученичка. Тя е силно, волево, свободолюбиво момиче, което често бива гонено от вкъщи и спи във влаковете на гарата. Коко е смотано, физически слабо момче, чиито родители са в Гърция и което се грижи, в полуразрушена къща, за лудата си баба, болна от Паркинсон. Обстоятелствата на техния живот само на пръв поглед изразяват „каръщина“. Напротив тези обстоятелства на „мизерията“ създават романтична, любовна и изпълнена с вечност и близост сцена на тяхната среща, която наред със скачащата по леглото луда баба, сандвичите от хляб, и тревата представят един истински щастлив миг (който лично на мен много ми напомни настроението от „Хлапето“ на Чаплин), изпълнен с много смях – не ‘очистващ живота смях’, а ‘изпълващ самия живот смях’.
Каръщината, играта на фортуна със смелостта, мечтата и личния провал, се задава от друго, а не от външното обстоятелство. Лошото момиче Елена мечтае да стане певица и мечтае да не бъде самотна. Тя ще се провали и в двете си цели при „успеха си“ – при срещата си вокалиста на любимата си група (Деян Донков), загубвайки и чистота и вдъхновение. Мечтата и вечността могат да се изживеят и открият в нещо много малкоvs. мечтата може да се загуби и да се превърне в нещо много грозно и дребно. Всъщност мечтите губят ли се или остават след техния провал?
Съдбата обича смелите.
Коко се влюбва в Елена. През краденето на спагети, търсенето на билети за момичето, през (отново неуспешния) опит за самоубийство след нейното любовното предателство, той показва забележителна твърдост и мъжество, нетипична за самия му характер на ‘слабак’, но те разбира се остават ‘невидяни и неоценени’ от Елена. Мъжеството на слабака, който се е постарал с мъжество се снема в безсмислие, превръщайки слабака в още по-голям слабак. Провал. Пълен карък. Единственото, което му е останало е силата, опита, любовта, вечността – техният провал, но и… тяхната действителност. Как мерихме времето по Августин?
Съдбата обича смелите.
б) Приятелите.
Приятели на момчето, отлично изиграни от Георги Гоцин и Пламен Димов (всеки със своето специфично лице) са не само носители на остроумни реплики и развличащ смях. Те много напомнят шекспировите крайъгълни персонажи – нещо средно между Розенкранц и Гилденстерн и гробарите от Хамлет. Те разбира се също са каръци. Не само защото имат за приятел чистокръвен карък, а защото искрено и сърцато ще се опитат да му помогнат да събере пари за билет (в нещо, в което ще се провали и по подходящия начин) като ограбват малки деца и пренасят техника, а защото не само ще се опитат да му помогнат, но и ще успеят. Ще успеят да му помогнат за нещо напълно безсмислено, за пълния провал на приятеля си и в затвърждаване на каръщината.
Във филма има много нива и фази на разгръщането на ‘провала’ (което е сходно, ако не и същото като разгръщането на мечтата). Карък ‘развратна майка’ със стар любовник, влюбена все още в бащата на Момичето (оставен да си отиде незнайно къде). Каръци учители и директор, които се чудят как с добро да управляват каръци-ученици. И разбира се каръци рок-музиканти, чието турне преминава през работнически столове и банкети в забутани села и кулминира в Кюстендил, където се разгръща тяхното най-върхово рокендрол величие.
Съдбата обича смелите.
Аз няма да разказвам повече от сюжета на филма. Отидете, вземете си билет и го гледайте. Филмът си заслужава до последната секунда и наистина напомня на филми като „Вчера“ и „Хлапето“. Наистина без техния голям драматичен заряд. Без успението на живота и без смъртта. В „Каръци“ всичко е много по-малко, по-обикновено, по като мен и теб. Ние не сме успели. Ние не сме мъртви.
Сега за провала, за успеха и за ‘почти’.
