Върху „Черното пиле“ – моноспектакъл на Мариус Куркински

от Георги Петков

(субективна рецензия)¹

***

„— Тука ми е — казва — тежко, вътре! „

Николай Хайтов, Мераци.

За скуката, смеха и за червивата съвест

Малко хора от публиката, убеден съм, не са почувствали скука, определени сцени не са им се сторили твърде дълги и предвидими, а представлението е било за тях изцяло развлекателно и изпълнено с живот.

Малко хора, вярвам също, не са се смели, а са останали равнодушни към тези така прости и даже диви разкази и са били разочаровани от спектакъла. Разочаровани, понеже този път Мариус не ни разказва Чехов, Платонов или Достоевски – ‘едно висше по плът слово, което бавно идва и открива смисъла си в душата на публиката, за да я възкачи и приеме в прегръдката на мъдростта си’, а разказа едно диалектно, бедняшко, чобанско слово, съпътствано от груби изобразителни, даже вулгарни движения, които често предизвикваха съвсем повърхностен смях в зрителя.

1. За скуката. Защото в тези три разказа на Хайтов наистина витаеше скуката, протяжността и баналността: Веднъж в откъснато от реалността на публиката в театъра време и място на селското; И втори път в познатото на реалността на публиката без-времие на битовата скука.

Въоръжен с историческа култура, със селски туризъм и с доверие към актьора, зрителят попада чрез този спектакъл в една обстановка, която не му е присъща и не му е приятна. Той наистина изпитва съчувствена симпатия:

– към чичо Каньо и Юмера („Мерак“), които са тръгнали да осеменяват овце и ще вземат поука за себе си като мъже от коча. А от нежността на коча към овцата ще вземат разбиране за любовта и културата „защото не е ли култура, другарю наместник, да умеят хората да се обичат?“

– към старият чобанин („Пазачът на овесената нива“), който, заобиколен от близките си „Хора на живота. На които малко им се работи, а много им се живее“, им дава и дава парите си, събирани от чобанлъка. А когато, стар и болен, спира да може да работи, без да има продължител и помощник, но смъртта не идва и даже ракът си отива („дето една лясковенка ме научи да смуча тръносливки “) той засява една безсмислена овесена нива и никой не може да проумее (но и не иска), че едреещият овес е единственото изражение на неговият живот.

– най сетне към бедняците-предприемачи на опустялата чаршия („Черното пиле“), чието – не щастие, а щастийце – се изразява в игрите и шегите на двойка не до там благозвучни черни коса, затворени в клетка и спасени от това да станат мехлем за брадавици. И заради това щастийце, тези хора, „видели много погребения и с музика и без музика, с поп и без поп“ помнят най-дълбоко погребението на черното пиле: „на Веселичкото, на Смехът“

За тези неща зрителят в театъра изпитва наистина съчувствена симпатия, но все пак не може да си представи, че сам той (или тя) ще е органична част от това време-място на селското. „Да се учи на нежност и любов от коча“, да бъде «бедняк предприемач, който се радва на такова дребно веселичко», да се върне на село, въпреки че заплатата в града не стига. Освен през метафора.

Но това не е метафора, разказана за удоволствие на зрителя, а и не е метафора изобщо.

Ето че някои от разказите стават дълги. Познати за нас, но чужди. Предвидими, но нежелани. „Коли, бренди, песни и морета. Не ще овце.“ 

Процежда се скука. Като студен дъжд на нещо неприятно, което е под нивото ни и към което не искаме да се върнем. Нещо вулгарно и банално. Нещо срамно. Спектакълът досрамява, и само за много малко хора, надявам се, той е бил изцяло развлекателен, слънчев и изпълнен изцяло с живот и веселба от тази срамота.

