Въпрос: Какво е „историко-философски анализ“?
Отговор: Както съществуват отделно ‘история на културата’ и ‘теория на културата’, ‘история на идеите’ и ‘теория на идеите’ така има разлика в двата методологически подхода: ‘история на философията’ и ‘теория на философията’
1) В ‘историко-философския метод’ е важно от гледна точка на ‘историята’:
а) Да се установят линиите на рецепция: да се открие и покаже линията на историческо развитие на дадена идея като се установят постъпателно рецепциите. Какво е казал Фичино за Платон, а не как едновременно Платон и Фичино представят различни подходи в рамките на една обща херменевтика (теоретико-философски метод). (И никога какво би казал Платон за Фичино). Респективно трябва да се установи как и докъде се простира рецепцията на Хегел при Маркс, а не как техните методологии представляват различни (понякога и сходни) подходи или са продуктивни инструменти в рамките на една(примерно) онтологията. Т. е. Изследваме какво, как и докъде е възприето при един последващ автор от един предходен.
б) Установяване на автентичността: Изследването на това какво, как и докъде е възприето, изисква реконструкция на автентичната философска концепция на даден автор, която често означава, освен анализ на специфичната употреба на понятието, така също и реконструкция на духа, ценностите и историческата действителност на времето (докъдето може това да се направи).
в) Откриване на различията: Установяването на автентичността на една философска идея при даден авторбива последвано от откриване на различия при сравняванетой с начина, по който тя бива разработена при друг автор. Откриването на различието на трактовката на една тема от по-късен автор спрямо предходен е една от посоките на принос на историко-философския метод.
г) Историко-философските връзки: Би следвало да се върви от по-непосредствени към по-опосредствани връзки и за това: Следва да се провери
– има ли поименно позоваване към предходния автор от последващият, когато се обсъжда изследваната философска идея
– ако няма поименно позоваване, да се установи доколко дефиницията на обсъжданата идея при последващия съвпада с дефиницията на същата идея при предходния.
– Нужно е да се направи анализ както на концепта така и на името (дефиниция с еднакъв звуков състав, особено в дълго изречение – примерно „философията е знанието за божествените и човешките дела, обединени с изкуството за добрия живот“ – е сигурен знак за рецепция, независимо пряка или опосредствана, в случая към Цицерон, а оттам към стоиците). Трябва да се внимава с омонимията, защото примерно понятието „категории“, въпреки че в генезиса си е аристотелов термин, може да бъде употребявано напълно омонимно при друг автор.
– Всяко историческо време съдържа определени ‘важни теми’, ‘общи топоси’, които могат да служат за историко-философски връзки при анализ, такава е темата за разума през Просвещението, темата за вярата в Средновековието etc. Връзките следват от това, че всички автори се опитват да отговарят по тези теми, основавайки се на едни предходници и разграничавайки се от други.
– Общи термини (мета-термини) във философията, каквито са: битие, разум, тяло, свобода etc. също могат да служат за историко-философски връзки. Връзките следват от това, че всички автори използват тези термини, отграничавайки се от едни съдържания, и основавайки се на други – от където се разкриват както техните наследства, така и техните нововъведения.
д) Полагането в традиция:Историко-философският подход е надграждане над работата на предишни изследователи. Приносите на изследването са общо казано намиране на празнини и запълване на празнини в интерпретациите. Полагането в традиция се случва със, но и след установяването на определена историко-философска връзка, която става тема и обект на интерес за изследователя. Когато обектът на интерес – връзката започне да бъде гледан и разработван се появява ракурсът на изследване – перспективата на прочит. Тук историко-философският метод си служи с полагането в историко-философска традиция. Като интерпретатори ние сме длъжни да се наредим към една линия на интерпретация и да се разграничим от друга, да се поставим под едни авторитети и да се противопоставим на други. Приносът идва от откриването на нови аргументи в полза на определена интерпретативна линия или на неразработвана под-тема, недообговорен въпрос, който се появява в линията на тълкуване.
2) В ‘историко-философския метод’ е важно от гледна точка на ‘теорията‘:
Историкът на философията е длъжен не само да познава историята на занаята си, но пътищата на отделните теоретически подходи.
– При разработването на философски идеи, един и същ автор може да постъпва веднъж като метафизик, веднъж като етик, веднъж като логик, веднъж като семиотик, веднъж като херменевтик. Разработките върху философия на езика при един и същ автор може да покажат терминологични разминавания със собствените му разработки по метафизика и т.н. За да се установят историко-философските връзки, използващият този подход трябва да е наясно с отделните общо-теоретични подходи във философията и техните специфични теми и проблеми.
– За историка на философията е важно да прави уточнения когато употребява или именува философските идеи на даден автор с термин, който е исторически по късно възникнал. Например семиотиката или херменевтиката (понятия от 20 век) при Тома от Аквино (автор от 13 век).
(Това са само въвеждащи щрихи. Този пост няма претенция за пълнота, нито за конспективност)
д-р Г. Петков
Тетрадки 