Мислейки си за каръщината и за щастието (и много често ближейки раните си) народът е нарекъл едни хора щастливци (галеници) на съдбата, а други каръци и е произвел (по същество не неверни) сентенции като „роди ме майко с късмет, па ме хвърли на смет“. Щастливците (тези на които животът лесно им дава всичко, пари, власт или там каквото-и-да-е-материално благо, което е примамлива стръв за лишения от това щастие) ще да са обратното на Нещастниците или каръците. Тези, които се провалят в опита си за щастие, губят всичко и не получават нищо, разминават се, недостигат и често ги застига една апатия, болезнено безразличие и спрялост.
Но. Животът (е по природата си ако искате) движение и действие (esse = existentia), копнеж, стремеж, мечта, личното действие и усилие, в което има и щастие и радост и смях и вечност и много често-и-постоянно провал, и провал, и провал, и,.. колкото една мечта е по-голяма, а едно действие е по-силно, провалът може, става по-голям. Не е така с успеха. Успехът е най-често външно понятие, accidentia и поглед към нещо чуждо (нечий успех в нещо, което нямаме). Успехът може да е цел и стремеж в самия живот, но той е нещо чуждо на живота (за това и когато успехът бъде постигнат той или се стапя и става материя за следваща цел или води до развала на личността, която се опитва да се окичи с него). Това, което е вътрешно на живота е самата граничност, откритостта към провал, една перманентна каръщина, която прави живота най-жив. Този най-жив живот по природата си е ‘почти’, но в него е ‘всичкото’, както и ‘вечността’, така е и щастието. Разбира се за хората, които имат сърце и мечти и смелост и стремеж…
Филмът завършва с малко момиче, което в гръб на изтощените и похабени от съдбата каръци, върви по жп-линия наистина, срещу пристигащ влак.
Да напишем нещо весело:
Весели са очите ти когато спиш.
Весело е лицето ти, когато ме няма.
Весело е лятото със слънчевите ти хора.
Весела е зимата, есента и пролетта.
Леко и хубаво.
Отминаха 4 сезона.
Аз заминавам.
Ти никога повече няма да си нещастна.
Представеният по-долу текст, именувансъс заглавие „Илюстрациите на реториката като илюстрации за реториката“ представлява малък експеримент, извършен специално за целите на конференцията по „Реторика“, (17 и 18 октомври 2015 г.,), който следва да установи, в определени рамки, каква е съвременната социална представа за реториката, на база на ‘образ’ и ‘визуална репрезентация’. Допуска се, че обект със социална значимост разполага с визуална репрезентация, която е негов иконичен знак.
1. Първо за рамката на изследване. Поради краткостта на формата ‚доклад‘ е наложена и краткост на изследването, което не е част от по-голям проект, а е ad hoc. То се извършва само върху изображения, в това число снимки, графични колекции, таблици и лога, картини, илюстрации и карикатури, наричани общо ‚изображения‘, които се взаимоконкурират за позиция и биват анализирани в ‚гугъл имиджес‘. Избранa е google – като най-популярна търсачка; в референтната за изображения директория ‚google images‘, а не ‘google web’, която е основана на текст. В търсенето е използвана само ключовата дума „реторика“ разгледана на 6-те най-разпространени европейски езика: английски, немски, френски, руски, испански и латински. За мяра в сравнението са взети предвид първите 30 позиции. За по-голяма коректност към реалната рецепция, „реторика“ бива изследвана на всеки отделен език в съответния за страната браузър: примерно google.ru, google.de, etcetera.
2. Възражения към рамката и обосновка. Най-сериозното възражение е доколко тези първи 30 позиции-образи са репрезентативни за реториката, понеже позиционирането зависи от оптимизацията на сайтовете, в които те са сложени със съответната променлива за всеки език и всяка страна?
Отговарям, че когато се изследва социалната представа в макрорамка, на база на език, а не представата на дадена частна общност, било то и научна, google-резултатите са изключително репрезентативни, тъй като търсачката работи с многоаспектна формула за позициониране, основана на утвърденост на сайта, посещаемост, споделеност, оптимизация, липса на спам, висок рейтинг, взаимна връзка към институции и към други сайтове с висок рейтинг и т.н. Позиционирането на смисълът-образ ‚реторика‘ в гугъл е по-представително за социалната представа отколкото мнението на частна група учени.
