И то дойде когато бях на четиридесет и две години и седем месеца, Раят се отвори и ослепително ярката светлина ме заслепи и се вля в мозъка ми. Светлината запали сърцето и гърдите ми като огън, който не ме изгаря, но ме затопля и внезапно аз разбрах тълкуванието на книгите.
В началото е словото. Без него не е ставало нищо от това, което е станало. В него е животът и животът е светлината на човеците. Светлината свети в тъмнината, но тъмнината я не схваща.
Словото е самото начало. То е мяра, число и тегло в най-съкровеното. Глас от тишината, който най-ясно говори. Глас на съществуващото насред шепотите на света.
И Философът казва: Verbum est, quod non voce profertur, sed in corde pronuntiatur („Слово е не това, което звука носи, а което се изразява в сърцето“).
Всичко идва от вътре навън. Навътре душата е безкрайна като небето и в нея се срещат хората и живеят близо, заедно, разговарят и разглеждат звездите, вечно, а най-отвън е нарисуваният свят.
За което не може да се говори, за него се мълчи. Останалото е изкуство.
Чисто изкуство е това, в което се променя външният вид и формата, съвършено изкуство е това, което променя вътрешната форма и самата природа. Интелектът и сърцето властват над природата. Те могат да променят самата природа.
Всичко е в човешкото сърце. Слънцето, луната, диамантите и останалите минерали са просто елементи, които използваме.
За познанието. Познанието идва според собствената си мяра. Както следва. И по обект.
Човекът действа и познава различните реалности по различен начин. Чрез зрението – видимостта, чрез слуха – звуците, чрез вкуса, допира и останалите сетива – сетивното, които са единно в ‘общото сетиво’. А безтелесното (т. е. формата), както и самото битие човекът познава чрез интелекта, волята и умното сърце.
Но по различен начин.
Веднъж – когато те се насочват към това, което е по природата си разделено.
Втори път – като се насочват към това в природата, което е единно.
Разделеното човекът познава като разграничава с разума си свойствата на отделните вещи и така изработва, разделяйки ги едно от друго, техните дефиниции, техните състояния, както и съществуването им във времето. По същия начин и волята се простира от едно нещо към друго, оставяйки едното и насочвайки се към другото.
А неразделното, това което е по природата си едно в себе си и е само по себе си цяло и съществуващо, човекът го познава само с умното сърце.
Така казва и Философът: In generatione animalis primo generatur cor („При раждането на живото, най-първо се ражда сърцето .) . И също: Cor animalis magis est conforme Deo immobili quando movetur, quam quando quiescit, quia perfectio cordis est etiam moveri, et ejus quies est ejus destructi. (Сърцето на живото е най-вече подобно на Божествената неподвижност, когато се движи, а не, когато е в покой. Защото съвършенството на сърцето е да се движи, а неговият покой е негово унищожение.)
Умното сърце е не разум, нито воля, нито е сетивност, но, имайки в себе си основанията на всички други способности, е знание, но не за разделното, а за единното. Понеже и в природата си нещата съществуват като разделено и единно, така и Бог е направил човекът да познава както разделеното, така и единното.
А на единните неща вестители са предимно вярата и любовта.
Умното сърце притежава различни основания (firmamentum) в човека. Ще започнем първо от най-външните…“
Тетрадки 