Защото за героите това не е така. „— Тука ми е — казва — тежко, вътре! „

Вторият момент на скука вече е познат на публиката и изяснява първия. Това е без-времието на битовата скука. Онези всекидневни, дребни, протяжни, дни, дела и думи, каквито всеки има в живота си, в които тегне болката и от които съвременния човек бяга да се спаси „с чужбина, бренди, песни и морета“. Тази скука тегне от самия текст и от самия спектакъл, и ако на зрителя му доскучава динамиката на някой от разказите, това е така често и в самия живот. (усещането на това, за мен, е израз на силата на спектакъла, както усещането за баналност, меланхолия или болка е силен режисьорски подход, използван от Триер). Точно “намерените в скуката и баналността“ безценност и красота на живота е за мен гениалната рефлексия, която се извършва в този изключителен спектакъл. Защото в живота тегне скуката и баналността на битовизма, но в тях се създава истинската близост между хората, вълшебството на любовтта, чувството за безвремие и вечност. Тук във времето, не там другаде. Това ще се опитам да покажа в разказа за смеха.

2. За смеха. Наистина този път Мариус не ни разказва Чехов, Платонов или Достоевски, както бяхме свикнали в другите моноспектакли, където гениалната актьорска игра постепенно издига и поставя публиката в един сложен и мъдър текст, във вечността на казаните в него истини, до които, когато публиката бъде доведена от актьора, стигайки в душата на текста, сякаш очиства и изживява своята душа. Този път Мариус разказва едно селско долно, мръсно, смърдящо, чобанско, диалектно, бедняшко слово, изречено в баналността на времето, където част от публиката (надявам се малка част) не може да разпознае душата си – не може да се усмихне, а най-много може да се присмее. Сякаш тази публика не понася баналността на делника, а само радостта на празника, удостоявайки се единствено с „каймака“ на смисъла и на живота.

Така тази публика не е успяла в представлението: да чуе как едрее всеки ден овесът в безсмислената нива на Чобанина; Да види нежността в закичения на ухото здравец на мъжа, и да чуе как пее щастието с гласа на черното пиле в душите на бедните предприемачи, много по-сладко от гласовете на най-великите певци. Аз си мисля (и дай Боже), че всеки е чувствал нежността, щастието и едреенето на живота като вечност, открита във времето – не там някъде на утопично «другаде», а тук, в обикновения живот. Не като получена отгоре, от висша мъдрост, истина, а отвътре, от истината на човешката душа. Така е и за простия селянин и за театрално възпитания софиянец (постановката гледах в ‘Сълза и смях’). По отношение на истината на душата те си приличат. И на неистината. 

За малко хора (надявам се за никой) представлението е било изцяло развлекателно и изпълнено с живот. И те са се забавлявали на безумието на Чобанина, който гони свинете от нивата си на живота с едреещия овес.

„Защото и вие познавате такива свине, които идват да се отъркалят в овесената нива. Да я съсипят. Защото са свине.“ На безумието на чичо Каньо, който кара намесника да организира обучение по обноски, и когато намесника слуша историята за коча, започва да го сърби крака, да го сърби, сърби, защото и него го гризе съвестта.

Малко хора, надявам се, са се развличали напълно и са се смели над срамотата, над тъгата и над съвестта.

За червивата съвест.

„Ококорили се едни звездици, като че в роса окъпани, едни плахо-плахо попримигват, други — сериозни, светят и не шават, ровят в очите ти и питат:
— Как е, чичо Каньо, как е?
— Ами добре е…
— Добре, добре, ала можеше да е къде-е по-добре! Я си помисли!
— А, стига съм мислил! Ще спя!
— А, ще спиш. Ама не можеш! — реже ме право в очите най-високата и ясна звездица.
— Не можеш да заспиш, защото ти е червива съвестта!“

„Черното пиле“ е една оптимистична пиеса за тъгата и нещастието. Оптимистична, защото „червива съвест“ има там, където има съвест.

Нещо се пропуква в баналното и всекидневното, то извиква безпокойство и безсъние. Тези, които нямат съвест спят и са щастливи. Те забравят или просто не помнят. Тези, на които звездите ровят в душата, те чувстват в баналното и всекидневното нещо безвременно. Нещо незабравимо, което, независимо кога е било във времето, е по степен на живот по-превъзходно от други неща в живота. Едно забравяно незабравимо. Тук в живота. В личния живот. Независимо дали е селски или столичен, дали живеещият го е чобанин, философ, или намесник.

За това съвестта рови. И пита. Как е? Добре ли е?