Избраните езици отразяват най-пълно европоцентричния контекст, в това число САЩ, Канада, Австралия, както и испаноговорящите страни от Южна Америка и те са най-подходящи за репрезентация на понятието. Руският е европейски език, най-разпространен от славянските, за това е взет предвид. Латинският е взет, доколкото е многовековният носител на реториката и фактически е отразен в интернет, където е снето историческото като социална представа. Гръцкият не е вземан предвид, тъй като го говори само една махала на Европа и от Късната античност знаем, че не се чете.
Това са предварителните основания за изследването и хипотезата му е, че ако реториката има социална значимост, то тя разполага с визуална репрезентация и иконичен образ, и дори и да има някакви променливи, това сравнително изследване ще успее да установи основното.
3. И изглежда, че не.
Наистина сравнението от първа линия дава твърде противоречива представа.
Ако разгледаме англоговорящата търсачка най-напред, то откриваме че схематизмът преобладава над илюстративността. 10 илюстративни и 20 схематични изображения. От илюстративните: 3 са античен форум, 3 политическа реторика. 4 карикатури – Празната реторика – Празнословието в политическа карикатура; или образът на Лудия шапкар от Алиса (това изображение се повтаря при всички възможни търсения), също така се откроява Политическата реторика като насилие, това както ще видим по-долу е типично за англоезичните изображения.
От схематичните, 7 са бриколажи+лога за презентационен стъф, а основната част са триъгълници.
Водеща в англоезичната репрезентация е представата, че реториката е нещо, което се занимава с триъгълници. За да се изясни това съм добавил подчинено търсене по фразата „реторически триъгълник“. Резултатите показват че реториката се занимава с 2 типа триъгълници: 1. Логос-етос-патос, наричан аристотелов и 2. Оратор-аудитория-съобщение (с леки метаморфози на именуването), който изразява комуникативна ситуация. Те са равнопоставени.
Преминаваме към немскоезичната търсачка. Тук изображенията са равни по брой на схемите, но сред схемите има само един триъгълник. Половината от схемите представляват бриколажи+лога за презентационен стъф. Другата половина много подробни таблици за обяснение без симптоматична повтаряемост. Има както представяне на родовете на класическата реторика, така и схема на реторичните фигури, така и реториката като медийна теория.
От изображенията има само 1 античен форум, само една политическа реторика, за сметка на това тотално преобладава иконата ‚човек от трибуна‘ и ‚човек от трибуна с микрофон‘ или само ‚микрофон‘. Реториката тук е трибуна и микрофон. Жанрът карикатура се запазва с 4 такива изображения, но те не са политическа сатира, а отново изразяват комичния образ на човека от трибуната.
Френскоезичната търсачка. Тук изображенията преобладават значително над схемите. Сред схемите триъгълници няма. Те представляват подробни таблици, където е отразена между другото и теорията логос-етос-патос. Няма повтаряемост между схемите.
От изображенията: 5 са с привкус на античен форум, 5 бриколажи+лога за презентационен стъф. 8 са книги и репрезентации на книги. 4 корици на книги ‘Реторика на Аристотел’ + 2 музика и реторика + 2 стр от книга ‘езикът на жестовете’ на латински. Най-много са карикатурите. Също толкова са и карикатурите – разделени на сатира към действащия президент и към актуално омразните араби. Стари книги по реторика и новинарска политическа каркатура. Това е типично за французите.
Рускоезична търсачка. Тук преобладават основно изображенията. 28 от 30. От двете схеми, една е логос-етос-патос триъгълник. От изображенията 7 са лога за презентационен стъф. 10 – човек от трибуна. 8 човека с микрофон. 6 антично-римски. 1 просвещенска. Рускоезичната търсачка е близка до немскоезичната с по-малко количество на схематизма. Реториката е трибуна и микрофон с реминисценция за класическите си корени.
Испаноезична търсачка. Тук, както и при рускоезичната, образът тотално доминира. Само две са схемите и те не са сводими нито една към друга нито към разглежданите досега.
От изображенията 6 са препратки към античния форум, 2 са корици на книги, 2 презентационнен стъф, 10 са карикатури. Прави впечатление че сатирата в карикатурите не е политическа, а е към самата реторика – като празнословие и като злодумие, по точно гнусо-думие (това са и двата вида визуална критика, както ще бъде показано). Така видянареториката е носталгия по красотата на античния форум и отвращение от съвремения оратор.
