Раздел 7
На седмо място се поставя въпросът: дали истината в божествеността се изказва същностно или персонално. Изглежда, че се изказва персонално.
1. Понеже в божественото каквото и да се въведе в отношение към началото бива изказвано персонално. Но истината е от този род, както става ясно от Августин в книга „За истинната религия”[1]: където се казва, че божествената истина е най-висшето подобие на началото без каквото и да е неподобие, доколкото то [неподобието] се назовава неистинно (заблуждение). Следователно истината в божественото се изказва персонално.
2. По-нататък. Както нищо не е подобно на себе си, така и нищо не е на себе си равно. Но подобието в божествеността въвежда различие на лицата, съгласно Иларий[2], от това, че нищо не е подобно на себе си. Следователно, на същото основание и равенството (със себе си). Но истината е някакво равенство. Следователно тя въвежда персонално различие в божествеността.
3. По-нататък. В божествеността всичко, което се въвежда с оглед на еманацията, се изказва персонално. Но истината се въвежда съобразно някаква еманация, понеже обозначава схващането осъществявано от интелекта, както и словото. Следователно персонално биват изказвани както словото, така и истината.
Но противно на това е казаното от Августин в книга VIII на “За Троицата”: Една е истината и на трите лица[3]. Следователно /истината се изказва/ същностно, а не персонално.
Отговор. Ще се каже, че истината в божествеността може да се възприеме по два начина: По единия начин – собствено, по другия – като метафора. Понеже, ако истината се възприеме в собствен смисъл, тогава ще се въведе равенството между божественото разбиране и предмета. И защото божественият интелект най-първо разбира предмета, който е, чрез същността си, с която познава и всички други неща, затова истината в Бог изначално въвежда равенство между божественото разбиране и предмета, която е неговата същност, и съответно божествения интелект (се приравнява?) към сътворените предмети. Обаче божественият интелект и божествената същност не си съответстват взаимно както мярата към оразмереното, тъй като едното не е принцип на другото, ами те са напълно тъждествени. Откъдето истината, получаваща се от такова равенство, не въвежда nullam principii rationem (принцип на причиняване) – гледано както от страна на същността така и от страна на интелекта, защото там те са тъждествени. Подобно на това там са тъждествени както познаващият и предметът, който бива познаван, така също там са тъждествени истината на предмета и истината на интелекта, без някакъв добавен принцип (aliqua connotatione principii). Но ако се вземе предвид истината на божествения интелект съобразно това, че съответства на сътворените предмети, то, при това положение, ще се запази една и съща истина, както чрез същото, Бог познава себе си и другите неща. Но все пак ще се добави в разбирането на истината смисъла за „принцип на сътвореното”, към който божествения интелект се отнася като причина и мяра. Всяко име обаче, което не въвежда в божественото смисъла на принцип или че е на някакъв принцип (rationem principii vel quod est a principio), или също, ако е такова, което привнася смисъл на „принцип на сътвореното”, бива изказвано същностно. Откъдето в божествеността, ако истината бива изказвана в собствен смисъл, ще се изказва същностно.Така също appropriatur към Лицето на Сина, както творческата сила (ars) и останалото, което се отнася към интелекта. Метафорично или като уподобяване се разглежда истината в божественото, когато я разглеждаме там, съгласно онзи смисъл, че се намира в сътворените предмети, в които истината се изказва съобразно това, че сътвореният предмет подражава на своя принцип, разбира се на божествения интелект. Оттам, по подобен начин, „истина” в божественото се нарича най-висшето подражание на принципа (основанието). Което съответства на Сина. И съобразно такова разглеждане на истината, истината съответства в собствен смисъл на Сина, и се изказва персонално. И така е говорил Августин в книга „За истинната религия.”
1. Откъдето стана ясен отговорът към първото.
2. Относно второто ще се каже, че равенството в божественото понякога въвежда отношение, което обозначава персонално различие, както когато казваме, че Отец и Син са равни. И с оглед на това, в името „равенство” се разбира реално различаване. Понякога обаче в името „равенство” не се разбира реално различаване, ами само по смисъл, както когато казваме, че божествената мъдрост и благост са равни. Откъдето [следва, че] не трябва да се въвежда персонално различаване, и такова е равенството въведено чрез името „истина”, когато има равенство между интелекта и същността.
3. Относно третото ще се каже, че макар истината да е схващана (да е понятна) чрез разбирането, все пак името „истина” не се изразява чрез смисъла на схванатото (на понятието), както е това при името „слово.” Ето защо няма подобие (в съотношението ‘истина – понятие’ или ‘схванато’ и ‘слово – понятие’ или ‘схванато’.)
Тетрадки 