„Реторика и логика. Случаят Тома от Аквино“ // статия по философия

„Реторика и логика. Случаят Тома от Аквино“, в: Архив за средновековна философия и култура, св. 14, 2008г.

  • Темата за значимостта на Тома от Аквино в развитието на средновековната реторика ще започне най-напред с въпроса за неговото място в реторическата коментарна традиция – основния жанр, в който реториката се развива като учебна дисциплина не само през ранното, но и през късното средновековие. Въпросът е напълно уместен, тъй като Тома е не само един от първите читатели на аристотеловата Реторика в превода на Вилхелм от Мербеке, но и със сигурност нейния първи реципиент и интерпретатор.

  • Анализирайки разцвета на този жанр през късното средновековие, Карин Фридбърг предлага една сигурна основа за последващи типологизации. Тя определя три периода на развитие: Цицеронов (коментари към ‘De inventione’, ‘Ad Haerennium’), Боециев (коментари към кн. 4 на ‘De differentiis topicis’) и Аристотелов (коментари към ‘Реторика’). Като критерии за тази дистинкция тя посочва: изборът на авторитет, който да бъде коментиран или да функционира като основен източник на аргументи за развитието на учението от една страна, а от друга – смяната на ударението върху различните функции на реториката.

  • Съгласно тези критерии XII-ти век бива определян като епохата на Цицерон, XIII-ти век като епохата на Боеций, а XIV-ти век като епохата на Аристотел. В съдържателен план Фридбърг посочва следните особености (струва си да се приведе целия пасаж, тъй като, по думите на Уърд, нейната констатация е повече от само истинна): „Очевидно този тип разделение е донякъде груб, но е ясно, че коментаторите от XII-ти век се увличат да следват цицероновия възглед (De inv. I.5.6.), че реториката е част на обществената наука (pars civilis scientiae) и с ентусиазъм се придържат към характерния образ за единството на Мъдрост и Красноречие, които издигат човека от нивото на дивите зверове към човечността, от примитивния хаос към социалния ред. От друга страна XIII-ият век обръща по-голямо внимание на разнищването на връзката между реторика и диалектика, според разликите по цел, метод, предмет и социална постановка, както са поставени от Боеций в кн. 4 на ‘De differentiis topicis’. Последно, от края на XIII-ти век с появата на латинските преводи на Аристотеловата реторика (от арабски на Херман Германеца, през 1250, и от гръцки на Вилхелм от Мербеке, през 1270), се разгръща силно аристотелистко влияние. Тогава откриваме, както в малкото налични коментари на Реторика, така и в повечето на брой коментари към Реторика към Херений, разширен и по-прецизен ред аргументи за точната природа, функции и средства на реториката измежду другите науки, изведен не само от класическите реторически авторитети, но също и от пълния аристотелов корпус с които сега Западът разполага.“

  • И така, попада ли Тома от Аквино в измеренията на тази коментарна традиция?

  • Наистина, макар Тома да не е писал специален коментар по реторика, в съчиненията му са налични множество коментарни фрагменти. В Сума на Теологията например могат да се посочат около 150 поименно споменати и цитирани извадки от аристотеловата Реторика (най-вече от т. нар. глави за реторическата психология – Рет. I,11 и II,2-11). В Сумата рецепцията на Реторика се осъществява основно в контекста на дискусията за страстите на душата от Prima Secundae (q.26-32, q.35-36, q.40-48) и за добродетелите и пороците от Secunda Secunadae (q.30, q.36, q.144). Би могло да се настоява, по заявените от Фридбърг критерии, че Тома стои в парадигмата на аристотеловата коментарна традиция (още преди появата на първия коментар на ‘Реторика’ от Егидий от Рим), тъй като, от една страна, Аристотел еосновен авторитет и ‘Реторика’ функционира като основен източник на аргументи (които стоят най-вече в ‘отговор’ ), а от друга можем да открием съвсем ясен акцент за функцията на реториката и за мястото й между науките. Мястото на реториката сред науките, както ще се види, се дискутира напълно в аристотеловата парадигма. И все пак, пред това допускане съществува проблемът, че въпросната рецепция никога не се превръща собствено в коментар върху Реторика, а се осъществява като интерпретация на фрагментите в контекста на етиката, и то доколкото последната е положена в контекста на теологията. Същото важи и за рецепцията на Цицерон. Тя се осъществява в същия контекст – дискусията за страстите на душата и добродетелите, и пороците, и също така функционира като основен източник на аргументи (от 170 поименни позовавания поне 30 са в „отговор“).

  • Макар че Тома трудно може да бъде интерпретиран в рамките на реторическата коментарна традиция (въпреки че той влияе както директно, така и индиректно на коментаторите – Егидий от Рим, Жан Буридан, Жан дьо Жанден), не би следвало да се прави и обратната констатация – че рецепцията на реториката при него се заключава в обсъждането на отделните афекти и се свежда в последна сметка до това. Обикновено в подкрепа на тази констатация се посочва твърдението на Тома, че „реториката не е част на теологията“, от което се заключава, че реториката не е предмет на обсъждане в Сума на Теологията, където фактически се открива основната рецепция. В строг смисъл това твърдение казва нещо далеч по-конкретно: ‘реториката не е част на теологията’, защото е част на логиката. Както ще се покаже, за Тома (а и за повечето средновековни автори) реториката е такава част на логиката, която се занимава с демонстрация и убеждение по отношение на конкретните човешки действия и цели. Така, по обект, тя се оказва при-част-на на етиката.