***
Преди да продължа с латинския, нека сумирам:
Реториката е триъгълници, стари книги по реторика, новинарска политическа карикатура, носталгия по античния форум, отвращение от съвременния оратор; и най-вече е: трибуна, микрофон и бриколажи+лога за презентационен стъф. Усещането за нея е различно в различните нации, а най-общата икона за реторика – индуктивно изведеният първичен иконизъм – е тази на ‚човече с микрофон и катедра‘.
Освен да може да се изведе образ по смисъл, в гугъл имиджес може да се въведе образ и да се изведе смисъл. Би следвало следователно, така добитата представа за ‚реторика‘ като ‘човече с микрофон и катедра’ да се запази на входа и на изхода. Т.е. като се въведе човечето да се покаже думата реторика – и обратно. Но ето, че не. Човечето отключва всякакви дейности свързани с ПРЕЗЕНТИРАНЕ, а се губи значението ‚реторика‘. А в жанра ‚презентиране‘ реториката има огромна и разнообразна конкуренция от специалисти.
Следва първият важен извод на доклада, който е въпрос. Но въпросите, както казва Хайдегер, са пътища към отговор. Въпросът е: трябва ли да знае реторът как сам да си пусне микрофона, да си направи презентацията, да я представи добре или е достатъчно да изпитва носталгия по стари книги, да бъде политическа и авто-карикатура, демагог, креслю и да има празен или отвратителен език, което да се дефинираи изследва като реторика per speciem?!
***
Преминавам през историкофилософската тема, към илюстрациите и заключението.
***
Всички тези брикулажни сравнения биха били голи и напразни, ако нямаше нещо устойчиво, стабилен термин, на който да са в орбита. Такъв обаче има.
Когато се изпише в търсачката ‘rhetorica’ на латински, резултатите разкриват един преобладаващ образ, устойчив и репрезентативен повече от хилядолетие. Това е изобразяването на реторика като царствена жена, която държи в едната си ръка словото, а в другата победата и мира.Реторика е жена т.е. муза, служителка на филология, както са Граматика и Диалектика. Тя е притежава корона, модна шапка или светско облекло, защото се занимава със светски, а не с религиозни дела и по-специално се занимава с държавни дела, чиято висша цел е победата и мира – ето защо бива изобразявана в ръка с меч и лавър – победа и мир. Те биват постепенно заменяни със скиптър кадуцей – който е символ на примирието и мира. Реторика притежава също така таблет и стилус или свитък като символ на словото. (Текстът над главата й в манускриптите гласи: Благодарение на мен, гордияторатор, вашите изказвания ще могат да имат сила.) За да обобщим: реторика е Словото, което носи мир. Тази представа доминира през Средновековието и Ренесанса и се изобразява едноформно до към 17 век, когато реториката губи значението си в Нововремския идеал за знание и наука. Короната, блясъкът, престава да се изобразява и реториката спира да съществува де факто за винаги.
Двадесетият век сякаш е на път да възстанови това значение, като по линия на контра-просвещенския патос на постмодернизма се появяват реабилитиращи глоси. В рамките на структурализма, семиотиката и херменевтиката при Пърс, Бард, Дерида, Еко и т.н. реториката сякаш се преражда и открива себе си като триъгълник, който представлява по-скоро протеза или орнамент към това или друго философско учение и се формализира до система на преподаване. Също така двадесетият век, потопен във войни сякаш ще изнамери наново значението на реториката в пропагандата и агитацията (както се е казвала и катедрата в този университет) и в политическите преговори. Визуализацията на това развитие може да бъде определено като политическа карикатура и отвращение. Разгледаните изображения, изведени от челни позиции при търсачките на rhetoric, rhetoric painting, които съдържат вписано в самото изображение думата ‚реторика‘ показват това. Важно е да се изследват изображения с директно вписано в тях име ‘реторика’ а не да се говори за ‘реторически изображения’ (каквато е масовата практика на анализаторите), защото художникът или карикатуристът, когато рисува, не смята че прави реторика, нито че слугува на реторическата теория – за карикатурата и въздействието е достатъчна собствената му наука.
