За музикалния спектакъл „На Нея с обич! Емил Димитров“
– А вие спомняте ли си с какви инструменти са изпълнени песните на Емил Димитров? Аз лично не. Да започнем оттук.
1. За музиката. На прибиране.
Когато се прибирах след музикалния спектакъл – сигурно както и много от зрителите – изпитах нуждата, още и още, да слушам песни на Емил Димитров, за да може личността ми да остане по-дълго в състоянието, породено от музиката. Мислите ми сякаш бяха докоснали истина, от която не искаха да изтърват пръстите си.
Тогава се сетих – фактът изглежда музикално незначителен – че всъщност не знам с какви инструменти са изпълнявани оригиналните версии на тези песни. На спектакъла слушахме симфоничен оркестър и оркестър „Симфониета“ беше така убедително подходящ за всички изпълнения, че когато разбрах, че Емил Димитров пее най-често в съпровод на пиано, акордеон и китари, аз се изненадах. А музиката беше, убеден съм, абсолютно същата, която стои в паметта ми.
Ще кажа същото за Даниел Цочев.
Не, той не приличаше на Емил Димитров. Не беше търсена прилика – визуално репрезентативно уподобяване, стремеж към възпоменателна възстановка; към копие. Спектакълът не се опита да възкресява душа на нещо мъртво, а дáде тяло на нещо живо. И Даниел Цочев просто беше Емил Димитров. По глас, по дух и по присъствие, което, освен на майсторството и таланта на актьора, се дължи и на спецификата на самата музика.
2. За музиката. По-общо.
Доброто изпълнителство не гарантира, че музиката ще трогне. В добрата музика може да настъпи (парадоксално) дори незаинтересованост по отношение на инструментите. Ние не се интересуваме дали някой е добър контрабасист, пианист или певец. Дали е добър изпълнител. Просто сме потопени. В музиката. Така лично.
Разгледан по своето умение виртуозният изпълнител е най-максимално отдалечен от слушателя; най-чужд. Погледнат през преживяването на музиката, той е най-близък. Същият като мен. Същият като теб. За това великата музика е способна да звучи едновременно във всеки и да бъде всеки. Него: Емил, Него: Даниел, Нея: Антония, мен: Георги.
Чувствали ли сте се някога така завладени, че да искате да запеете и да усещате с устните и гласа си самия певец?! Певец и публика са слети и почти отъждествени в музиката. „Нея (публиката) с обич“ е той самият „Емил Димитров“.
(Това е, струва ми се, първият ключ за разчитане на този така въздействаш спектакъл)
Най-близко до певеца не е Бог, нито е съдбата, нито е конкретна любов, а публиката – ‘Нея’. Това е ролята, която брилянтно разгръща Антония Малинова. Тя, ‘Нея’, задава въпроси на ‘Него’ през него и като самия него. Тя го познава най-дълбоко в сърцето. Тя е той.
А там вътре кипи гняв, любов, омраза, всичко лично. И актрисата изиграва това.
„- Коя си ти?“
3. За музиката. Така лично.
(Това не е караоке. Този спектакъл докосва много сериозни неща. )
Едно недоразбрано клише гласи: ‘музиката трябва да има послание’. Посланието е различно от показването. Да се покаже виртуозност или талант в музиката може да е нещо развлекателно, да е шоу. Изпълнителят може да получи слава и уважение за майсторството и таланта си. Това ще е чуждо на музиката, ако музиката не звучи вътре. Едва като преживяване в слушателя, музиката е послание. Без преживяването тя е звук и текст, и глас, и фон.
В този спектакъл славата на Емил Димитров е само маркирана. Тя е показана по-скоро като траекторията на личен път, стъпалата на среща с публиката. Забележително е, че тъкмо човек станал звезда в жанра на естрадната (развлекателната) музика, където авторството не винаги е най-важното, става: световно значим като автор и композитор на песни; за пръв път запява този жанр на (немодерния си) роден език; и създава национално емблематични песни от собствените си биографични истории. Например написаната от хотелската стая „в мойта хубава страна майка, татко и жена да прегърна. Там под родното небе чака моето дете да се върна.“
Впрочем песента е първоначално забранена на родна сцена, с аргумента, че пропагандира емигрантството. А в музикалния спектакъл, авторът на текста Нели Бенова е свършила забележителна работа откъм исторически препратки и реконструкции, без да превръща спектакъла в документалистика. Всичко е умело режисирано през преживяването на самия Емил, който продължава – огорчен, зарадван или съсипан – през тъгата и радостта в биографията, през смъртта на брат си и загубата на майка си, отново и отново към срещата с публиката.
Музиката е преживяване. Тя обаче активира различни чувства или сетива в зависимост от темите, с които се захваща. Понякога музиката се насочва към преживяването на самото тяло: към физическия ритъм, към ритъма на работа, към обладаното от енергия тяло (персонално или колективно). Понякога захваща чувства на душата каквито са тъгата, гнева и радостта. При Емил Димитров, смело може да се каже, ключовата тема е любовта. „На Нея с обич. Емил Димитров“.
Любовта е просеката, в която ‘Аз’ и ‘Ти’ се губим, сливаме;
‘Аз’ и ‘Ти’ се намираме.
‘Аз’ ставам ‘Аз’ през ‘Ти’,
‘Ти’ ставаш ‘Аз’ през ‘Мен’.