  • Като част от етиката, реториката е причастна и на теологията, без обаче да бъде нейна част. Теологията е реална наука и генерирапознание за универсалното, а реториката – убеждение за контингентното. Теологията е основана на необходими принципи, докато реториката е основана на вероятното . Въпреки различието на природите, реториката принася значителна полза на теологията, защото е централен метод за доказателство в етиката и конвенционалното право: „В човешките дела не може да се прилага безгрешно и демонстративно доказателство, а е достатъчно някакво изхождащо от и съгласуващо се с частния случай доказателство, допустима вероятност, (conjecturalis probabilitas), чрез която убеждава реторът.“ Известният библейски слог, с който често се дискредитира реториката: „Но думите ви да са: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия“ (Мат. 5; 37) получава в тази перспектива противоположна интерпретация. В полето на контингентното – където битува съмнение и колебание, в човешкото общуване – което не се детерминира от необходимости, реториката е главното средство за достигане до някаква устойчивост. Знанието (scientia) в аналитиката, мнението (opinio) в диалектиката и убеждението (suspicio при Тома, praesumptio при Алберт Велики; credulitas при Егидий от Рим) в реториката са механизмите за справяне със съмнението (dubitatio), което блокира всяко познание и всеки стремеж.

  • И така, значението на реториката в рецепцията на Тома не може да се анализира в контекста на коментарната традиция. Той не пише коментар по реторика и пред него не стои въпросът за избор на централен авторитет. Не може да се твърди обаче, че Аквината само заема материал от реторическата проблематика, полагайки го в различен контекст, защото той определя точно място и специфична значима функция за реториката. Последното се разкрива в контекста на дискусията за разделението на науките (divisio philosophiae) паралелно с темата за мястото на логиката (на която е част реториката) в това разделение. Въпреки оценката на Якоби и Парк – че при Тома не може да се говори за една топология на философията, и че той предприема деления от типа ‘scientia speculativa – practica’, ‘scientia realis – rationalis’, ‘scientia – ars’, за да реши по-добре задачата си, и то по различен начин в зависимост от контекста – все пак може да се настоява, че Тома съставя такава топология за логиката. Според Цимерман, Тома многократно се заема със задачата да изработи някакво предметно-коректно разделение на науките. Такова разделение за логиката е най-ясно изложено в пролога и първи раздел на ‘Коментар към Втора Аналитика’. То се подрежда в една нова традиция (Ал Фараби, Авицена, Алберт Велики, Тома от Аквино, Роджър Бейкън), която не само формално интегрира аристотеловите съчинения Реторика и Поетика към Органона, но се опитва реално да изясни функцията на последните като логически инструментариум. Тома от Аквино, следвайки отблизо Алберт, дава напълно оригинална трактовка на това разделение, която среща множество последователи в лицето на Егидий от Рим, Симон от Фаверсхам, Псевдо-Боеций от Дакия и др.

  • Интерпретацията на реториката в контекста на една ‘топология на философията’ изглежда да е мета-проблем за нейната вътрешна история като дисциплина. Решаването на този мета-проблем по един или друг начин от различните автори рядко засяга генералната парадигма на развитие в школите. Така например Цицерон е основен авторитет в обучението по реторика през цялото средновековие, въпреки че никой не споделя неговото мнение за първенствуващата роля на реториката сред науките. В контраст с цицероновия възглед, в рамките на средновековния тривиум реториката полага завършващото единство (орнамента) в композицията на словото, без това да й носи някакво превъзходство. Като изкуство, което си служи с разсъждението (ars disserendi), в рамките на логиката като наука за речта (sermocinalis scientia), тя има напълно подчинена функция. Съгласно Боеций реториката е ‘по-малката сестра на диалектиката’, защото черпи своите принципи и доказателствена сила от нея. Според Боеций реторическите топики получават своята сила от абстрактните пропозиционални правила, предоставени от диалектиката и следователно диалектиката ръководи рода на аргументацията, а реториката става нейна субординирана част. Както отбелязва Конли, с това преместване на реториката спрямо диалектиката Боеций обръща Цицерон с главата надолу. Ако гледаме в перспективата на разделението на науките, след Боеций трудно можем да говорим за Цицеронов период, макар това определение да е валидно за коментарната традиция.