Илюстрациите на ‘реторика’ с директно вписано в изображението име „rhetoric“ се разделят в следните категории: Реториката е: празнословие, надвикване, лъжа, насилие, тя има криво, грозно, фалшиво лице или маска и най-вече предизвиква канално отвращение.
***
Къде е прекрасната величествена и благородна средновековна жена, която носи мир – реторика, къде съвременното реторическо прасе?!
Вторият образ е твърде познат нали (особено в академичните среди и в политиката)?! Първият (реториката като царствена муза) e носталгия по книгите.
***
Последно изречение и оптимистична нота. Общо взето това, което може да се селектира и изведе от на пръв поглед пълния безпорядък в гугъл сърч има своето обяснение. Едно по-подробно изследване би показало по-добре детайлите и би подпомогнало вярата. На фона на установеното за мен от изображения, критичното съвремие, въоръжено с плакат и карикатура, би предпочело реторът, ако е нужно да съществува, да бъде преди всичко: Добър мъж, опитен в презентирането. Или жена. Или там каквото.
Благодаря за вниманието!
„Майката на реториката – субект/обектната прилика“ – автор Г. Петков
В един ден с песни и марш привлечен бе един кадет за страж
един млад мичман, слаб и лекомислен на шапката с кокарда златна
застана майката пред своя син ръката му в ръцете си държеше и му подаде малък медальон прегърна го и каза на сина си
Адио мой малки пазителю, Адио, Адио. И не ме забравяй И не ме забравяй Сбогом мой малки пазителю на сърцето ми Сбогом, Сбогом И не ме забравяй И не ме забравяй
Изправи се, гордо застани с усмивка като ясно слънце дори да се страхуваш,продължи та-та-ра-та нека скърбите да плашат други
Адио мой малки пазителю, Адио, Адио. И не ме забравяй И не ме забравяй Сбогом мой малки пазителю на сърцето ми Нека щастието бъде с теб Нека щастието бъде с теб
(Robert Stolz / W. Reisch)
***
Бележка 1:
Сведенията посочват, че тази песен е а) или композирана и написана от Робърт Щолц (музика) и Валтер Райх за филма „Песента е изпята“ („Das Lied ist aus“ 1930); б) или е от оперетата на Робърт Щолц „Веселите съпруги от Виена (Die lustigen Weiber von Wien – Brünn 1908).
Второто твърдение е невярно, защото Райх – който е поет и писател и е посочен в съвместната продукция „Das Lied ist aus“ Щолц/Райх (1930) – като автор на текста на песента, е роден през 1903г. и по време на написването на оперетата „Веселите съпруги..“ от Щолц (1908г.), Райх е бил на 5г. Може би Щолц е използвал музика от оперетата във филма, но текста не.
Първото твърдение също е съмнително. Филмът „Песента е изпята“ наистина съдържа първото изпълнение на песента Adieu mein kleiner Gardeoffizier от Лиан Хайд (Liane Haid), но сюжетът на филма, не предполага по никакъв начин смисъла на този текст. Вероятно текстът е писан от Райх по друг повод или е взаимстван от някъде.
Каква е историята, остава неизвестно.
Бележка 2:
Въпреки своят приповдигнат и радостен тон и светли слова, текстът на песента е без съмнение тъжен и дори драматичен (писан е около или по време на Първата световна война). Винаги съм се чудил, защо Андре Рийо (който е много прозорлив към емоционалността на музиката [и фактически представя кратка версия]) започва своите концерти като държи ръката на сина си завършва винаги с тази песен. И защо всички тези стотици хиляди хора се радват и танцуват, слушайки на финала тази песен, въпреки, че отлично знаят и разбират текста.
Единственият ми отговор – който аз мога да си дам – е че в този текст огромната тъга на раздялата и безкрайното щастие на присъствието са събрани, слепени, свързани в най-силното нещо, което е любовта на майката.