Знам ‘Кой съм аз?’, когато има ‘Ти’ и ‘Теб’.
(„- Коя си Ти?“)
Темата за любовта е свръх-лична и тя сякаш кара публиката и певеца да се сливат в един глас, който пита за ‘Теб’. Който глас обича, копнее, мечтае, тъгува.
Посланието не е нещо, което трябва да разберем и научим. То е това, което преживяваме.
Джулия, вече зазорява ти си отиваш Джулия,
Джулия, слънцето изгрява ти заминаваш Джулия,
О моя Джулия!
Много дни лунните пътеки ще блестят.
Много дни чайките самотно ще крещят.
Много дни ще се сърдят морските вълни.
Много дни, много дни без тебе ще боли.
Музиката, която е Емил Димитров, която е авторска музика и успява да събере публика и певец в едно споделено преживяване на глас, който изрича любов. Така естествено точно тази лична музика успява да изрече други лични истории и да ги съпреживее заедно публиката:
Такъв е и автобиографичния текст на Павел Матев, послужил за песента „Каква невеста си била ти, мамо“
В такива дни, аз плахото селяче, поисках за гимназия пари,
а ти над нашата бедност да поплачеш, зад кладенеца привечер се скри.
На заранта прегърбена и жалка с отрязани коси, с подпухнали очи,
прегърна ме и каза: „Препечелих малко, вземи, вземи парите, сине, и учи!“.
/…/
Едва ли,ала ще успея, мамо, как няма да успее твоя син, пред който, като неплатен, огромен данък, лежат продадените, майчини коси.
В песните на Емил Димитров се губи разликата между музика и слух, изпълнение и слушател, всичко е едно преживяване, послание, което е спо-делено, заедно-усетено, сплетено в магиката на любовта, изпята толкова лично в душата на публиката, че талантът и славата му на изпълнител не стават предмет на осъзнаване. Само така: думи като вяра, любов, тъга, истина, любовта към хората, обръщението ‘мамо’, отвращението от предателството, думата ‘истина’ стават: големи, значими, лични, а душата сякаш докосва нещо живо, от което не иска да изтърве пръстите си, а само да слуша, да пее и да бъде жива отново и отново.
„Ти закъсаняваш понякога, истино,
но винаги идваш, идваш при нас.
Точно през силата на това любовно преживяване имат и така изострена реалност моралните послания:
Ако си дал от себе си, не си живял напразно
/…/
Ако си ял от залъка на свой приятел и го забравиш,
дали е трябвало изобщо да се раждаш…“
По равно смесени са тъга и радост без да може да се каже кое е повече и кое преобладава, защото и двете са прекалено много в живота, лични и сплетени. И някак с това изкуството най-вече се доближава до живота и престава да е абстрактно. А на върха на естрадата, която трябвало да служи за просто забавление и развлечение, се оказал Емил Димитров. По-често тези песни предизвикват сълзи, не усмивки.
4. Сцената.
„…Ако можех да избирам, майчице, между славата и тъжните пари, бих избрал, майчице, дядовите песни….
…Ако можех да избирам, майчице, между моята и чуждата звезда, бих избрал, майчице, светлина за всички…
…Ако можех да избирам, майчице, между теб и златните врати, бих избрал, майчице, твоите сълзи.
…Ако можех да избирам, майчице, между жертвата и сладкия живот, бих избрал, майчице, с песен да умра…“
Аз не бях гледал и слушал Емил Димитров на живо. Поне не и преди музикалния спектакъл „На Нея с обич! Емил Димитров“.
Сценичната постановка на Снежина Петрова и сценографията на Свила Величкова, наративът на спектакъла, подреден от Нели Бенова – успяват да разкажат величието със скромност; да създадат чрез една контрастна монохромна естетика в ретро-носталгичена гама пространство, което не е пресилено, а присъстващо, в което сякаш тупти и бива разказан и изпят живот. Неговият, твоят и моят. Съвсем лично.
Изпълнението на Даниел Цочев като Емил Димитров (и актьорска игра и като глас!), Многопластовата персонификация на ‘Нея’ (публиката, любовта, и самия певец) изиграна от Антония Малинова създават реалност и тяло на преживяването. Поглъщащата музика на симфоничния оркестър на живо. Бих добавил и голямата роля на филмовата прожекция, която през цялото време тече на заден план, и включва в монохромен филтър както трансформация на случващото се на сцената, така и предварително заснети сцени между Даниел и Антония, които засилват въздействието на изпълняваните песни.
/…аз още помня още първите целувки, и клетвите ревността от нищо,
и вярата, сълзите ти горещи, безумната ни близост помня аз…/
„На Нея с обич. Емил Димитров“ е един страшно личен спектакъл. В него не само Емил Димитров отново се среща със своята публика, публиката отново (или за първи път на живо, както при мен) се докосва до Емил Димитров, а всички заедно – като положени във вечност, която е присъща само на личното и съкровено чувство – преживяваме музиката в онази най-дълбока реалност, наречена любов, която е страдание и възторг и с която никога не можем да се сбогуваме.
„Ти отлетя с песента, но ми остави любовта…
Не забравяй ти, че съм те обичал.
Песента, която бях – морето тихо я разлива.“
Честит рожден ден Емил Димитров!
23. 12. 2016г.
Георги, 🙂
Тетрадки 