  • Анализът на реториката в контекста на разделението на науките следва да започне с констатацията, че различията, които определят двете главни ‘разделения’ – платонисткото и аристотелисткото, не се отнасят до характеристиката на реториката. В аристотелисткото разделение (Касиодор, Боеций, Жербер от Орийак, Хуго и Ричард от Сен-Виктор и др.) реториката, както и останалите свободни изкуства, не присъства, защото се отнася към логическия органон и не е наука, а инструмент за науките. Също и при платонисткото разделение (Исидор, Алкуин, Рабан Мавър, Гийом от Шампо и др.) – реториката влиза в системата на науките, но влиза тъкмо като инструмент. Общо за почти всички ‘разделения’, в които логиката функционира като наука за речта (scientia sermocinalis) e, че тя бива подразделяна на: а) безусловно словесна (sermocinalis simplex), където попада граматиката и б) словесна, но включваща разсъждение (sermocinalis dissertiva). Реториката попада под второто подразделение заедно с диалектиката, защото си служи с разсъждението и нейна цел е убеждението. Доколкото се занимава с вероятното, а не с истината, нейната област на реализация е етиката. Тя е интегрална част на логиката, която служи като инструмент на етиката.

  • През XIII-ти век дебатът за вторите интенции води до преосмисляне инструменталния характер на логиката. Алберт Велики и Тома от Аквино стоят в началото на една продължителна дискусия за обекта на логиката, която променя представата за логиката като scientia sermocinalis. Това има важни следствия за реториката, защото се променя статусът й на подчинена на диалектиката наука. Опитът за определяне на научната област на логиката се сблъсква с маркирания от Боеций проблем, че обектът на логиката не може да бъде актуално отделен от предмета на теорията (или физиката) и практиката (или етиката). Например, ако съставянето на понятия и конструирането на силогизми се разгледа като биващо, би следвало то да е обект на реалните науки. Locus classicus на учението за вторите интенции става един фрагмент от ‘Книга за Първата философия’ на Авицена, но дискусията за природата на вторите интенции не затихва до края на средновековието.

  • Вариант на решение в контекста на доктрината за scientia sermocinalis предлага Робърт Килуърдби. Той твърди, че логиката е наука, която се занимава с речта, с изграждането и използването на речта. Според него разглеждането на понятия винаги имплицира разглеждането на речта. Обектът на логиката се оказва лингвистичното биващо – предикатите и субектите, които конструират изреченията.

  • Алберт Велики критикува тази концепция и настоява, че логиката се занимава само акцидентално с речта, защото речта сама по себе си не е смисъл, а науката се занимава само със смисли. Речта придобива смисъл, само доколкото съществува понятие в интелекта, което да съответства на казаното в речта. Речта е следователно само инструмент за съобщаване на смисъл и не е собствения предмет на логиката. Обектът на логиката за Алберт е аргументацията – процесът, чрез който мисленето прехожда от познатото към непознатото. Самият процес на аргументация е действие на ума и биващо от втора интенция, напълно различно от съществуването на реалните неща. Ако реалните науки се занимават с биващото – като познато, логиката има за обект познанието – като биващо. В дискусията за обекта на логиката при Алберт следва да се посочат две важни следствия за реториката. Най-напред, като част на логиката, реториката вече не е по необходимост свързана с речта (речта е инструмент за реторическата аргументация), а е обвързана с процеса на разсъждение и мисловния преход от познато към непознато. На второ място, Алберт специално употребява термина ‘argumentatio’ като възражение срещу онези, които смятат, че „цялата логика е за силогизма и за частите на силогизма“. Той посочва като причина факта, че не е възможно към всяка материя, която е предмет на познание, да се прилага съвършен силогизъм, както in rhetoricis и in experimentalibus. Същият аргумент, както се спомена, използва и Тома от Аквино, когато препоръчва реториката като по-добрия метод за аргументиране в етиката. В зависимост от типa аргументи Алберт привежда шестчленно деление на логиката, което може да се представи чрез следната схема:

  • Части на Логиката (според разликите при прехода от едно нещо към друго в разсъждението):

  1. Демостративна – ex causis essentialibus et propriis
  2. Диалектика – ex probabilibus communibus, quae in pluribus invenitur
  3. Реторика – ex signis facientibus praesumptionem
  4. Поетика – ex fictis facientibus delectationem vel abhominationem
  5. Софистика – ex his, quae videntur et non sunt
  6. Tentativa – ex cautelis provocantibus respondentem
  • В пролога и увода на ‘Коментар към Втора Аналитика’ Тома представя следното разделение на логиката, което е твърде близко до това на Алберт, за да е случайно. Все пак при него се откриват терминологични разминавания, продиктувани, както посочва Мармо, от желанието на Тома да опише частите на логиката напълно в познавателни термини.

  • Разделението на Логиката се приема съобразно различието в действията на интелекта:

I – Умопостигане на неделимото (intelligentia indiuisibilium)

II – Съчетаване и разделяне (compositio uel diuisio intellectuum)

III – Преход от едно нещо към друго в разсъждението (discurrere ab uno in aliud).