Може би не знаете, но с около 600-700 гласа се избира 1 общински съветник. Когато разбрах това си казах, „Но това е толкова малко! За жълти стотинки с малко приятели и подчинени служители може да се заемат и купуват кметски и общински места!“. Това е наистина така и възмущението и отвращението на честния човек към политиката, неговата свобода да не гласува, водят до това, че управата я избират нечестните хора и циганите ( ‘чест’ и ‘далавера’ за това отдавна не-малцинство са понятия, които обикновено срастват).
И управата се избира лесно и твърде евтино.
Другото, което може би не знаете е, че масовите разкрасителни ремонти, които ‘замазват очите’ се правят с пари по европейски проекти, които са разпределени за всички общини, без значение дали някой от общините си е мръднал пръста да ги извоюва (достатъчно е просто да се попълнят представените формуляри). (Справка за това може да намерите в ИСУН – информационна система за управление и наблюдение на средствата от ЕС https://eumis2020.government.bg/bg/s/Procedure/Active , където може да намерите и справка по какви проекти да кандидатствате вие).
Става дума за стотици милиони левове, които директно влизат в общините, независимо от коя партия и какъв човек е кметът. Кметът има най-голяма власт да краде от тези милиони, директно и индиректно чрез фирми и свои хора, В голяма степен това важи и за хората от общинския съвет, които са единственият контролен орган, който може да контролира процеса на усвояване.
Ето тези хора: 1 кмет и 20-30 общински съветници за малък град като Казанлък се купуват с по 700 гласа на човек (заради ниското гласуване) и ако не ги изберем ние, ще ги изберат циганите и мутрите. За жълти стотинки.
Какво е следствието? – Парите от Еврофондовете са основното, с което е възможно да се подобри икономиката и инфраструктурата на един град. Това не означава да се сложат 1000 пейки и 800 лампи в Розариума, да се санират (пак по тези проекти) жилищата на циганите, а означава да се създадат реални възможности за работа и за по-високи заплати в този град – за този, който работи, а не за този който краде и разбива вилите. Да се промени малко визията на този град, чиято архитектура е аптека, банка, аптека, банка – заем, лекарство, заем, лекарство.) Ако „повече работни места и по-високи заплати“ ви се струва клише – вижте в ИСУН милионите, които се отпускат на общините от ЕС именно за това, после вижте как те ще изчезнат в алчни джобове.
Пролетта е време за любов.И какво по-хубаво за началото на една приказка, или за продължението на една друга, от това да си представим как момче и момиче се разхождат в просторното чисто зелено поле, наникнато с мека и сочна трева, вчиито ъгли природата е накичила малки полски сини цветя, жълти игличини, огнени макове, а някъде, в сенчестите и влажни участъци сред детелините, растат срамежливи лалета.
Ето че, устните на момичето са нежни и красиви като едрите цветове на цъфтящите праскови (около които, когато преминеш, не можеш да не спреш и да не притаиш дъх пред удивителната им красива тишина); очите на момчето са теменужени и по-дълбоки от морето на най-дълбокото море.
Има нещо романтично в тяхната походка – в ръцете им, които се държат, в стъпките им, които стъпват – сякаш всеки върви с краката на другия. Има нещо романтично и приказно и в онзи момент, когато тя му е била прошепнала: „ – Аз съм розата, а ти си моят принц.“, а той й беше отговорил: „Аз съм твоят принц, а ти си моята нежна роза“. И от тогава и то наистина, любовта им бе нагоре разцъфтяла и те бяха решили – както е най-подходящо и редно за един принц и за една роза – да се оженят на празника на розите.
Ето ги, че сега те се разхождаха по зелените пътеки около този мой, китен, любим Казанлък, измокрени от майския дъжд и налепени от венчелистчета вишни, стоплени от топлото слънце, което сутрин разтваря пъпките на маслодайната роза и насища въздуха с най-нежния аромат на на мокро, чисто, свежо, сутришно – на роса от рози.
Те бяха германци. Момичето и момчето.
Нали знаете, колко е упорита тази нация по отношение на вярата си в мечти, вечности, небеса и в трансцендентното. И въпреки, че понякога в своите действия и в приказките си, тя е малко мрачна, накрая все пак, винаги, спящата красавица намира принца, а ледът в окото, в сърцето на Кай се разтопява и той отново започва да обича, както някога, своята Герда.