А можеше да е къде, къде по-добре…

Ако и вас ви засърби крака след разказа за нежността на коча (че сигурно и тук е имало връзване и скърцане със зъби), ако и вие браните от свинете, своята безсмислена за никого другиго нива на живота, ако и вие помните този ден, в който сте погребвали «веселичкото» и «щастийцето» – не големите цели в живота, чието гонене и постигане се нарича гръмко ‘щастие’; или многото удоволствия, които сякаш правят живота ‘сладък’, ‘щастлив’ и ‘лек’, а онова дребно щастийце, което е като мая на живота и негова вътрешна светлина. 

Когато ходите без радост във живота си, а „дебелата му бурия, като жива: „ъкъта-мъка, ъкъта-мъка!“ — дере сърцето парче по парче; Когато звездите ровят в лицето, значи този звук на душата е звучал и още звучи във вас, вярно не като хармония, а като съвест,

но с мирска светлина и истина:

Мъжете ходеха със здравец зад ухото си.

Едрееше овесът.

Птиците запяха.

***

1Измисленият жанр „субективна рецензия“ (към който се числи и този текст) се основава на едно правило: Спектакълът се анализира не през сценичността и играта на актьора, а през преживяването на публиката. Преживяването е външно за сцената, но то казва още неща за сцената, пиесата и за самата публика. Много често авторите и актьорите се опитват да отгатнат преживяването на публиката преди създаването на пиесата. Много често публиката се опитва да отгатва своите лични преживявания и театърът помага за това.

Писането на «субективна рецензия» за преживяването на публиката също е нещо субективно.

Г. Петков ~ Върху „Сънят на смешния човек“ на Мариус Куркински

Рядко ми се е случвало да се почувствам интелектуално немощен и емоционално груб пред дадено изкуство, и то не доколкото не го, а доколкото го разбирам. Но до сега не бях изпитвал така истински ужас чрез изкуството – от това, че зрителят или човекът, може да бъде поставен, през неговите средства, в една ситуация на разбирането на живота, от която той всекидневно е принуден да бяга – защото разбирането на точно тази ситуация на живота, предизвиква тъкмо ужас. И може би единственият начин да бъдем „спокойно“ представени на нея, да видим откъм края, пред смъртта, е ‘да умрем и да бъдем върнати на живота‘. Чрез изкуството – т.е. чрез сън, от който да имаш шанса да се събудиш.

Най-сетне, ако макар и само във изкуството, или уви единствено чрез него, човекът да можеше да отиде там, да помисли, да разбере, да повярва и да се върне. Да види в дистанция, да прозре в цялостта на себе си, както и във сходството си с другите; Какво той би направил, ако имаше щастието да се върне оттам? …

Щеше да бъде великолепен моноспектакълът на Мариус както и да разкрива изключителната актьорска игра и в целостта си невероятна сценичност, ако тази постановка следваше изобщо да бъде отнасяна към театъра и към изкуството. Като некритик и нетеатрал, просто като зрител, за мен, това не беше театрална постановка. Аз отидох на театър, но не гледах театър и не ми беше никак приятно, обаче бях възхитен.

Кое ме обърка?

Първото ми усещане след постановката беше, че спектакълът е твърде смел. Твърде новаторски или твърде старовремски, някак неуместен, за да бъде възприет. Смел е спрямо българската публика и спрямо публиката изобщо.

Аз лично, като съвременен зрител, не съм подготвен да бъда поставян в толкова тежка за понасяне жизнено драматична ситуация, касаеща мислите и страховете на самия мен, без да бъда попитан първо дали искам и дали мога да остана в нея (и по-скоро бих отговорил, че не искам и не мога) – мисля, че и останалите зрители не бяха. Това е твърде неприсъщо на действителността ни. Изключено от съвременния светоглед. Това е твърде лично. И Мариус беше твърде личен. На сцената просто нямаше актьор. Присъстваше човек. Той – наистина чрез средствата на изкуството, по-подходящи конкретно за самия него като средства за изразяване – разказа една, всъщност ужасна, жизнена ситуация, за която той не, никой не е, питан – дали е искал, дали е можел и как да присъства. Разказа я твърде смело – с необоснована вяра в публиката и любов, както се разказва на някого, когото лично обичаш и в чиито способности да чувства и да разбира вярваш безусловно, повече и от самия него. Ако разказвачът не беше Мариус, към чиято работа изпитвам също такова лично доверие, едва ли бих понесъл постановката.