  • Първите две действия на интелекта са рационални, казва Тома, доколкото са някакво разбиране (intellectus quidam), а само третото действие е собственото действие на интелекта (secundum id quod est proprium rationis), тъй като само при третата операция интелектът не е изцяло рецептивен или само спонтанно действащ, а самият той създава, а продукт на неговото действие са силогизмите. Но логиката е това изкуство, посочва Тома, което не само действа рационално (това е общо за всички изкуства), но което се основава на действията на интелекта като на собствена материя. Собственото деление на логиката при Тома следователно се извършва тъкмо върху третата дейност на интелекта. Тази дейност, съответно логиката, се дели на три:

1. Отсъждаща за необходимото част (pars iudicativa)

· Аналитика

2. Конструираща вероятни доказателства част (pars inventiva)

· Топика/Диалектика – opinio vel fides (мнение или вяра)

· Реторика – suspicio qaedam (някакво убеждение или подозрение)

· Поетика – estimatio (преценка)

3. Софистична част (pars sophistica) – противостои на конструиращата и отсъждащата като деструктивен принцип

  • За да се разбере значимоста на въпросното деление и съответно значимостта на реториката в познавателната теория при Тома, трябва да се отбележи принципа на това деление на логиката. Най-напред следва да се акцентира, че Тома, както и Алберт, се опитва да изгради едно по-широко и всъщност по-точно понятие за логика, което да успее да удържи всички специфики в дейността на третата операция на интелекта. Той използва стандартната формула logica est ars artium (логиката е изкуство на изкуствата), без обаче да добавя et scientia scientiarum (и наука на науките). Причината е следната. След рецепцията на Никомахова Етика и Метафизика дефиницията за scientia (наука и/или знание) съдържа изискването за устойчив хабитус, т.е. свеждане на процеса на познание до твърди основания, до първи принципи. Процесът на умозаключение обаче не винаги постига тази устойчивост. Тома описва този процес като колебание в избора на един от двата извода в противоречието А и не-А. Ако умозаключението бъде сведено до първи принципи или друго устойчиво познание, изведено от тях, тогава процесът приключва като устойчив хабитус и се продуцира знание; ако в разсъждението се появи колебание, но има по-голямо основание за избора на едната страна, отколкото на другата, тогава имаме мнение. Когато нямаме достатъчно основание, а избираме единия от двата извода въз основа на някакви допускания – въз основа на подобен частен случай или авторитет, тогава имаме убеждение или подозрение (suspicio). В тази сфера строи своите аргументи Реториката. Понякога предпочитанието е свързано само с чувството за удоволствие и неудоволствие, и това е сферата на поетическите умозаключения. Тома употребява слабата форма за познание – aestimatio (преценка). Понякога изборът се основава на неистинни предпоставки и тогава ефектът е заблуждение (fallacia). От изброените модуси на умозаключението: scientia (знание), opinio (мнение), suspicio (убеждение или подозрение), aestimatio (преценка), fallacia (заблуждение), само първият генерира необходимо знание и е наука. Все пак функцията на третата дейност не може да бъде изчерпателно описана без останалите. Нещо повече, макар в тях не винаги да се съдържа неистина, те не са принципно неистинни. Такива са само умозаключенията на софистиката. Тома настоява, че хората насочват не само своите практически действия в правилната посока, но и своите мисли, и дава на логиката името ars (изкуство), като изключва scientia (наука). Делението на логиката произтича следователно тъкмо от различния начин на процедиране в дискурса от едно нещо към друго.

  • С ‘diversimode’ (‘по различен начин’) се обозначава най-напред различието в когнитивния ефект на убеждение – различието на начините следва различието на предпоставките, от които, както беше споменато, следват пет когнитивни ефекта: знание, мнение, убеждение, преценка, заблуда.

  • Втори път с ‘diversimode’ се обозначава модалността по истинност. Тъкмо тя е главен критерий за деление на третата операция на интелекта. Модалността по истинност Тома описва като adaequatio (съответствие), което е или винаги (neccesaria), или само понякога и подлежи на доказване във времето (probabilis), или никога (sophistica). Той посочва, че силогистичните актове съответстват на природните действия (поради това, казва Тома, ars imitatur naturam in quantum potest). Както в природата едни неща са необходими и притежаващи вечно движение, други имат движението си във времето, не необходимо и не винаги по един и същи начин, ами се случват като ставащото в повечето случаи (ut frequentius), трети дефектират в своето действие поради разрушаването на някакъв принцип и така в природата се появяват различни монструми. По същия начин логиката се разпределя на три части: iudicativa (отсъждаща за необходимото), inventivа (конструираща доказателства за вероятното) и sophistica (заблуждаваща). Така за реториката се определя точно място в теория на познанието при Тома, като тук не става дума само за формална каталогизация на новопреведените аристотелови съчинения (Реторика и Поетика) към Органона.

  • Аналитиката бива различавана генерално от реториката и диалектиката според принципа: iudicativa (отсъждаща) – inventivа (конструираща); знание-мнение. В рамките на конструиращата част диалектиката и реториката се интерпретират като равнопоставени изкуства, а не като подчинени едно на друго. Те се различават въз основа на различните предпоставки, което води до различие в modusprocedendi (начина на процедиране или действие, т.е. на тяхното практическо приложение). Тома разделя генерално и реториката от диалектиката тъкмо с диференциацията на техните обекти. Реториката е circa agibiliа (основана е на човешките действия), а диалектиката – circa speculabilia (основана е на умосъзерцаваното, т.е. на общите понятия и универсалните видове). Modus procedendi (начинът на действие) на диалектиката е reductio in principiis (възхождане назад към принципи), а този на реториката – inductio ad finem (отнасяне напред към целта). И двата модела обаче са дедуктивни. Целта в реториката бива полагана като деуктивен принцип, като предпоставка. С това Тома осъществява своеобразна революция, тъй като връща Аристотеловото разбиране за равнопоставеността на реторика и диалектика.