„Така е с германците, но с местните не е.“ – казва си героят на приказката и спира телевизора. После дълго над последната реплика, която беше чул:
„.. и ако усети, че от това ще стане цвете, хвърля се да го полива, хвърля се да му се радва, хвърля се да го обича“.
„Така е с германците, но с местните не е.“ – каза си отново героят и заради това, че той никога не беше виждал такова цвете, а розите които познаваше… А розите, които той познаваше растяха, някак.
Той стана и отиде до балкона си, после оскуба глухарчетата, които бе оставил да се сушат върху вестници, за да станат на лековит чай, и които, вместо това, упорито растяха и цъфтяха върху хартията. После облече своето черно яке, надписано със фирма над сърцето, качи се на велосипеда и потегли. Напред. През розовите градини, през лавандуловото поле, покрай поляните сочна зелена трева, игличините, лалетата, детелините, синьото небе с малък бял облак, през локвите от майски дъжд, откъснати листа и цвят от вишни, напред към старата гора, защото трябваше да се занимава с изкуство. „- С изкуство“ -каза си.
Докато преминаваше покрай косматките, където спеше, влюбен в жена си и в коня си по един тракийски вожд (преди да го изкопаят и занесат в Лувъра, заради майсторството на безимените му работници), героят на приказката видя бързащата екскурзоводка (виж част 1). Тя вече беше показала на японците всичкото и даже плашилата, зашити от фустите на принцесата, и бързаше след това да бракосъчетае принца и розата. Героят премина покрай нея с велосипеда си, а малко след това прегази през бродаедна тънка река, под чиято дълбока кал и пясъци време, някъде спеше завинаги злато.
Той стигна до гората, спря се и я огледа. После намери най-старите от изсъхналите дървета и откъсна дебел къс кора. С нея щеше да прави сувенири за панаира.
„– Такова нещо е изкуството“. – рече си героят и се замисли. За изкуството, живота, за необикновеното и за обикновените неща. За принца и розата, които в този момент си казваха ‚да‘. Тя с прасковените си устни, той с теменужените си очи. За стъпките им един към друг, които бяха красиви като танц, като живопис, като музика като цялото изкуство. Като изкуството, което бе толкова по-възвишено от всекидневния живот. Така несравнимо по-високо в големия си порив, в жаждата за съвършенство и в умението си да прави живота по-красив, по-висш и нещо повече, спрямо което, ти, ти човече на късите мечти си така малък, нисш, дребен, меркантилен, обикновен, неспециален и некрасив.
Той погледна ръцете си. Те бяха мръсни. Героят ги отръска, обърса ги в панталона си, огледа се, опита се да изчовърка, да изтрие калта от ноктите, с които беше чупил и стъргал. Нищо не се промени и за това той се сети за японците. Всички те отиваха, гледаха и се връщаха от възхитителното ювелирно тракийско изкуство. Всички те се бяха докоснали и потопили до вечността на времето, която беше застинала в своята съвършена нормативност и изискваше единствено достатъчно възвишен зрител. Героят на приказката прибра бързо кората си в раницата и тръгна обратно към града на розите, за да изреже от нея маска на владетел, бронзова глава и златен жълъдов обреден венец.
Когато се прибра той извади кората си и я погали нежно. Разгледа порите й, пукнатините, резките, грубостта и съвсем малките пространства гладка повърхност.Опита се да осъзнае в този пребогат на природен цвят релеф, да види неповторимата структура, която притежаваше само това дърво – тази кора, като история и биография на неговия отминал живот.
„– Такова нещо е изкуството“. – рече си той и започна да дяла. Да реже и да прави от кората златни тракийски сувенири за японците, за да могат те да разполагат със символа на ювелирното изкуство, взет от същата тази земя, където са живели неговите жители. И да реже и прави рози и принцове, за да могат и розите и принцовете да разполагат със доказателствоза любовта си един към друг – която беше, както се каза, като танц, като живопис, като музика и като цялото изкуство.