Аз няма да преразказвам сюжета. Текстът на Достоевски лесно може да бъде намерен, но вие,

отидете там, на представлението, и оставете ‘откриването и завръщане на словото’ да се случи. Понеже …

Всъщност тук искам да обърна внимание на някои детайли, които правят – за мен – тази постановка изключително значима и несравнима с нищо друго.

Съществуват теми, които не могат просто да бъдат езиково разказани. Те даже не могат да бъдат помислени. Защото опитът да бъдат мислени извиква спиране и ступор на мисълта. Теми, които само по особен начин могат да бъдат преживяни. Такава е темата за смъртта – тя не може да бъде промислена рационално, нито безкрайността след нея, нито нищото в нея, нито безкрайността преди раждането, нито мракът и тишината. Природата на мисълта не е такава, че да може да го направи наистина. Разказите за отвъд смъртта могат да бъдат само метафорични, митологични, подобни на сън с особена светлина на чувството.

„Сънищата май ги ражда не ръзсъдъкът, а желанието, не главата, а сърцето.“

Постановката се разгръща тъкмо като един сън на сърцето.

Не става дума за самата история, за сънят на смешният човек като ход на фабулата. Става дума за нещо, което предстои не теб, и мен – на всички, които четете това предстои – и то не предстои на театър, а на истина. Театърът не може да го изиграе, защото то не е част от живота. Мисълта не може да го промисли, да го разграничи и разбере. Но сърцето може да го почувства, красивото сърце да го почувства красиво, а изкуството, театърът, макар да не го пресъздават, могат, подобно на съня, да дадат пространство за сърцето.

„Но не е ли все едно дали е било сън или не, щом като тоя сън ми оповести Истината? Щом веднъж си узнал истината, видял си я – знаеш, че това е истината и друга няма, и не може да има – нито насън, нито наяве.“

Никак не става дума за това, че се представя ‘висока литература’ (в случая откъси от Достоевски), която да изисква специфична публика или пък поради висотата си да е способна да изрича определени истини. В постановката се представя ситуация, неразрешима за разума, ужасяваща сърцето, която е споделима само като лично преживяване.

За мен това е основният катарзис на постановката, който не създава ‘очистване’ и ‘разреждане от напрежението’, а напротив създава: ‘изпълване’ и ‘заедност в споделяне на напрежението’.

Вторият катарзис следва по-скоро от самото изкуство:

Ако можеше да видим спокойно откъм края‘да умрем и да бъдем върнати на живота‘ като на сън.И ако човекът на сцената, човекът пред сцената, можеше да види в дистанция и да прозре себе си, какво той би направил? Какво би направил ти, ако се събудиш след края и злото беше изчезнало в своята секуларност, и всеки беше станал еднакъв с другите?!

Вторият катарзис, поне за мен собствено театралното в тази постановка, е връщането на доброто. Замяната на секуларното зло, от което на края не остава нищо, с едно вечно добро – – разреждане, каквото сърцето винаги е искало. Въдворяване на универсалното добро, както и на вечната любов, които макар да не могат да бъдат рационално помислени, биват досещани от сърцето – ако човекът можеше да се прозре в целостта си.

Всеки има лична история като смешен човек. Създаващ зло и подлежащ на злини. На когото са се присмивали ето така пресрещайки го насред пътя му, любимите му – в разделението, а не в целостта на живота – хора, защото всъщност той е смешен. Ама наистина смешен!

О, колко красив е този текст, разказан от Мариус:

“Сънят на смешния човек”

Част 1

Мариус Куркински

„Аз съм смешен човек. Сега ме наричат луд. Това би било нещо като издигане на служба, ако не оставах за тях все тъй смешен, както и преди. Но аз вече не им се сърдя, сега всички те са ми симпатични дори когато ми се присмиват- и тогава са ми някак особено мили. Дори и аз бих се посмял заедно с тях- не толкова на себе си, колкото от обич към тях, ако не ми беше толкова тъжно…“