  • За да демонстрирам този преход, отново ще се върна към Боеций. Макар че Цицерон бива номиниран за Реторикът, в действителност „Кръстникът“ на реториката е Боеций. В 4-та книга на Dedifferentiis topicis, той ревизира предходната традиция. Както се спомена, с подчиняването на реториката спрямо диалектиката, Боеций обръща Цицерон с главата надолу, както всъщност Цицерон е направил с Аристотел, тъй като за Аристотел реториката и диалектиката са паралелни изкуства за справяне с различни аспекти на един и също процес (antistrophe). По отношение на реторическия силогизъм, или ентимемата, Боеций прави същия ход. Той следва теорията за syllogismus truncatus (съкратен силогизъм) и обявява ентимемата за непълен силогизъм, в който заключението е представено, без да се споменават всички предпоставки.

  • Тя се изказва от универсално към партикуларно, каквото е и извеждането на хипотезата от тезата.

  • Тома коренно променя тази структура. Макар че в коментара си към Втора Аналитика се казва: „enthymema est quidam syllogismus detruncatus“ (ентимемата е някакъв съкратен силогизъм), той не посочва като причина за това по-малкото число на предпоставките, нито пък това, че едната от тях се изказва, а другата се подразбира, както правят повечето последователи на теорията за съкратения силогизъм. Той посочва като причина „incertitudinem materiae circa quam versatur (неопределеността и несигурността на материята, към която се отнася) – именно действията на отделните хора, от които универсалните предпоставки не могат да се извлекат истинно. След това добавя, че „този силогизъм, който допуска грешка в материята, е силогизъм, ако запазва всичко, което се отнася до формата на силогизма. Този силогизъм обаче, който допуска грешка във формата, не е силогизъм, а паралогизъм.“ Реторическият силогизъм допуска грешка в материята, а не във формата, която е от два външни и един среден термин. Следователно предикатът detruncatus тук идва да обозначи не по-малкото число на предпоставките – не квантитативната структура на силогизма, а квалитативния характер. И би могъл да се преведе не толкова като ‘съкратен’, колкото като ‘осакатен’, т.е. ‘несъвършен’ поради материята.

  • Трябва да се отбележи, че понятието ‘материя’ тук се прилага омонимно към реториката. Като функция на умозаключението тя има за формален принцип силогистичната структура (действието на третата операция на интелекта – дискурс от едно нещо към друго), а нейният материален принцип (това, ‘от което’) е самата втората интенция, или самото действие на разсъждението, като материя. Това ‘към което’ е отнесено разсъждението, неговата област на приложение обаче също бива наричана ‘материя’. В този смисъл материя на реториката са отделните човешки действия, а на диалектиката материя са общите (спекулативни) определения. Така диалектика и реторика се различават, доколкото са различни практически методи (като dialectica utens и rhetorica utens).

  • В Сумата на Теологията това разделение по приложна област се конкретизира. Тома посочва три начина на процедиране в науките: 1) от необходими предпоставки, 2) от вероятни предпоставки и 3) от някакви допускания (преценки от частни авторитети и преценки въз основа на симпатия). Като приложен метод реториката е противопоставена като принцип директно както на аналитиката, така и на диалектиката, съгласно спецификата с оглед на техните обекти. Независимо че като действие на третата операция реториката е спекулативно действие, изразяващо се в конструирането на определен тип силогизъм, по своята материя реториката е circa agibiliа (има за обект човешките действия), диалектиката и аналитиката обаче са circa speculabilia (техният обект е умопостигаемото). Modus procedendi (методът на приложение) на диалектиката и аналитиката е reductio in principiis (дедукция към първи принципи), а този на реториката – inductio ad finem (дедукция към целта). Тома се позовава на аристотеловия принцип, че finis ad operabilia sicut principium ad speculabilia (целта по отношение на действащите е както принципът по отношение на умопостигаемите). Реториката убеждава чрез conjecturalis probabilitasde particularibus, диалектиката чрез probabiles rationes de universalibus (доказателствени основания, изградени на ставащото в повечето случаи, взето като универсално). Аналитиката също убеждава за универсалното, но като reductio completa (напълно осъществено възхождане) към първи принципи, диалектиката обаче като reductio incompleta (непълно възхождане, тъй като предпоставка е валидното в повечето случаи). Така се получават три метода.

  • И така, според Тома диалектиката и реториката са принципно различни, а не както Боеций настоява, подчинени една на друга. Реторическият силогизъм e еx probabilis, не защото изхожда от валидното в повечето случаи, а защото изхожда от единично към единично. Той е силогизъм, защото запазва своята дедуктивна структура, вземайки като принцип на извеждане конкретната цел. Така ентимемата се оказва умозаключение от частно към частно, основано на опита (expеrientia), или на предположението за възможното, изградено на принципа на аналогията, чрез два външни термина и един среден.