Той постави на масата пред себе си розата изрязаната от мъртвата кора и започна да я боядисва и лакира. Природният цвят на биографията се изгуби.
Какъв живот на абстракции – помисли си – чиито думи, не изричат собствения си смисъл. И сякаш в това силово съвършенство животът е положен върху една насилно изобретена истина.
Такова нещо е изкуството. – каза си той. – и продължи да дяла, за да събере пари, за лечение, за храна, за алкохол, за надежди, за дългове, и за да плати за сметките си и за обещанията – за всичко минимално нужно на душата и тялото -и за всичко, с което да се откупи още съществуване за тях.
Той се загледа в глухарчетата. Въпреки че трябваше да се сушат за чай, те никнеха и цъфтяха. И героят си помисли, че и това лудо цвете някак си е цвете и започна да го полива, да му се радва, да го обича…
„И баща ми казваше: – Когато ти е тъжно и имаш проблеми, когато имаш мъка на сърцето, сине, ела си на село, да станеш мъничък, да станеш дете… да тръгнеш от никъде….“
Нежни слънчеви лъчи между облака надничат, а децата със букети с майки, татковци в ръцете към училище се стичат.
Само мамин Гошко в къщи хем се дърпа, хем се мръщи. Майка му го преоблича, и се моли и нарича:
– Хайде, моля те бе сине ставай, нека да вървиме, Как говориме от вчера? Вчера как се съгласи, че големите деца на училище отиват.
За да може, който иска, като порасте да стане пръв спортист, пожарникар или космонавт велик, трябва по-напред да бъде с книжките и със тетрадките най-прилежен ученик.
И да кара сам ракета, с крана да разтоварва слама, да се качва по наклона със камиона, и да вкарва във гаража триста хиляди автомобила, всяко примерно дете трябва най-напред да се научи как се пише и чете.
Гошко като лъв реве той училище не ще.
Майка му му гали бузките, и нахлузва му обувките:
Хайде маме, хайде сине, при децата да вървиме При буквара и читанката, после ще играеш с Ванката. Там учителката пита колко дълъг беше кита, който с татко си сте уловили лятото във онзи вир. А в часа ще ви научи, как се пише ‘кучи’, и на буквите опашчиците като котешко куйруче да рисуваш със ръка.
Гошко като лъв реве той училище не ще.
Хайде маме, хайде сине, милва майката детето, научи да пишеш ‘мама’ умен и трудолюбив бъди и някой ден, на този ден когато вече си голям, ще напишеш ти на мама този стих.
Ей ме на работа, сутрин е, слушам за Оги, който не иска да заспи и му се усмихвам… и прелиствам новините, където САЩ и Русия и останалите в ООН разменят военни закани. Мисля си как носовете на политиците – и на умните и на глупавите в онази зала на ООН – са така високо вдигнати над главите им, ама не виждат надписа на залата: “Never again.” – който не е израз на висотата на човешкия разум, а на върховете на човешкото нещастие.
Така и ние, си мисля, докато вземаме страни и съдим, в нашите малки ООН залички, мразейки се на дребно, и сочим – с върха на разума си – кой добър и кой лош, и се плюем, не виждаме и не разбираме, колко е прекрасно Оги да не може да заспи, заради игрите, а не заради страха… И попаднах на този, великолепен стих на Валери Петров, писан в последните му години: (прочетете го преди да осъдите виновните):
Смешната идея
Тази вечер към осем пред екрана ми хрумна, една смешна идея, не особено умна, но безгрижна и весела, неочаквана, нова, притежаваща – знам ли я – нещо странно, такова, че посегнах към листа. Но в минутата Но в минутата точна, когато бях яхнал своя весел Пегас, на екрана започна „По света и у нас“ и се заредиха войните, кланетата, залели планетата и познатите поздрави на войници засмени и познатите символи с много леки промени и усетих историята – Боже мой – да се връща каквато я помня, до подробности същата, със края вечно такъв: глад, разруха и кръв. И пред всичко туй, ставащо по света и у нас бе така неуместна и нелепа оназ, спомената по-горе, много смешна идея, че засрамих се дето се бях радвал на нея.
Тетрадки 
Трябва да влезете, за да коментирате.