  • Реториката бива наричана в широк смисъл pars civilis scientiae (част на обществената наука), защото нейната аргументация е по-подходяща за етиката, отколкото за физиката. Тя е по-подходяща за това както от аналитиката, така и от диалектиката, и за това не бива да бъде подреждана след тези двете, като едно по-нисше ниво на убеждение, макар че е по-нисша според критерия за истиност. Напротив, в своята област тя е аподиктична, както твърди и Аристотел. Тома изказва това становище по следния начин: „В човешките дела не може да се прилага безгрешно и демонстративно доказателство, а е достатъчно някакво изхождащо от и съгласуващо се с частния случай доказателство, допустима вероятност, (conjecturalis probabilitas), чрез която убеждава реторът.“ Без да коментира прочутия начален пасаж от Реторика: „rhetorica assecutiva dialectice est“ (реториката е следваща диалектиката), Tома дава своя отговор имплицитно, и корегирайки Боециевата схема, извежда автентичната аристотелова концепция за ентимемата като „някакъв тип силогизъм“, а не като „вид силогизъм“ с диференция изпусната предпоставка. Би могло да се допусне дори и второ опеделение, валидно за Тома, в което ‘силогизъм’ е род за ентимемата, а видово различие е ‘изхождащ от вероятното и от признаците’, където в средния термин може да стои единичен предмет.

Библиография:

I. Източници:

Aristoteles Latinus. (1978) XXXI 1-2. Rhetorica. Translatio anonyma sive vetus et translatio Guillelmi de Moerbeka edidit Bernhardus Schneider. Leiden

Boethius. De differentiis topicis. PL 64

Boethius. In Porphyrii Isagogen commentorum editio duplex, PL 64

Boethius. In Topica Ciceronis. 1045B. PL 64

Thierry of Chartres. Commentarius super Libros De Inventione, in: K. Fredborg, 1988. The Latin Rhetorical Commentaries.

Thomas de Aquino, Super Boethium De Trinitate,Corpus Thomisticum. http://www.corpusthomisticum.org/

Thomas de Aquino, Expositio Posteriorum, Corpus Thomisticum. http://www.corpusthomisticum.org/

Thomas de Aquino, Summa Theologiae, Corpus Thomisticum. http://www.corpusthomisticum.org/

II. Вторична литература:

Бояджиев, Ц. (1989 ) „Ренесансът на XII век“ и школата в Шартър, в Пет средновековни философски трактата

Христов, И. (1998) Коментар върху Топика, в Аристотел. Топика

Цимерман, А. (2004) Тома от Аквино

Brunschwig, Jacques. (1996) Aristotle’s Rhetoric as a „Counterpart“ to Dialectic. In Essays on Aristotle’s Rhetoric. Ed. Amélie Rorty. Berkeley

Burnyeat, M. (1996) Aristotle on the Rationality of Rhetoric. In Essays on Aristotle’s Rhetoric. Ed. Amélie Rorty. Berkeley

Conley, T. (1990) Rhetoric in the European Tradition, New York: Longman

Fredborg, K. (1987) The Scholastic Teaching of Rhetoric in the Middle Ages. In Cahiers de L’Institut du Moyen-Age grec st Latin (CIMAGL), Copenhagen, 55

Green, L. (1995) Aristotle’s Enthymeme and the Imperfect Syllogism. In Rhetoric and Pedagogy: Its History, Philosophy, and Practice Essays in Honor of James J. Murphy. Ed. Winifred Bryan Horner, Michael Leff. Mahwah, NJ: Lawrence Erlbaum

Haye, T. (1999) Oratio: mittelalterliche Redekunst in lateinischer Sprache. Leiden; Boston; Köln: Brill.

Jakobi, K. (1994) Diale(c)tica est ars artium und scientia scientiarum, in Scientia und ars in Hoch- und Spätmittelalter, ed. Ingrid Craemer-Ruegenberg and Andreas Speer, Miscellanea Mediaevalia 22, Berlin

Iwakuma, I. (1996) The Division of Philosophy and the Place of the Trivium from the 9th to the Mid-12th Centuries. In: Medieval Analyses in Language and Cognition: acts of the symposium, The Copenhagen School of Medieval Philosophy. Ed. Sten Ebbesen, Russell L. Friedman. The Royal Danish Academy of Sciences and Letters. Reitzels: Copenhagen

Marenbon, J. (2003) Boethius. Oxford: University Press.

Marmo, C. (1987) Suspicio. A Key Word to the Significance of Aristotle’s Rhetoric in Thirteenth Cetury Scholasticism. In Cahiers de L’Institut du Moyen-Age grec st Latin (CIMAGL), 55

McKeon, R. (1942) Rhetoric in the Middle Ages. In: Speculum, Vol. 17, No.1

Murphy, J. (1974) Rhetoric in the Middle Ages: a History of Rhetorical Theory from Saint Augustine to the Renaissance. Berkeley: University of California Press

Park, S-C. (1999) Die Rezeption Der Mittelalterlichen Sprachphilosophie in Der Theologie Des Thomas von Aquin. Brill Academic Publishers.

Moos, P. (1992) Rhetorik, Dialektik und „civilis scientia“ im Hochmittelalter, in Rhetorik und Dialektik im früheren und hohen Mittelalter. Rezeption, Überlieferung und gesellschaftliche Wirkung antiker Gelehrsamkeit vornehmlich im 9. und 12. Jh. Colloque.

Pini, G. (2002) Categories and Logic in Duns Scotus. An Interpretation of Aristotle’s Categories in the Late Thirteenth Century, Leiden-Boston-Köln, E.J. Brill (Studien und texte zur Geistesgeschichte des Mittelalters 77)

Rand, E. (1946) Cicero in the Courtroom of St. Thomas Aquinas Marquette University Press

Stump, E. (2004) Boethius’s De Topicis Differentiis. Cornell University Press.

Stump, Eleonore. 1989. Dialectic and Its Place in the Development of Medieval Logic. Ithaca, NY: Cornell University Press

Ward, J. (1996) Rhetoric in the Faculty of Arts at the Universities of Paris and Oxford in the Middle Ages: a Summary of the Evidence, Union Académique Internationale, Bruxelles, Belgique, ALMA, Bulletin du Cange, Vol. LIII

Worstbrock, F. (2005) Die Rhetorik des Aristoteles im Spätmittelalter. Elemente ihrer Rezeption. In: Aristotelischen Rhetoriktradition. Hrsg. v. J. Knape, T. Schirren. Stuttgart


Worstbrock, F. (2005) Die Rhetorik des Aristoteles im Spätmittelalter. Elemente ihrer Rezeption. In Aristotelischen Rhetoriktradition. Hrsg. v. J. Knape, T. Schirren. Stuttgart, S.165

Fredborg, K. (1987) The Scholastic Teaching of Rhetoric in the Middle Ages. in Cahiers de L’Institut du Moyen-Age grec et Latin, 55. p.88

пак там

Ward, J. (1996) Rhetoric in the Faculty of Arts at the Universities of Paris and Oxford in the Middle Ages: a Summary of the Evidence, Union Académique Internationale, Bruxelles, Belgique, ALMA, Bulletin du Cange, Vol. LIII, p. 166

Eloquentia sine sapientia nocet (Без мъдростта красноречието е вредно). Тази цицеронова формула (De inv. I,1) е основополагащата идея у всички преставители на „хуманизма“ през XII век. Виж. Бояджиев, Ц. (1989) „Ренесансът на XII век“ и школата в Шартър, в Пет средновековни философски трактата, 32-41

Примерът за възникването на обществото благодарение на изкуството на убеждението е известен през средновековието като пример от цицероновата ‘Реторика’ – De inv. I.5.6 („Ut ait Tullius in prologo Rhetoricorum…“ – Срв. Guillelmus de Conchis. De philosophia mundi, I,1. PL 172; , http://www.corpusthomisticum.org/xbc2.html). Преди рецепцията на ‘Никомахова етика’ този пример е ключов за интерпретацията и интеграцията на реториката към етиката и политиката (Срв. Alcuinus, Disputatio de rhetorica et de virtutibus, II, PL 101). Примерът в своя генезис възхожда към платоновия диалог „Протагор“ (322 b-c). Срв. Платон, Протагор, В: Диалози, Т. I . C., 1979, 366

Cf. Fredborg 1987; pp. 88-89

Cf. Worstbrock 2005; S.167

Например: Summa Theologiae I-II: q.26a.4; q.28a.2; q.29a.6; q.30a.1 и a.3; q.31а.1; q. 32 a.2 и т.н.

Rand, E. (1946) Cicero in the Courtroom of St. Thomas Aquinas Marquette University Press, p.25

Например: Summa Theologiae I-II: q.24a.2; q.56a.5; q.29a.6; q.73a.7 и a.3; q.91а.3 и т.н.

Cf. Worstbrock 2005; S.167

Thomas de Aquino. Summa Theologiae I-II, q. 7 a. 2 arg. 3, Corpus Thomisticum. http://www.corpusthomisticum.org/

Thomas de Aquino. Summa Theologiae I-II, q. 105 a. 2 ad 8. , Corpus Thomisticum. http://www.corpusthomisticum.org/: „Ad octavum dicendum quod in negotiis humanis non potest haberi probatio demonstrativa et infallibilis, sed sufficit aliqua coniecturalis probabilitas, secundum quam rhetor persuadet“

Haye, T. (1999) Oratio: mittelalterliche Redekunst in lateinischer Sprache. Leiden; Boston; Köln: Brill. S. 4

Jakobi, K. (1994) Diale(c)tica est ars artium und scientia scientiarum, in Scientia und ars in Hoch- und Spätmittelalter, ed. Ingrid Craemer-Ruegenberg and Andreas Speer, Miscellanea Mediaevalia 22, Berlin, S. 318

Park, S.-C. (1999) Die Rezeption der mittelalterlichen Sprachphilosophie in der Theologie des Thomas von Aquin. Mit besondere Berücksichtigung der Analogie. Studien und Texte zur Geistesgeschichte des Mittalters, Leiden, Boston, Köln: Brill, S. 38

Цимерман, А. (2004) Тома от Аквино, „Изток-Запад“, 87

Виж: Marmo, C. (1987) Suspicio. A Key Word to the Significance of Aristotle’s Rhetoric in Thirteenth Cetury Scholasticism. in Cahiers de L’Institut du Moyen-Age grec et Latin CIMAGL, 55, pp. 159-184

Conley, T. (1990) Rhetoric in the European Tradition, New York: Longman, p. 80

пак там, p.81

Подробна характеристика на ‘divisio philosophiae’ дава: Iwakuma, I. (1996) The Division of Philosophy and the Place of the Trivium from the 9th to the Mid-12th Centuries. in Medieval Analyses in Language and Cognition: acts of the symposium, The Copenhagen School of Medieval Philosophy. Ed. Sten Ebbesen, Russell L. Friedman. pp. 165-191

Boethius. In Porphyrii Isagogen commentorum editio duplex, PL 64

Avicenna Latinus, Liber de Philosophia Prima sive Scientia Divina. Edit. S. Van Riet (J. M. C. P.), I, 2, p.10: ‘Subiectum vero logicae, sicut scisti, sunt intentiones intellectae secundo, quae apponuntur intentionibus primo intellectis, secundum hoc quod per eas pervenitur de cognitio ad incognitum, non in quantum ipsae sunt intellectae et habent esse intelligibile, quod esse nullo modo pendet ex materia, vel pendet ex materia, sed non corporea“

Pini, G. (2002) Categories and Logic in Duns Scotus. An Interpretation of Aristotle’s Categories in the Late Thirteenth Century, Leiden-Boston-Köln, E.J. Brill (Studien und texte zur Geistesgeschichte des Mittelalters 77), p. 22

Cf. Pini; р. 24

Cf. Marmo 1987; p. 161

пак там, p.162

пак там, p.162

Cf. Marmo 1987; p.168: praesumptio (Алберт) – suspicio (Тома); delectatio (Алберт) – estimatio (Тома)

, Corpus Thomisticum. http://www.corpusthomisticum.org/

‘Съответствие на предмета и разбирането’ (adaequatio intellectus et rei) е томистката дефиниция за истината. Съответствието, което е процес на разбиране, притежава само три възможни конфигурации и поради това модалността по истина е тройна. Съответствието или е напълно завършено, или напълно отсъства, или процесът се осъществява като колебание и е незавършен.

, Corpus Thomisticum. http://www.corpusthomisticum.org/

Виж: Brunschwig, J. (1996) Aristotle’s Rhetoric as a „Counterpart“ to Dialectic. in Essays on Aristotle’s Rhetoric. Ed. Amélie Rorty, pp. 34-56

Green, L. 1995. Aristotle’s Enthymeme and the Imperfect Syllogism. in Rhetoric and Pedagogy: Its History, Philosophy, and Practice Essays in Honor of James J. Murphy. Ed. Winifred Bryan Horner, Michael Leff. p. 32

Thomas de Aquino. Expositio Posteriorum, lib. 1 l. 1. n. 12 http://www.corpusthomisticum.org/

Ibid. lib. 1 l. 1. n. 12

Thomas de Aquino, IIª-IIae q. 48 co. , Corpus Thomisticum. http://www.corpusthomisticum.org/ „…Si vero prudentia sumatur large, secundum quod includit etiam scientiam speculativam, ut supra dictum est; tunc etiam partes eius ponuntur dialectica, rhetorica et physica, secundum tres modos procedendi in scientiis. Quorum unus est per demonstrationem ad scientiam causandam, quod pertinet ad physicam; ut sub physica intelligantur omnes scientiae demonstrativae. Alius modus est ex probabilibus ad opinionem faciendam, quod pertinet ad dialecticam. Tertius modus est ex quibusdam coniecturis ad suspicionem inducendam, vel ad aliqualiter persuadendum, quod pertinet ad rhetoricam. Potest tamen dici quod haec tria pertinent ad prudentiam etiam proprie dictam, quae ratiocinatur interdum quidem ex necessariis, interdum ex probabilibus, interdum autem ex quibusdam coniecturis.“

Аргументация, която се основава на предпочитанието на едно частно свидетелство, авторитет, мнение пред друго. Това предпочитание няма ‘достатъчно основание’ а се извършва въз основа на ценности, лични характеристики, личен опит, исторически примери и т.н.

Thomas de Aquino. Summa Theologiae I-II, q. 105 a. 2 ad 8. , Corpus Thomisticum. http://www.corpusthomisticum.org/

Aristoteles Latinus. (1978) XXXI 1-2. Rhetorica. Translatio anonyma sive vetus et translatio Guillelmi de Moerbeka edidit Bernhardus Schneider. Leiden, p. 159

Burnyeat, M.F. (1996) Aristotle on the Rationality of Rhetoric. In Essays on Aristotle’s Rhetoric. Ed. Amélie Rorty. pp.88-116

Христов, И. (1998) Коментар върху Топика, в Аристотел. Топика, „Захарий Стоянов“, 438

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: